Отличеният за чиста журналистика материал „Хлор и цензура“: Тези глупости, дето си ги записала в Русе, отиват в печката

През седмицата кореспондентката на БНР в Русе Ася Пенчева беше отличена с първа награда в категория „Истински истории“ в конкурса за чиста журналистика Web Report на един от най-големите новинарски портали Dir.bg. Това е третата голяма професионална награда на Ася Пенчева. Като журналист в „Утро“ тя спечели авторитетния приз „Черноризец Храбър“ на Съюза на издателите в България /2010/, а като част от БНР - престижната награда на радиото „Сирак Скитник“ /2020/. Оцененият най-високо в категорията си от журито материал „Хлор и цензура“ се връща към една тема, която десетилетия по-късно продължава да отеква в Русе - обгазяванията от Гюргево. Публикуваме материала със съгласието на автора, заглавието е на редакцията.

Следващият разказ е спомен за хлора в Русе. За радиото, за цензурата и за шкафчето на Митко.
Преди три години, когато отбелязахме 35-годишнината от първите протести на русенци срещу румънския хлор, започнах подготовката на материал по темата. Целта тогава беше - както и винаги ще бъде - да припомня на знаещите и да разкажа на децата. Събеседниците бяха ясни и имах достатъчно материал, защото аз този хлор съм го дишала години наред, но нещо липсваше. Не допусках, че в архива на Радиото няма никакъв звук от това време, ако и да е имало пълно медийно затъмнение по случая. Все някоя кореспонденция си е останала, мислех си, и се обадих на колегите в София да потърсят. Първият им отговор беше: „Нямаме нищо!“. Е как така? „Ами нищо не е излъчвано - няма как да имаме“. Логично и обезсърчаващо за мен. Няколко часа по-късно обаче последва второ обаждане: „Виж какво, намерихме едни записи в шкафчето на Митко, но не са описани, дори не знаем кои са събеседниците. Правила ги е Ирина Вълчанова, ама бяха забутани в шкафчето на Митко и двамата вече се пенсионираха, така че... Абе пращаме ти ги, а ти се оправяй!“.
Благодаря, колеги - получих 9 файла.
Това не са просто 9 файла, а звуково съкровище!
Свидетелство за времето и историята на моя град и на нашата страна! Девет безценни диаманта, които с блясъка си осветяват онова, което Партията старателно е скривала - обгазяването на Русе, страданието на хората и недоволството от бездействието на властта.
Това съдържат деветте файла.
*** 
- Какво искат? Да се вземат мерки, бе! Аз ако съм на тяхно място, най-напред не трябваше това нещо... Това е 200-хиляден град! Аз съм обикновена жена, да сложат тази отрова, това нещо. Говорим за хората, като ги слушам тях, ми идва някой път да счупя радиото!
***
- Валентина Маринова се казвам, аз съм млада майка и като че ли няма смисъл да имам друго дете, тъй като виждам как се тровят децата в този град. Много е лошо състоянието. Има дни, в които колкото слизаш по-надолу - към центъра, някакси се вижда една такава синина от рода на мъглите, която те задушава. Тези деца, които растат в този град, не виждам как и дали изобщо ще се оправят, ще се оправи ли и това нещо някога. 
***
- Всъщност нашето главно обвинение, което тогава направихме, е, че няма гласност. И сега отново го повтарям - няма гласност в България по този въпрос! И смятам, и преди малко ви го казах: че пътят не е само ние, а ние, вие, радио, телевизия - абсолютно всички и докрай! Иначе няма оправия, няма оправия... 
И още един въпрос.
Питам: ако това беше в София, а не беше в Русе, досега щеше ли да се оправи проблемът? И аз, и вие сме сигурни, че щеше да се оправи
Но понеже ние сме по-търпеливи, а софианци, извинявайте, но са малко по-нахакани... Там живеят много хора, включително дипломати и този проблем щеше да се оправи. Значи има път, има начин - е, щом има начин, и ние няма да си мълчим! 
***
- Никаква информация няма. Даже на едно събиране от дружество „Кирков“ лекторът е казал, че този завод е под личното наблюдение на Елена Чаушеску и нямат никаква информация, не могат да кажат даже какво произвежда. 
***
- Около 23 септември се случиха два-три дни с такова силно обгазяване... Това силно обгазяване може би това преля чашата на търпението на гражданите и най-вече на жените майки. Те виждат, че децата действително се задушават и това даде повода, за да излезем за първи път на такава мирна демонстрация за чист въздух. 
