Милена Кънева е актриса и журналистка, автор на документални филми и продуцент. Родена е в Русе, учила е и живяла в София, но е намерила своя трамплин към успеха в Рим, който я оттласква към световните хоризонти. Дългогодишната й работа за престижни новинарски агенции я отвежда в най-горещите точки на планетата и я превръща в защитник на човешките права. Няма континент, където да не е била. И след всичко това Милена Кънева рязко се впуска в едно ново приключение - да изследва със своята камера творческия процес на съвременни европейски художници, след като се включва в проекта на кураторката Ирина Баткова „Herbarium Collection“. Последният й филм беше показан в рамките на София филм фест. „Ето къде си в млякото на мечтите“ разказва за създаването на художествения проект на художника Михаил Михайлов за Българския павилион на 59-то Венецианско биенале. 
Лентата беше показана и в Русе, където се запознахме и разговаряхме за семейството, живота и  творчеството й, за журналистиката като мисия.

- Освен че сте родена в Русе, каква е връзката ви с нашия град? 
- Връзката ми с Русе е много специална. Родена съм тук, имах най-щастливото детство при баба и дядо до 6-годишна възраст, когато започнах училище в София. Моите родители са работили в различни театри из страната. За мен Русе си остана най-хубавият европейски български град. Майка ми Бояна Кънева е русенка. Беше много красива и изискана жена, театрална и филмова актриса. На сцената на Русенския театър я помнят в ролята на Албена от едноименната пиеса на Йордан Йовков. А в легендарния за времето си сериал „На всеки километър“ тя участва в ролята на Каназирева, а когато снимат серията „Великден“ в Русе, в църквата „Света Троица“, аз се появявам, съвсем мъничка, и паля свещичка от ръката на Митко Бомбата - Григор Вачков.
Татко ми, Никола Кънев, е режисьор, сценарист и преводач. Варненец е, но известно време е бил театрален режисьор в Русе, където се запознават и влюбват с мама. Той е кръстен на прадядо ми, на чието име днес във Варна има улица, защото дядо Кольо е бил виден общественик, адвокат, един от основателите на Демократическата партия и активен политик. В семейството ни явно е закодирана традицията за обществена и политическа ангажираност. Когато бях малка, исках да стана или адвокат, или журналист, за да защитавам Истината. В нашата генерация братовчед ми Радан Кънев /бивш лидер на ДСБ и народен представител, сега евродепутат - б.а./ последва примера на прадядо ни, а аз от театрална актриса станах журналист и режисьор.
Така че
едната ми връзка с Русе е по рождение, а другата е професионална
свързана с първите ми стъпки като актриса. След като завърших НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), Слави Шкаров ме избра да играя в Русенския театър, но липсваше „бройка“ и бях разпределена в Разград. Съдбата обаче си знае работата. Мисля, че беше 1987 г., когато в Русе гостува американският режисьор Джонатан Болд и постави „Татуираната роза“ на Тенеси Уилямс. Аз вече пътувах между Русе и Разград, защото замествах актрисата, излязла в отпуск по болест, която играеше ролите на „инженю“ /ролевият тип в театъра, обикновено момиче или млада жена, която е затрогващо невинна - б.а./. Така в „Татуираната роза“ получих ролята на Роуз, която през повечето време говори с майка си на италиански. Късметът ми се усмихна и аз бях преразпределена от Разград в Русе.
Може да се каже, че тази пиеса предопредели съдбата ми
В края на сезона с нея гостувахме на един театрален фестивал в Краков. В полския град по същото време снимаха италианска супер продукция за живота на Войтила - папа Йоан Павел II. Той е от Краков, където е следвал в Ягелонския университет, бил е актьор, автор на стихове и пиеси. Екипът на филма беше международен, с големи световни звезди и всички бяхме отседнали в същия хотел. Така се запознах с много от тях и най-вече с италианската трупа. Същото лято аз и татко ми имахме покана за подводен риболов в Италия. Баща ми е основател на Федерацията по подводен риболов и по спортна линия беше приятел на италианската федерация, което ни даде възможност да пътуваме извън България, нещо много трудно по онова време. 
- Интересно, вие също ли се занимавахте с този спорт?
- Аз бях момичето на мама, но и „момчето“ на татко, така че той ме обучи да се гмуркам от съвсем малка. Бях много добра и в подводния риболов.
