100 години от рождението на маестро проф. Константин Илиев се навършват утре, на 9 март 2024 година. Той е един от създателите на Симфоничния оркестър и Операта в Русе и основна фигура за тяхното развитие и утвърждаване. За заслугите си през 2006 година е удостоен посмъртно с награда „Почетен гражданин на Русе“. Автор е на 6 симфонии, на оперите „Боянският майстор“ и „Еленово царство“, на кантатно-ораторни творби, на 7 Темпи кончертати за различни ансамбли, 4 струнни квартета, песни за глас и пиано, хорова и филмова музика. Като диригент той популяризира българското музикално изкуство и модерните европейски  композитори. По повод 100-годишнината на известния композитор, диригент и педагог разговаряме със сина му арх. Венцислав Илиев.

- Арх. Илиев, тази година се навършват 100 години от рождението на Вашия баща, композитора и диригента проф. Константин Илиев. Коя е думата, която най-добре характеризира Константин Илиев? 
- За него може да се каже много, защото той беше разностранна личност, но думата, която като че ли го изчерпва и която в момента ми идва наум, е Вселена.  Константин Илиев беше композитор, диригент, учител, писател и какво ли още не, може да са каже един истински интелектуалец. Във всичките си амплоа той беше ледоразбивач.
Той беше този, който безкомпромисно проправяше път на модернизма в музиката
на нови композиционни техники; който водеше оркестрантите по този нелек път, приучваше публиката да слуша и харесва такава музика. В неговия репертоар задължително са присъствали български произведения: на класиците като Панчо Владигеров, Марин Големинов, Любомир Пипков, но и на композитори от неговото поколение - Лазар Николов, Георги Тутев, Иван Спасов, Васил Казанджиев, Александър Райчев. За първи път под неговата палка у нас се изпълняват творби на Брукнер, Малер, Месиен, Хиндемит, Шостакович. Неслучайно ученикът му Пламен Джуров го нарича „строител на музикална България“ в прекрасната си статия за него във в. „Култура“ от 26 март 2004 година. 
Отстоява принципите си дори в условията на Ждановското постановление от 1948 година, по силата на което всяко изкуство, различно от социалистическата догма, която се криеше под плаща на реализма, беше заклеймявано като формалистично. Константин Илиев много точно обяснява това време в записките си, където пише, че група бездарни музиканти са повели непристойна борба срещу всичко, което стои дори с един пръст над блатото. 
- Споменахте Ждановското постановление, какви бяха последствията му за баща Ви? 
- Като диригент Константин Илиев беше вдиган в небесата, но като композитор беше обект на полярни мнения: от възторга на младите си колеги, които виждат в негово лице новатора, през мълчанието до ожесточените критики. Самобитната му, дълбока и трудна за изпълнение музика не остава само на нотния лист, но му „спечелва“ етикета „формалист“. Тежка участ, защото той се възприемаше преди всичко като композитор.
Силен характер, нито за миг не отстъпва, съпротивлява се, руши клишетата и създава творби, които издигат българската музика до нивото на европейската, каквото и да му струва това
Баща ми казваше, че го търпят в Софийска филхармония само защото е диригент от класа и не са намерили още с кого трайно да го заместят. 
През 78-а хвалебствени думи за изпълнението на Четвърта симфония на Чайковски от Софийска филхармония под палката на Константин Илиев пише във в. „Народна култура“ Стефан Продев. По този повод дядо ми Димитър Сакакушев изпраща писмо на известния публицист, с което го поздравява за блестящия му стил при отразяването на това музикално събитие. Ето част от отговора на Продев: „Обичам неспокойните и непослушни творци, онези, които слушат преди всичко собственото си сърце и не скланят глава пред универсалния вкус“. 
Много точно определение на Константин Илиев, а какво му е струвало това, става ясно от изричната му воля при смъртта му да уведомим Съюза на композиторите, че не желае от тяхно име да излиза некролог, да се присъединяват към нечий друг, нито пък да пишат за смъртта му в сп. „Българска музика“. „Дано смъртта ми ги респектира и ми спестят тази гавра да проливат крокодилски сълзи на гроба ми!“ - пише той в писмо до мен от 1982 г., 6 години преди да почине. За това време не промени волята си, а когато краят го споходи, аз и брат ми изпълнихме желанието му.
- Учудващо е, че точно неговите учители като Парашкев Хаджиев, Панчо Владигеров, Марин Големинов дават противоречиви оценки за музиката му и неведнъж се включват в хора на критиците му. Политически или по-скоро творчески са причините?  
