Русенското читалище „Христо Ботев 1908“ и екип уважавани автори подготвиха специален възпоменателен вестник „АПРИЛИЙ, ЛЕТО 1876“ в чест на 150-ата годишнина от избухването на Априлското въстание. В него са включени малко известни и непопуляризирани през годините факти и събития около повратниото за възкръсването на България изправяне в бой за свобода с оръжие в ръка. Специален акцент е поставен върху връзката на Русе и отзвука в нашия град по време и след въстанието. „Утро“ запозна читателите си с най-важните и интересни материали в юбилейния вестник в седмицата, посветена на 150-ата годишнина от Априлската епопея. Днес е последната публикация от този цикъл.
„Познаваше до такава степен възрожденската епоха, че можеше с часове да разказва...“. Това са редове от спомените на художника Васил Стоилов (1904-1990) за неговия приятел Светлозар Димитров (1905-1958) - писателя, останал в нашата литература преди всичко с псевдонима си Змей Горянин. Именно с това литературно име той се утвърждава и сред читателите, и сред критиците като умел разказвач, разпръскващ тъмата, обвила нашето минало.
Естествено, писателят се доверява на постиженията на нашата историческа наука, но при посещенията си в различни селища се вслушва и в онова, което местните жители твърдят, че се е случило. Независимо дали то е легенда, споделяна от поколение на поколение случка, или нещо, останало извън полезрението на професионалните историци. Точно това има предвид и Соня Димитрова-Змеицата, която в своите спомени отбелязва, че съпругът й
„събираше и материали за историческите си произведения
[и] пишеше [...] въз основа на бележките, които си водеше“.
В периода 1935-1937 г. в библиотечната поредица „Робство и Освобождение“ са отпечатани брошурите „Апостоли“ (кн. 12), „Бачо Киро“ (кн. 15), „Поп Харитон“ (кн. 16), „Априлското въстание“ (кн. 18), „Непобедимите“ (кн. 20). В тях са включени разказите му за Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков, Васил Петлешков, Кочо Честименски, Бачо Киро, Поп Харитон, Батак, Перущица и др.
Със знака на библиотека „Български исторически романи“ излиза в две части романът му „Бачо Киро“ (211 страници). В „Духът на българина“ (1941) има и страници за Бачо Киро и Цанко Дюстабанов. В библиотека „Джудже“ (N 54, 1943) печата разказа си „Поп Харитон“.
Разкази на Светлозар Димитров, посветени на априлци, са отпечатани и в периодичния печат - във вестници и списания.
Особено ползотворно е сътрудничеството му
с пловдивското детско-юношеско списание за култура и възпитание разказите „Детски живот“, където са поместени „Поп Харитон“ (окт. 1931, N 2), „Човещина“ [за Бачо Киро] (1932, N 2) „Кочо Честименски“ (апр. 1932, N 8), „Жертвата на даскал Нена“ (1935-1936, N 6), „Из Априлско въстание“ (1935-1936, N 7), „Тодор Кирков“ (1937-1938, N 2 и N 5; подписан с псевдонима Змей Горянин), „Турското ухо“ (1937-1938, N 8; подписан с псевдонима Змей Горянин), „Панайот Волов“ (1939-1940, N 8; подписан с псевдонима Змей Горянин), „Най-сетне съм свободен!“ (1946-1947, N 8; подписан с друг псевдоним на Св. Димитров - Камен Къщов).
В „Литературен глас“ (23 ян. 1935) е отпечатан разказът му за Цанко Дюстабанов „Един героичен син на Габрово“, а на Бачо Киро са посветени „Най-малкият учител“ (в „Народен вестник“, 1942) и „Комитата“ (в „Църковен вестник“, 8 март 1948)...
Във всяко от произведенията откриваме и вълнението на писателя, докоснал се до голямата тема - Априлското въстание, и възхищението от проявения героизъм на априлци, и преклонение пред саможертвата им и вярата, че идват по-щастливи дни.
„Днес-утре ще дойде свободата. Ние може и да не я видим, ала тези, които ще останат след нас, ще я видят и ще й се радват“ - уверен е Панайот Волов в едноименния разказ, който предлагаме на вниманието на читателите. „Наредете този герой да бъде погребан достойно! На всички ни той даде един незабравим урок: как трябва да се умира за свободата!“ - казва пашата, удивен от смъртта на Тодор Каблешков. С тези думи-оценка завършва вторият разказ - „Най-сетне съм свободен“.
ПАНАЙОТ ВОЛОВ
Змей Горянин
В Родопите и Средна гора селата горяха. Пламъците, като грамадни огнени змейове, се извишаваха в тъмното небе, сплитаха се, загасваха за малко, потушени от гъстия тежък дим, а после се разгаряха с още по-голяма сила, с още по-страшна ярост.
На една стръмна чука на връх Балкана седяха десетина млади мъже. По зелените им дрехи се виждаше, че са въстаници и че току-що са се отървали от страшния бой с башибозука. Те гледаха пожарищата на юг и сърцата им се свиваха от мъка. Само преди десетина дни, когато се повдигна въстанието, горящите сега села бяха накичени като за празник. Тогава и хората бяха празнични: сякаш не отиваха да се бият с турците, а на сватба. И ето вече неравната борба свърши.