Спечелих си, без да искам, прозвището Страшилището на попчетата в Черно море!
Така че двамата с татко през август на 87-а заминахме за Италия на подводен риболов. Преди да се приберем, се свързах с моите приятели кинаджии и реших да остана още малко в Рим, като си продължих визата с още един месец, а след това останах още един и още един, но вече без виза, и така станах „невъзвращенка“. Родителите ми са имали доста проблеми, привиквали са баща ми да дава обяснения в милицията, но слава богу, две години по-късно падна Берлинската стена, настъпиха промените и аз се почувствах един истински свободен човек.
Аз обичам да казвам, че в живота си имам два триъгълника, като Бермудския: единият е Русе - Разград - Рим, а другият, свързан с кариерата ми на документалист, е България - Бразилия - Бирма. 
- Как стана така, че актрисата започна да се занимава с журналистика? 
- Италия ми даде тази свобода - покрай актьорските ми и продуцентски занимания и всичките ми приятели и семейството ми там да вляза директно в кино-телевизионните среди. Много ми помогна това, че знаех езици - английски, френски, италиански, донякъде и руски. Благодарение на баща ми, който ми казваше: „Моето момиче, учи езици, те ще ти отворя пътя към света“.
В развитието ми като журналист шансът ми беше работата за една световна агенция Word Wide Television News (WTN)
базирана в Лондон, която по-късно беше закупена и стана APTN (Associated Press Television News). По онова време италианската политика беше станала много гореща: Андреоти и Кракси паднаха от власт; появи се операция „Чисти ръце“; имаше бомби, атентати срещу съдиите антимафия Фалконе и Борсалин; на политическата сцена изгря звездата на Берлускони. На WTN им трябваше постоянен продуцент в Италия. Ние с екипа ми кандидатствахме и ни подложиха на тест. Аз като актриса умея да се трансформирам и успяхме да направим няколко екслузивни интервюта първо с Андреоти и Кракси, а след това и с Берлускони и така ме избраха за техен продуцент на новини. Познавах много италиански и чужди журналисти и в крачка се учех. През деня се състезавахме с Ройтерс, конкурентната агенция, а вечер се събирахме да празнуваме и хапвахме заедно, защото бяхме приятели. Заради една случайност, един анекдот, който сега няма да разказвам, 
случи се така, че с две думи „спасих живота“ на Берлускони
Всеки път, когато Лондон искаше, получавахме негово ексклузивно интервю. Така за кратко време се оказа, че бях провъзгласена за „страшилището“ на американската агенция. Работата ми беше интересна и много вдъхновяваща, защото когато напуснах България, тук нямаше свободна журналистика. В Италия за мен се отвори един нов свят, в който аз се гмурнах смело и видях, че там има дълбини, които много ме привличат и ми харесват. Освен новини агенцията имаше една програма - Roving Report, с дълги репортажи по 20-25 минути, от различни точки на света. Редакторката харесваше идеите ми и по моя инициатива направихме много интересни репортажи не само в Италия. По мое предложение бяхме в Руанда веднага след геноцида и снимахме конфликта между племената Тутси и Хуту. Така си изградих една много добра професионална репутация.
Моите родители ме възпитаваха, че истината е много важна, защото тя прави хората свободни.
За съжаление, и днес виждам, че свободната журналистика е огромен проблем в България
- Казахте, че Бразилия е част от единия от двата важни триъгълника във вашия живот. Как и защо тя стана толкова значима?
- Връщайки се от фестивала във Венеция, във влака на път за Рим, съвсем случайно се запознах с един бразилски антрополог. В живота си имам много важни, уж случайни срещи, във влакове или на летища. Имах доста дълъг период, когато в един месец бивах на поне два континента. Наскоро след запознанството ни антропологът ми се обади в Рим и ми разказа за зверското убийство на 80 души „sem terra“ - безземлени селяни - и поиска да разкажа историята им, непозната на света. Стана ми много неудобно, защото наистина нищо не бях чувала за селяните без земя, за мен тогава Бразилия беше само  bossa nova /бразилски музикален жанр, произлязъл от самбата и джаза и карнавал - б.а./. От антрополога научих, че тези селяни като номади се движат от фазенда на фазенда /така на португалски се наричат познатите от испанския хасиенди - б.а./, където работят като наемници, защото в Бразилия 1% от населението притежава 99% от обработваемата земя. Обадих се в Лондон, но редакторите не проявиха интерес. Отговорът им бе: „Това не е новина! Никой няма да купи такава информация!“.