- Политическата ситуация със сигурност има значение. Това, което зная, ме кара да мисля, че те са използвали политическата конюнктура къде по-яростно, къде по-деликатно, за да потискат младите творци, защото не са разбирали авангардните им изразни средства. Въпреки това баща ми дълбоко ценеше творчеството им и в своите концерти редовно включваше техни произведения, независимо че смяташе поведението на някои от тях за позорно. Защо? Отговор дава едно негово писмо до мен. На 4 ноември 1971 г. под диригентството му Софийска филхармония изпълнява за първи път у нас Втора симфония на световноизвестния полски модернист Лютославски.
Публиката е във възторг и изведнъж сред аплодисментите и виковете „Браво“ се извисява писъкът на една свирка. На Панчо Владигеров!
Този позорен акт не му стига, на другия ден му звъни по телефона и два пъти надува същата свирка. Има ли нужда от коментар?! 
Много интересна е и стенограмата от събранието на Съюза на българските композитори от 1962 г., на което цели 5 часа се обсъжда Четвъртата симфония на Константин Илиев! Очевиден е полъхът от Априлския пленум, повечето от присъстващите композитори се изказват ласкаво, дори бих казал със суперлативи не само за това произведение, но и за цялостния му новаторски творчески подход. Много ме впечатли оценката на една народна певица, която споделя, че тъкмо с дисонансите, за които той е критикуван, музиката му е най-близка до фолклора. Значи е разбрала това, което с цялото си творчество Константин Илиев искаше да докаже - че една съвременна музика, без да цитира фолклора, може да бъде българска.
- Вашият баща има изключителни заслуги за създаването и израстването на симфоничния оркестър и операта в Русе. Какво знаете за този му период? 
- Преки впечатления от този период нямам, защото първо не съм бил роден, а после съм бил много малък, каквото зная е от майка ми, от известни русенци, съвременници на тези събития, отчасти от него самия. Но пазя реликва от това време - палката, с която баща ми е дирижирал в русенската опера „Продадена невеста“ на Сметана на 14 май 1951 г.
Докато върви спектакълът, аз съм се родил, а в антракта му съобщили, че има син. Той бил на върха на щастието и палката, която тази вечер е била в ръката му, е дар за мен
Когато през есента на 1947 година Константин Илиев идва в Русе, е на 23 години, малко след като се завръща от специализация в Прага. Тук той оглавява състав предимно от любители, но за кратко, благодарение на своите знания, характер и харизма, го превръща в истински оркестър. Успехът му е струвал много усилия и нерви. Майка ми споделяше, че когато се е прибирал от репетиции, обикновено бил бесен, ядосвал се на „дилетантите“.
Докато е в Русе, получава шанс да бъде назначен за диригент в Софийската опера и напуска Русе. Но съдбата си знае своето и ето, че година по-късно той отново се връща в нашия град. На гарата го посреща многобройна група приятели и почитатели. Русенци искат да създават опера! В това начинание Константин Илиев вижда възможност да има относителна свобода в репертоарната политика и шанс освен опери да дирижира и симфонични концерти. И наистина, в разгара на сталинизма, в Русе през септември 1949 година за първи път в България се изпълнява произведение на Шостакович - Петата симфония на низвергнатия в Съветска Русия композитор! Три години по-късно, през 1952 г., отново в Русе баща ми дирижира ораторията на Шостакович „Песен за горите“. Скандално за онова време, но той си го позволява!
Докато запознава публиката с новата симфонична музика на Европа, Константин Илиев подготвя и премиерата на „Травиата“, с която се открива Русенска опера през ноември 1949 година. С типичния си безкомпромисен професионализъм, организираност и заразителен ентусиазъм той успява и в това трудно пионерско начинание.
Малко след това е натоварен и с ръководството на симфоничния оркестър, защото нейният диригент Емил Караманов се разболява и заминава на лечение. Настава усилно, изтощително време - репетиции сутрин с операта, следобед със симфониците, постановки, концерти. Нужен му е бил помощник, но доколкото зная, страхът му, че ще дойде някой, който ще развали постигнатото от него, е бил голям. Тогава се сеща за своя приятел Добрин Петков, който по това време е оркестрант в София, защото не му дават да дирижира. Двамата работят тук заедно за кратко, до 1952 година включително. Следващите 4 години е главен диригент във Варна, а след това оглавява Софийска филхармония. През 1972-78 година живее в Толбухин, днешен Добрич, където основава Фестивал на камерната музика.