***
- Беше много хубаво, но поради хлора се наложи програмата да се съкрати.
Имаше приветствие от гостите, а накрая ни вързаха червените връзки
- Какво става, какво чувства човек?
- Когато има хлор, мирише на лошо и очите ти започват да сълзят и да ти смъди. И винаги ходим с намокрени къпички. Не ми е приятно. Някой път, когато сме забравили кърпичките си, не си слагаме нищо, защото то започва изведнъж, без да знаем кога. 
- И като не сте си сложили нищо, какво става?
- Ами после през целия ден ни боли главата, лошо ни е... 
- А тогава така ли беше, след като ви приемаха пионерчета?
- Като ни приемаха пионерчета, пак така ни сълзяха очите. Ние си имахме кърпички, обаче... Колкото и радостно да ни беше, когато се прибрахме в къщи, пак така малко лошо ми беше.
***
- Аз искам да кажа заради хлора, защото баща ми ходи в София за /не се разбира - б.р./ Людмила Живкова и там някаква негова позната го пита: „Абе вие какво правите, още живи ли сте в Русе, какво ще става с този хлор?“. 
Искам да кажа, че ние толкова тържествено посрещнахме другаря Чаушеску, но той, не знам защо така, не спряха и... Този хлор още е причината много хора да се изселват от Русе и да отидат да живеят в други градове, а Русе намалява и... 
***
- Ами моята братовчедка живее във Варна, обаче дойде тук на гости и пуснаха хлора. Тя е алергична към хлор и се изприщи цялата и трябваше да я заведем на доктор.
- А на тебе нищо ти няма?
- Не.
- Защо, защото си свикнала ли?
- Ами свикнала съм, тука живея отдавна, още като съм се родила. 
- А на колко си години?
- Ами аз съм на 9, десетата ще навърша на 3 февруари. 
Разбира се, че се свързах с авторката на интервютата Ина Вълчанова. Благодарих й и се уговорихме да се срещнем, за да ми разкаже всичко за онова време, за записите и за шкафчето на Митко. Три години след откритието на това съкровище успяхме да намерим време и да поговорим с Ина Вълчанова. Върнах я 37 години назад - в януари 1988 година, когато от материали във вестниците „Стършел“ и „Литературен фронт“ хората в страната подразбират, че нещо в Русе не е наред. 
- Предполагам, че се развълнувах, понеже си представях как на дечицата им прилошава в количките. И отидох при Лиза Матева, която беше шеф на голямата редакция, дали беше още Павел Матев министър на културата, не помня - разказва журналистката. - Но така - тя беше голямата шефка на голямата редакция „Култура“ и беше в приятелски отношения с всички. Казах й: „Лиза, така и така, на мен ми е много интересно, искам да отида и да направя документално за Русе“. Тя едно такова, малко странно ме гледаше и ми каза:
„Не знам... Ами добре, щом искаш - отиди, напиши и да видим какво ще стане“
Това, което стана, е, че за първи път в живота ми - а аз от 1978 година работех в Радиото и това беше десетата година и винаги съм пътувала с тежкия ухер /много популярна тогава марка западногермански магнетофони, използвани основно в БНР, БНТ и „Балкантон“ - б.р./ на рамо, много често на стоп, с автобуса или влака - а този път се оказа, че има кола с шофьор техник и още един техник. Аз така баровски никога не бях пътувала, така че тръгнах с този екип.
- Сериозна работа!
- Сериозна работа. После си дадох сметка, защо съм така привилегирована - тя сигурно си е казала: „Абе я някой там да хвърля по едно око, тая какви ги прави“. Така че пътувах аз до Русе и имах много малко сведения - в София се носеха само някакви слухове. Имах един колега от редакцията, който ми каза: „Аз имам един колега от следването, който е там в редакцията в Русе - обади му се и той ще те ориентира“. Още първият следобед отидох във вестника, обадих му се и той ми предложи да отидем да пием ракия. На мен това ми се видя леко странно, все пак аз тогава бях млада жена и заподозрях някакви други неща, но не се оказа така. Оказа се, че ако не бях отишла с него да пия ракия, нямаше нищо да разбера от това, което се случва в Русе Защото
това, което той говори в интервюто, са официалните неща, а на ракия ми каза едни други неща и всъщност аз от него разбрах, че в Русе е имало две демонстрации. Щях да падна!
Никой не подозираше нищо такова - че са идвали от Политбюро и че е сниман филм.