Сърце не ми даде да предам тези думи на бразилеца
Когато той отново ми се обади, се чух да казвам, че до ден-два ще се организирам и ще пристигна в Рио де Жанейро. Аз щях да замина на собствени разноски, но операторският екип, който трябваше да наема на място, щеше да ми струва много скъпо. Поисках съвет от екипа на CNN в Рим, мои близки приятели, и те ме посъветваха да си взема дигитална камера под наем. Направих го, но ми връчиха камерата един час преди полета, без малко да изпусна самолета. До този момент не бях снимала с камера и когато отворих чантата, за да я разуча по време на дългия полет, нито едно копче от камерата не съвпадаше с указаните в книжката! Оказа се, че книжката с инструкции, която ми бяха дали е на „Сони“, а камерата беше „Панасоник“! Можете да си представите как се почувствах като бъдещ „оператор“ на история, която освен това никой не иска! В такива ситуации съм благодарна на „овенската“ си природа.
Овенът в мен не се плаши лесно и трудно се отказва!
Не беше минала и седмица, когато от Лондон започнаха да ме търсят по мейла, а аз бях в джунглата и рядко можех да проверявам пощата си. Беше 1997 година. Оказа се, че на корицата на „Ню Йорк Таймс“ е излязла снимката на тези 80 души, убити от бразилската полиция, и те ме търсеха под дърво и камък за историята, която всички искаха. Тогава затвърдих един урок, който винаги съм знаела - колко е важно да следваш сърцето и интуицията си! Знаех го, защото моите родители са били жив пример за това. Послушах себе си и не само WTN взе материала, който обиколи целия свят, но направих и специален репортаж за италианската телевизия Rai Uno. На терен срещнах един италиански мисионер, който от 20 години работеше с тeзи общности и ги изхранваше с помощи, които сестра му от Болоня събираше от доброволни дарения. Когато по Rai Uno излезе репортажът от Бразилия, с интервюто на този човек, получих от нея писмо, в което ми благодареше, защото всички нейни „спонсори“ са разбрали на кого помагат и как нейната работа, отсега нататък, щяла да бъде улеснена. Това писмо бе истинската награда за моето усилие. Ето защо Бразилия е толкова важна за мен - там за първи път взех камера и сама се научих да снимам, оказа се доста добре, и разбрах как една камера може да помогне да се променя светът. 
- Бразилските събития ви отварят пътя към документалното кино, а Бирма очевидно е следваща важна крачка в професионалния ви път. 
- Така е, следващата стъпка в кариерата ми на документалист е свързана с Бирма или днес Мианмар.  Темата отново беше по моя идея и на нея попаднах като че ли свише. Когато ходех в централата в Лондон, винаги посещавах книжарниците на „Черинг крос“. Един ден в една от тях 
нещо ме накара да посегна към книга от най-долния рафт
На корицата видях невероятно красива жена с лотос в косите, а заглавието бе „Свобода от страха“. Темата отекна в сърцето ми, а дамата се оказа неизвестната тогава за мен Аунг Сан Су Чи - политик, опозиционер, борещ се срещу военния режим, дъщеря на ген. Аунг Сан, национален герой от борбата на Бирма за освобождение от британците и японците, живяла години под домашен арест и носител на Нобелова награда за мир от 1991 г. Не можех да повярвам, че не бях чувала нищо за съдбата й, а работех като журналист! Реших, че на всяка цена трябва да успея да стигна до нея и да взема интервю. По това време Бирма беше диктатура и затворена страна. Туристическите визи бяха почти невъзможни, а тя беше под домашен арест. Минаха 5 години, докато получа виза.
- Не става ли дума за същата дама, за която Люк Бесон направи филм? 
- Да, точно така. Филмът се казва „The Lady“. Същата тази дама е учила в Оксфорд, омъжила се е за британец, професор по будизъм, с който се запознават в Бутан, имат две деца, но когато болната й майка има нужда от грижи, тя се връща при нея в столицата Янгон. По това време Бирма се управлява от военна хунта и през 1988 г. са първите големи протести на студенти и интелектуалци. Тя попада там в точния момент и повежда борбата за демокрация. Година по-късно Аун Сан Су Чи и нейната Национална лига за демокрация печелят изборите, но военният режим не ги признава и я поставя под домашен арест, който продължава до 2011 г. 