Успехите, които постига с операта и симфоничния оркестър на Русе, утвърждават името му. Казвал ми е, че точно годините в Русе са от огромно значение за неговото развитие като композитор и диригент.
Бих казал, че този град е бил важен за него и в личен план - майка ми е русенка, аз съм роден тук
- Доколкото ми е известно, много от неговите произведения са изпълнени за първи път в Русе и след заминаването му.
- Тук за първи път прозвучаха неговата Първа симфония, Дивертиментото му, което е посветено на първата му жена, майка ми Людмила Сакакушева. По-късно и други негови произведения, включително последната му Шеста симфония с диригент Алипи Найденов. Тук за първи път през 1976 година беше поставена операта му „Еленово царство“, много интересно и трудно произведение, за което и изпълнители мъчно се намериха. Не можах да присъствам на репетициите, защото бях последна година студент, но на премиерата бях. Операта имаше няколко изпълнения и всички преминаха с успех. 
Тук през 1988-а беше и последният му концерт в живота по случай 40 години от създаването на Русенския симфоничен оркестър. Изпълняваше същата програма, като на първия. Той беше вече зле, след инфаркт, с валидол под езика, но концертът беше на ниво.
- Споменахте неговия приятел Добрин Петков. Кои други творци бяха негови приятели? 
- За него приятелите бяха второ и май истинско семейство. Имаше кръг от 5-6 музиканти, които ако не видеше или не чуеше ден-два, все едно в живота му е зейнала празнина.
С композитора Георги Тутев бяха много близки. По време на моето следване съм имал възможност да присъствам на техни срещи. Колкото баща ми беше емоционален и краен в изказа си, толкова Тутев беше събран, педантичен, изключително възпитан. 
За баща ми беше много ценно приятелството с диригента Добрин Петков, смяташе го за абсолютен авторитет
единственият на когото имаше пълно доверие, когато го преценява на пулта. Когато след концерт Добрин протягал ръка за поздрав от дистанция и казвал „Добре, добре“, значи, че не е както трябва. А когато го прегръщал, без да казва нищо, значи е бил перфектен.  
У Добрин Петков Константин Илиев ценеше музикантската култура, неговата честност, доверяваше му да дирижира негови произведения и съм го чувал да казва: „Добрин така изпипа моята Първа симфония, че самият аз едва ли щях да я направя по този блестящ начин“. Техните отношения бяха много интересни. Двама големи диригенти, които биха могли да бъдат съперници, но те от начало до край останаха приятели, въпреки опитите на определени среди да забият клин помежду им. 
Лазар Николов беше другият образ. Баща ми смяташе, че Лазар Николов е най-големият български музикант от новото време и неслучайно го лансира, бил е неговата ракетата-носител. Двамата имаха голяма и много интересна кореспонденция, която би трябвало да бъде преиздадена.
В тези писма е историята на тяхното поколение, там те правят задълбочен анализ на музиката и живота в България
Константин Илиев много държеше и на учениците си, посвещаваше ги в тайните на новата музика и в дирижирането, образно казано, водеше ги за ръка, но без да ги ограничава, радваше се на успехите им. Негови ученици като Йордан Дафов, Веселин Байчев, Пламен Джуров, Георги Димитров са безспорни авторитети на диригентския подиум. Русенецът, сега академик Васил Казанджиев, като 15-годишно момче е получил първите си уроци по композиция от него. Още тогава баща ми забелязва големия му талант и казва на майка ми, че го чака голямо бъдеще.
- Споменавате кореспонденцията между Константин Илиев и Лазар Николов. Какви страни от личността и живота на баща Ви разкрива тя?
- Много интересни са писмата от периода му, прекаран в Русе. През това време Лазар Николов живее в София и чрез епистоларната форма те обменят идеи, информация за музикални събития и колеги, страдат от тясната хватка на догматичните рамки, в които апологетите на социалистическия реализъм искат да вкарат новото българско изкуство. В писмата им може да се проследят творческите им търсения, съмнения, драми и възторзи, формирането и развитието на възгледите им за музиката, за националния й облик. Много често обменят информация и мнения за музиката, която са слушали. В едно от писмата си Константин Илиев споделя възторга си от „Сватбите“ на Стравински, което слушал по радио Лондон. „Ти ставаш един от сватбарите“, пише той вдъхновено за впечатлението си и с безкрайно откровение добавя, че след изпълнението е плакал „от радост, възторг, надежда и вяра в голямото изкуство“. 