- От Юри Жиров.
- Да. И даже той каза, че втората демонстрация са я направили заради филма - понеже той /Юри Жиров - б.р./ много се ядосал, че е изпуснал първата и те направили втора. Тогава е дошъл Гриша Филипов от Политбюро... И така, той ми разказваше всички тези неща, аз гледах с широко отворени очи и не можех да разбера това истина ли е, будалка ли ме? Това възможно ли е - в България да има демонстрация и никой изобщо да не подозира в София? Наистина никой не подозираше - поне хората около мен, а ние все пак бяхме някакъв вид журналисти. Никой не подозираше!
- Е как вид - това е Националното радио! 
- Да, а който е подозирал или е знаел, на мен не ми е казвал. Може би Лиза Матева е знаела нещо и затова ме изпрати с екип, но аз наистина бях... Като пълен глупак там попаднах, обаче пък много ми хареса на какво попаднах. 
През студената русенска зима на 1988 г. Ина Вълчанова успява да запише гласовете на жените, организирали протеста на майките с количките, на главния лекар на болницата, на шефа на ХЕИ, на журналисти от вестник „Дунавска правда“ и на децата, по чиито вратлета затрептяли пионерските връзки в хлорната мъгла. Това ако не е шанс, здраве му кажи! 
- Просто аз си дадох сметката, че в България никой не притежава такива записи, освен мен. 

Така ме обхвана и тази журналистическа алчност - че аз пък никога няма да си ги дам... И се опитваха пък да си ми ги вземат
Върнах се в София и започнах по една много стара технология с ухера, който е много добър лентов стереомагнетофон и ако можеш да го командваш, прави много хубави записи, но е все с едни такива лентички. След това имаше една кабина за прехвърляне, където това се прехвърля на големите ленти, които са студийни. И вече с тези големи ленти се прави монтаж. Аз всъщност започнах да пиша някакъв сценарий - всичко, всичко се пишеше на хартия и всичко се одобряваше. И така, започнах да пиша този сценарий, а междувременно бях прехвърлила тези ленти на големите ленти, защото върнах ухера, той не беше мой. Моят началник в Радиотеатъра, който тогава беше отговорен редактор - човекът е покойник - аз не бях в много добри отношения с него и все за нещо се заяждахме... Обаче бяхме на съвет и той ми каза: 
„Ина, виж сега какво, тези записи - тези глупости, дето си ги правила в Русе“
- а той не ги е слушал тези мои записи, защото аз не съм ги показвала на друг и сценарият ми още не е готов, за да го е видял - „Тези глупости, дето си ги записала в Русе, този и този номер ленти - той беше извадил номерата на моите ленти, те всички така се номерират - сега отиват в печката. Нали знаете печка на какво се казва: това е едно старо устройство, пъха се лентата, за да може да се употребява повече пъти, понеже лентата не е за еднократна употреба. Пъхаш я в едно нещо, което се казва печка - записът се изтрива и лентата отново може да се употребява. Той ми каза: „Тия работи ги пъхаш в печката и да не съм чул, че повече се занимаваш с това!“. И аз казах: „Иване - ще стигна само до малко име - аз не мога да унищожа тези записи, те са притежание на Радиото. Ти ми говориш тук насаме и ме караш да унищожа ценни записи, които са притежание на Радиото“. Ние всичките бяхме станали едни такива хитреци и много ловки в този вид спорт и аз това няма да го направя без писмена заповед. Обаче той ми даде писмена заповед! Написа: „Нареждам да бъдат унищожени ленти с номера ...“, без обяснения, само с подпис. Оттам аз отидох при един приятел в звукозаписа, защото малко хора работят радиотеатър в звукозаписа, сега пък съвсем никой не работи, но тогава бяха няколко екипа и тези, с които работихме това, това означава много часове заедно в студиото и просто ставахме много близки. И аз отидох при инженера на Второ студио Дим Василев, който беше страшен образ и на когото имах някакси много голямо доверие. Той беше на запис, извиках го да излезе в коридора и му казах: „Митко, виж какво, имам тук едни записи от Русе, те са безценни, никой няма такива записи
Аз тези записи няма да ги изтрия, обаче не знам какво да направя
защото ето това ми е дал редакторът“. И той каза: „Спокойно, я ми ги дай по номера и аз ще ги прибера, ще ги сложа в шкафчето - хората от звукозаписа имаха едни такива метални шкафчета - и ще си ги заключа там“. Това обаче не му стигна /и на мен не ми стигна/ и всъщност аз купих касети, тогава вече можеше човек да си купи празни касети. Помолих го да ми прехвърли всичките записи на лично моите касети, само че качеството не беше същото. 