10 години преди Люк Бесон да направи филма, аз влязох в нейната вила
докато военната полиция беше в двора й. Успях да направя с нея интервю с първите супер малки дигитални камери и да го изнеса тайно от страната. Това беше нейното първо интервю, което обиколи света!
- Как успяхте, ами ако ви бяха усетили? 
- Представих се за журналистка от България, която ще снима филм за будизма. Като бивша комунистическа страна се ползвахме с повече доверие. А във вилата на Анг Сан Су Чи влязох с чуждо име, защото точно тогава обявиха, че макар и под домашен арест, тя може да приема посетители. Не очаквах, че военните са настанени вътре в двора на вилата й и аз трябваше да запиша всичките си данни - име, къде съм отседнала, от коя страна съм. Докато пишех измислените си данни, тръпнех че ще поискат паспорта ми и тогава трябваше да излъжа, че съм го оставила в хотела. Имах голям късмет, че не ме претърсиха на излизане, аз ги поздравих на бирмански и закрачих директно към изхода. Беше супер горещо, военните лежаха под навеса и ми махнаха за поздрав. Господ ме е пазил! Вярвам, че ако правиш нещо, което е смислено и полезно, невидимите сили са на твоя страна
Ако ме бяха хванали, никой не можеше да ме спаси
Дори да си репортер на световна телевизионна агенция, не биха могли да те измъкнат. Обвинен си като шпионин и край! Срещата с тази красива и нежна, миниатюрна жена, която имаше воля и дух на гигант, завинаги ме беляза!
- Доколкото разбрах, не само Аун Сан Су Чи ви свързва с Бирма, там започвате снимките и на един филм, който предизвиква голям отзвук.
- През 2001 г. започнах да снимам филма „Total Denial“ /“Тотал-НО отричане“/. Той разказва за две мощни петролни компании - френската „Тотал“ и американската „Юникал“, сега „Шеврон“, които правят бизнес с Бирма, за да прокарат газопровод до Тайланд, който трябва да мине през земите на карените, една от големите им малцинствени групи. За да им излезе по-евтино, наемат военните, които ги подлагат на терор - опожаряват селата им, изнасилват жени, убиват деца, като по този начин ги принуждават да освободят териториите си. Когато разбрах, че карените са малцинство от 8 млн., че са християни и имат свой собствен език, много се впечатлих, защото осеммилионно население си е един цял народ!
Те се бореха за своята независимост от повече от 50 години
При тях се криеха всички дисиденти, успели да избягат след кървавата разправа по време на студентските протести. Фактически прокарването на този газопровод беше повод бирманската диктатура да се справи с опозицията и с каренската армия. Филмът разказва как един от водачите на студентското движение, Ка Са Уа, който се крие там и събира информация за зверствата на армията, среща една млада американска студентка по право, отишла в джунглата да документира екологичните проблеми, свързани с изсичането на горите от армията. Той я запознава с издевателствата на военните вследствие на строежа на този газопровод и решават, че срещу тази несправедливост и алчността на компаниите трябва да се направи нещо. Така се стига до иницииране на един процес в американския федерален  съд, който адвокати за човешки права завеждат като колективен иск от името на 15 карени от Бирманската джунгла срещу две от най-мощните петролни компании в света. Делото става възможно въз основа на един закон от 18 век, според който, ако нечии права извън САЩ са засегнати от американски граждани, ощетените имат право да търсят справедливост в Щатите. 
- Значи започналото дело в САЩ е причина за този филм? 
- Да, за него научих от приятелка редактор в италианската телевизия, която ми предложи да разкажа тази история за тяхната рубрика, посветена на корпоративната алчност. Така започнах да снимам, но делото се проточи цели 5 години, през което време oт RAI се отказаха. Те не можеха да чакат повече от няколко месеца за една история и така аз станах и продуцент. Мотивацията ми да не се откажа, въпреки трудностите, беше толкова силна, защото бях убедена, че „добрите“ ще изгубят делото и е важно някой да е заснел и да разкаже историята им. Как биха могли 15 карени от джунглата да се преборят с такъв противник?! Компании, чиито екипи от по 50 адвокати пристигаха в съдилищата с цялата мощ на парите си.