Долу-горе по същото време майка ми започва да превежда от френски „Хроника на моя живот“ на Стравински. Както баща ми съобщава на своя приятел, „Люси превежда, а аз пиша. Пишем по 10 страници на ден!“. Той смята Стравински за най-гениалния национален руски композитор.
В тази кореспонденция Константин Илиев е 
крайно откровен, не пести острия си език, когато става дума за ретроградните критици и колеги, но е също толкова и самокритичен
След два сезона в Русе, той споделя с Лазар крайното си разочарование от тукашното ниво на оркестъра, самообвинява се, че не прави истинско изкуство. Мисля, че тази реакция е отговор на мъчителните му стъпки в отстояване на творческата си свобода, нещо, което му се налага да прави цял живот. През 1950 година, когато пише това, макар и твърде млад, той споделя едно свое убеждение - че истинският музикант е голям не само с музиката си, а с всяка своя постъпка, с всяка своя дума, дори с мислите си. 
Със същата откровеност му отговаря и Лазар Николов, макар за разлика от баща ми, той да е много по-обран и пестелив откъм емоции. През 1985 година той споделя своите впечатления от едно от последните произведения на баща ми Tempi concertati 6 - висока оценка и блестящ анализ на творческото му развитие!  „Ако графически изразим твоя творчески път, последните ти музикални рожби извеждат линията му стремително нагоре. Само самото изписване, изрисуване с характерния ти щрих на нотната страница въздейства като графична картина. А тази страница сочи непрестанния възход на музикантското ти въображение, което за щастие не спадна, не спря на едно място вече четиридесет години и което буди възхищение и удивление“, пише той. 
- В каква семейна среда е израснал Константин Илиев? 
- Израства в интелигентна среда. Неговият баща, Никола Илиев, е бил изключително деен, интелигентен и духовен човек, доцент по педагогика в Софийския университет и асистент на проф. Димитър Михалчев. Един от основателите и авторите на сп. „Философски преглед“, последовател на немския философ Ремке. Често изнасял сказки из страната. След една такава лекция в Бяла, Русенско, той се прибирал с неотопления влак, разболял се от пневмония. Краят му бил фатален. Баща ми е бил само на 13 години.
Майка му Мария е била учителка, по бащина линия от рода на Васил Априлов. След като остава без баща, тя е единствената му опора. Годините са били трудни и двамата се местят в Плевен, в бащината й къща, където живее и сестра й. Но не за дълго. Когато баща ми решава, че за таланта му Плевен е тесен, той и майка му се връщат в София. Влияние върху баща ми със сигурност е оказала и средата в семейството на вуйчото на баба Мария проф. Никола Райков, голям български учен химик, основател на Химическия факултет на Софийския университет. Средата, разбира се, оказва влияние върху баща ми, но той още от момче сам избира да следва музиката. Само една година изкарва в елитната Първа мъжка гимназия в столицата, защото я напуска, за да завърши средния отдел на Музикалната академия като частен ученик.
Не е за вярване, но взема 5 класа наведнъж само за година!
Предсрочно завършва и висшия отдел на Музикалната академия заедно с войнишката си служба. Изкарва специализацията в Прага вместо за две за една година, макар престоят му в чешката столица да оказва решаваща роля за посоката на неговото естетическо музикално развитие. Там той изкарва курс по композиция при прочутия проф. Алоис Хаба, ерудит и новатор, когото баща ми нареждаше до композиторите Шьонберг и Стравински. Смяташе, че срещата с него е едно от най-щастливите събития в неговия живот.  
- Той сякаш се е надпреварвал с времето... Дори проф. Хаба не е успял да го накара да остане в Прага пълните две години.
- Така е, той живееше на бързи обороти, мисля, че вътрешната му потребност от динамика го е извадила от монотонността и академичната последователност, а и по-късно той продължи да живее на скорост, бързайки да твори. 
- Какви спомени пазите от бащата Константин Илиев? 
- Като момче много рисувах, бях решил да ставам художник и той много се радваше на тази моя страст.
Когато се връщаше от гастроли в страните отвъд Желязната завеса винаги ми носеше албуми с картини на художници, чието творчество тук беше табу
Като 15-16-годишен вече бях запознат с творчеството на автори като Паул Клее, Де Кирико, Кандински... Самият той се интересуваше от изобразително изкуство, понякога правеше нелоши рисунки. В апартамента си имаше един кръгъл прозорец, който свързваше дневната с кухнята. И той един ден реши да направи стъклопис и го нарисува. Получи се интересна абстракция. 