Инженерът от звукозаписа Димитър Василев е въвлечен в заверата за запазване на записите, а сега - 37 години по-късно, си спомни случая. 
- Смених лентите с други, нови в кутиите на лентите със записите и ги отчетох като изтрити и освободени за нови записи, а тези със записите ги сложих в новите кутии и ги прибрах в моето шкафче. С тези ленти въобще не съм работил, знам какво съдържат. Не съм ги прослушвал, въпреки че бях любопитен да ги чуя. След време я попитах, какво да правя с тези ленти - вероятно бяха настъпили вече промените - а тя ми отговори, че си е свършила вече работата по тази тема и е редно да ги предложа в Златния фонд. Веднага ги предадох там и обясних на колегите, че съм ги пазил в шкафчето си, а те да ги опишат и да ги съхранят. Допускам, че не са обърнали много внимание на тях в момента, защото нямаше картони с описание. Забутани са били някъде и са ги забравили. Някои от колегите там се пенсионираха, други напуснаха, трети вече не са на този свят. Така те останаха несигнирани /неописани - б.р./ и може би затова са се появили отново след толкова дълго време.
Макар журналистическият й инстинкт да подсказва, че в ръцете си Ина Вълчанова държи истинска бомба, в разговорите й със събеседниците в Русе се преплитат професионалните и чисто човешките въпроси - с какво мога да ви помогна?
- С какво можете да ми помогнете?...
Не обвинявам пресата, но докато не станат тези демонстрации, пресата мълчеше - и нашата русенската, и тази на цяла България
А все пак, колкото и да не е е било известно на всички останали и на хората от журналистите, които са търсачи на по-силни усещания, те знаеха това нещо! Но никой не посмя, забранено им беше да знаят. И се чудя, че ако наистина се забранява да се говори по този въпрос, много малко ще ни помогнете. Но въпреки всичко ни боли, че освен това, което Евтим Евтимов писа в „Литературен фронт“ и много ни трогна, никой друг писател не написа два реда!... Драми и трагедии от нищожни неща съм чела толкова много, а за тази драма и трагедия русенска не заплака нито едно писателско перо! 
Това казват служителките от озеленяването на града, които организират протестите в Русе. За мълчанието признават и колегите журналисти от вестник „Дунавска правда“, покойните вече Иван Харизанов и Ценка Гинкова. 
- Какво прави вестникът?
- Ами вестникът, за съжаление, много дълго нищо не правеше, а само получаваше ругатни от гражданството. Гласността много късно дойде при нас и не трая дълго. Последното да кажа ембарго, което има на тази тема - то не е само за „Дунавска правда“ - може би е оправдано. Явно се изчакват резултатите, които групата, водена от акад. Близнаков провеждат сега в Русе от около двайсетина дена, месец може би. „Дунавска правда“ през всичките тези години от 1982 година, когато започва основното обгазяване, до 3 или 4 септември миналата година, не беше публикувал нито ред за тези неща.
Просто като щрауси си вряхме главите в пясъка и чакахме да отмине уж, макар че много добре знаехме и ние
- Хората разчитат повече на телефонни обаждания. Впрочем то да разчитат е много смешно, но така получават едно удовлетворение - като се обадят. 
- Какво ви казват по телефона?
- На мен лично ми казаха след тази информация - в Австралия ли живея, че не виждам. И други, нецензурни приказки. Първото интервю, което направих с директора на ХЕИ беше в деня, в който една гражданка ми каза: „Радвам се, че не съм журналист и че ми е чиста съвестта“. Тоест съвестта на журналистите не е чиста, понеже мълчим. 
Мълчат, не пишат, не снимат... На едните им спират тиража, на другите им отнемат лентите. Това е цензурата, която бавно и уверено се превръща в автоцензура - такава, каквато и днес може да се забележи в някои издания. Докато говорим с Ина Вълчанова и си припомняме времената на хлора - аз дишала го, а тя съхранила разказа за него, правим паралели с днешното време. Единомислието ни и по този въпрос е разбираемо: 
- Аз се чувствам радиочовек и винаги ще се чувствам, въпреки че вече съм пенсионерка. Това искам да го кажа с гордост, че принадлежа към Старата къща - Националното радио е най-независимата медия в България.