Всъщност съдебната сага беше започнала 5 години по-рано и делото се движеше бавно и мъчително. Но след още 5 години легални битки, американският федерален съд отсъди, че компаниите са виновни, защото не може да не са знаели какво правят военните в Бирма, тъй като това е обществено достояние. Да си затваряш очите не те прави невинен. Това беше огромна победа, която никой не очакваше, като битката между Давид и Голиат.
Този казус се превърна в прецедент, който измени корпоративното законодателство в Щатите, а филмът до ден днешен се изучава в американските университети
Той промени тотално и моя живот. Прекарвах все по-малко време в Италия, де факто се бях преместила в САЩ, защото изслушванията бяха през 5-6 месеца и освен това снимах много в Азия, влизайки нелегално през Тайланд в Бирма, следвайки главния си герой - Ка Са Уа, преведено името му е Белият слон. 
- Какво се случи след излизането на филма?
- Исках филмът да бъде разпространен и видян по целия свят, не ме интересуваше колко са известни фестивалите, които обикновено са важен трамплин за един филм. В Ню Йорк случайно разбрах, че в Прага има нов фестивал „One World“ („Един свят“) и изпратих филма там още на „rough cut“, тоест не съвсем завършен. За мен Прага беше символ на борбата за демокрация по време на тоталитаризма. Скоро получих съобщение, че филмът е номиниран и покана да присъствам на награждаването. Лично Вацлав Хавел ми връчи наградата за човешки права. Едва тогава разбрах, че този фестивал е по негова идея и организиран от неговата фондация. Това за мен бе огромно признание за усилията ми, както и да получа тази награда лично от Хавел, Нобелов лауреат за мир, олицетворение на всичко, за което се борят героите ми!
Шест години бях правила филма „на мускули“, като продуцент, режисьор, оператор, но си заслужаваше
Представих филма на повече от петдесет фестивала по света, той въздейства върху чувствителността на световната общественост за зверствата на военната диктатурата в Бирма, за освобождаването на Анг Сан Су Чи от домашен арест, както и за съдбата на карените. По инициатива на президента Хавел филмът бе показан в чешкото посолството във Вашингтон пред политици и администрация, а на лична среща с президента Буш му бе препоръчал да гледа филма като доказателствен материал за системното нарушаване на човешките права и за взимане на решение за налагане на санкции на Мианмар. Наложи ми се да изпратя десет DVD копия (тогавашния формат) на адреса на Белия дом. Скоро след това Щатите гласуваха и наложиха ембаргото. Радвам се, ако филмът е повлиял и е бил полезен за вземане на това важно решение.
- А какво стана с вашите герои Ка Са Уа и американската студентка? 
- Те са щастлива двойка с две вече пораснали деца и все още живеят между Щатите и Тайланд, както се разказва във филма. От Тайланд Ка Са Уа и днес влиза нелегално в Бирма, защото отново е персона нон грата.  Мианмар имаше кратък демократичен период, през който неговата организация имаше офис в столицата Янгон и той успя да се срещне с майка си след повече от 20 години изгнание, но глътката въздух трая само четири години. 
- Сега накъде гледате? 
- Иска ми се отново да се върна в Бирма, за да направя продължение на филма. Преди време мислех в тази посока и убеждавах Ка Са Уа, но изглеждаше, че там се е възцарила демокрацията и няма нужда от продължение, а сега и той мисли, че е настъпил моментът за нов филм, защото през 2021 г. военните взеха властта чрез преврат и Аун Сан Су Чи е отново в затвора. Искаше ми се веднага да продължа темата, но
заради пандемията се завърнах в България и това за мен бе възможност за една важна пауза и за почивка
Междувременно започнах сътрудничеството си с Ирина Баткова в нейния проект за съвременно изкуство и съвременни художници „Herbarium Collection“, част от който е филмът „Ето къде си в млякото на мечтите“. По този проект работя на принципа човека-оркестър - отново съм продуцент и режисьор и снимам, защото вярвам, че е важно. Филмът вече е представен на фестивали, има награди и се радвам, че от различни краища на света, както например от Индия, ми благодариха, че са се запознали с Венецианското биенале и с един съвременен артист като Михаил Михайлов. Засега в съвсем различно амплоа, но чувствам, че моята мисия продължава.