Незабравими остават за мен летата ни в село Чокманово, автентично родопско село. Отсядахме със семейството му в къщата на неговия приятел и преподавател в Музикалното училище в Пловдив Петър Келбечев. Това магическо място беше много важно за творчеството на баща ми. Обичаше да наблюдава стадата овце и да слуша техните чанове. Звукът им го очароваше.
Веднъж в Чокманово заедно присъствахме на едно надпяване на самодейци. Баща ми слуша в захлас, Келбечев му шепне, че ще обяви от микрофона присъствието му. „Стой, в никакъв случай, ще изчезне магията!“, отговоря той. 
После Константин Илиев пръв в българската музика използва чанове в своите „Фрагменти“. На концерта, когато „Фрагменти“ свършва, публиката е във възторг, а той изживява едно от най-големите си вълнения. 
- Споменавате писмата на своя баща до Вас. Какво обикновено споделяше той в тях?  
- Понеже не живеехме заедно, често ми пишеше картички или писма от местата, където беше, а той много пътуваше в страната и чужбина. В някои от тях даваше израз на творческите си преживявания и тревоги, но гледаше да не ме натоварва, повече се интересуваше от моето развитие в училище, а после и в университета. И все пак 
писмата му разкриват един много чувствителен и раним човек, дори бих казал донякъде романтичен
Когато първородната ми дъщеря беше съвсем малка, той й изпрати писмо-поема с надеждата, че когато порасне ще й достави радост.  
Когато беше в настроение, обичаше да се шегува и да съчинява стихчета, при това доста умело. Някои бяха хумористични, други саркастични. Има едно стихотворение, което аз много харесвам, написано е в ответ на критиците му и е много точна проекция на силния му и непреклонен характер. 
Пазя едно негово писмо от Япония, в което той, въпреки че се възхищава от постиженията на японците, споделя, че няма търпение да се прибере в България.  Баща ми имаше много възможности да остане в чужбина, но никога не е искал да го стори. Той беше убеден, че съвременната българска музика, която той и съмишлениците му създават, не отстъпва на европейската.   
Не зная кога намираше време, но много четеше, предимно български автори. Някои от хоровите му песни са по стихове на Лилиев, Разцветников, Далчев и са написани специално за великолепния русенски хор „Родина“. Неговата „Поема за мъртвите, посветена на живите“ е по стихове на Павел Матев, с когото той се познаваше лично. Изключително постижение е ораторията му „Похвално слово за Константин Философ, наречен Кирил“, в която използва текстове от Житието на Кирил, „Азбучна молитва“ и други средновековни произведения. 
- С какво бихте искали да се помни Константин Илиев днес? Задавам този въпрос, защото като че ли 100-годишнината му минава между другото, без много шум.
- За голямо съжаление,
точно културните институти, които той създаде в Русе, не предвиждат нищо, с което да отбележат годишнината му, а трябваше да има поне един концерт с негова музика
Именно с музиката му бих искал да се помни, както би искал и самият той. Струва ми се, че днес тя е несправедливо пренебрегвана, макар да е близка до светоусещането на модерния човек. В едно свое писмо до мен от май 1970-а, когато отново напуска Софийска филхармония заради спънки да работи според разбиранията си, Константин Илиев пише: „Гнети ме само мисълта, че не мога да дам на нашата култура това, което й дължа. Лошо е, когато човек се роди по-късно от времето си, но още по-лошо е, когато се роди по-рано“. Виждате какъв човек и творец е бил и какви мисли са го вълнували! Ето, с тази негова кауза също искам да се помни и затова в негова памет сега преиздадох книгата му „Слово и дело“*. От нея може много да се научи за личността и творчеството му, за музиката у нас, за неговото поколение музиканти.
Колко време досега 
критиката все ме плаши,
че във лъвската уста 
моята уста ще прати!
Най-подир млад, смел критик
храбро към лъва пристъпи, 
па я хвърли! В този миг
странна тишина настъпи...
Но... Стар ли беше този лъв?
Моята глава ли твърда?
Глозга, пъшка... „Що аз пръв!“ 
На критика пак я върна...
Константин Илиев 
* Представянето на книгата „Слово и дело“ ще бъде на 21 март от 17.30 часа в Историческия музей в Русе.