- Братко, - прошепна един от въстаниците и гласът му се задави от сълзи, - виж, как горят селата. Сърцето на България гори заедно с тях...
- Кой ти рече? - сопна се другият. - Не сърцето на България, а тронът на султана гори там долу! Турците изклаха невинни жени и деца, те опожариха селата и градовете, разрушиха черквите и манастирите. Цяла Европа видя какви са зверове. Днес-утре ще дойде свободата. Ние може и да не я видим, ала тези, които ще останат след нас, ще я видят и ще й се радват. Тъй да знаеш...
Другите въстаници се приближиха да чуят думите на разпаления българин. Те всички имаха нужда от тези ободрителни и смели думи. Едничката им утеха беше в тях. И тъй заслушани, не усетиха крадливи стъпки да се приближават по тясната пътечка към чуката. А след малко съвсем изневидело пред тях излезе едно малко момче. В полумрака на настъпващата вечер то се взираше във въстаниците и като разпозна лицето на този, който вярваше, че гори тронът на султана, викна:
- Бате Георге, тебе търся! Убих се да те търся! Турци идват подире ви.
- Кой ти каза?
- С очите си ги видях! - отвърна момчето. - Видях ги като се изкачваха насам и все се вглеждаха по пътя. Търсеха следите ви. Аз ги изпреварих и по козите пътеки дойдох да ви кажа.
Въстаниците скочиха.
- От къде идат турците? - попита Георги.
- Ей от тука! - посочи момчето с ръка. - Бързайте!
Георги го прегърна, целуна го по челото, а после бързо се обърна към другарите си:
- Виждате ли, братя, защо ви казвам, че сърцето на България е живо? То живее в сърцата на всички момчета като това. Туй дете дойде да ни предупреди, вместо да ни издаде на турците и да вземе една торба жълтици!
- Бързайте, бате Георге, бързайте, за да не ви оградят!
- Ще се разделим на две. Половината ще тръгнат с мене, а другата половина - с Панайот Волов.
- Въстаниците трябва да се научат да продават живота си, а не да го подаряват. Ако се измъкнем оттук, повече полза ще принесем на делото...
***
Те се измъкнаха. Момченцето ги преведе през тесните кози пътеки на стария хайдушки Балкан, доведе ги до билото и там ги видя да се целуват братски и да се разделят.
- Хайде, юначе, отивай си и ти, за да не ти напакостят турците, - каза Георги, и едва когато момчето направи няколко крачки, сети се да го запита:
- Чакай! Ти от къде ме познаваш?
- Как да не те познавам? Нали бати беше с тебе. Ти си Георги Бенковски...
И се загуби в гъстака на гората.
***
Волов поведе другарите си. Искаше да достигне по-скоро равнината. Там, в някои от Беленските села имаше свои верни приятели, които щяха да го скрият - и него, и другите въстаници, докато се разминеше бдителността на турската власт. Сетне щяха да се прехвърлят във Влашко и отново щяха да се заловят за революционното дело.
И ето, че надеждите им вече щяха да се осъществят. В тъмна, непрогледна нощ те се намериха на брега на Янтра, току под град Бяла. Оттук до най-близкото приятелско село щяха да стигнат за по-малко от половин час.
- Ще трябва да починем - предложи Волов, - всички сме изморени.
О, те бяха не само изморени! Те бяха убити от умора, глад и безсъница. Четири дни не бяха сложили парче хляб в уста, не бяха преспивали повече от час. И през всичкото време трябваше да бягат, да бързат и да се крият из пещери и хралупи, като зверове.
Насядаха на брега на реката. Всеки от тях си казваше, че не бива да заспи, ала сънят здраво притискаше клепките им. Тогава те мислеха:
- Ще подремнем малко, а после ще се събудим бодри и ще продължим пътя си.
Ала се събудиха чак когато голямото майско слънце се издигна високо и заля широката равнина със златните си лъчи. Волов скочи и бързо се озърна. Веднага разбра, че беше се случило най-страшното нещо, което може да се случи на един въстаник: турците ги бяха обградили. Бяха взели и оръжието им. А пред тях ревеше мътна и придошла Янтра.
- И Янтра ни е враг! - изсъска през зъби Волов.
Турците не бързаха да заловят своята скъпа плячка. Те знаяха, че петимата въстаници няма да им избягат. Ала не можеха да разберат думите на великата българска река, която с шума си отговори на войводата:
- Не съм ви враг, славни български юнаци. Елате в моята студена пазва и покажете със смъртта си, че не се плашите да умрете за свободата. Вие се клехте: „Свобода или смърт“. Ето смъртта е пред вас. Но не робската, а геройската смърт! Елате!
Въстаниците разбраха думите на Янтра. Почти едновременно те повдигнаха ръце, прекръстиха се и полетяха в мътната водна бездна.
Турците, изтръпнали, се стъписаха, а Янтра запя по-силно и по-славно своята юнашка песен.
Змей Горянин. Панайот Волов. - „Детски живот“, 1939-1940, N 8
Светлозар Димитров - Змей Горянин