„Без Голгота не щеше да има Спасител - Христос. Съдбата на Македония и на другите поробени земи, населени с българи, е наистина тежка, ала затова са потребни търпение, желязна воля и постоянство в борбата, за да се върви с пламъка на възвишения дух и непоколебимата вяра към свободата на родината ни до победния край“. Това пише във вестник „Македонска трибуна“ на 12 април 1934 година един български лекар и революционер, деец на Българския таен централен революционен комитет, основател на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и офицер от Българската армия във войните за национално обединение. Това е Христо Николов Татарчев с псевдоним А. Светомиров, отишъл си от този свят на 5 януари 1952 година.
Христо Татарчев е роден на 16 декември 1869 година в град Ресен, тогава в Османската империя, в богато банкерско и търговско семейство. Негов брат е Михаил Татарчев, а братовчед Божирад Татарчев, също революционери от ВМОРО.
Първоначално учи в Ресен, а от 1882 до 1887 година в Брацигово и в Пловдив. През 1885 година като гимназист в Пловдив участва в подготовката на Съединението, организирано от Българския таен централен революционен комитет. По препоръка на началника на тайната полиция на БТЦРК Спиро Костов за агенти и куриери на комитета са приети Христо Татарчев, Пере Тошев, Андрей Ляпчев и Петър Кушев.
Включва се като доброволец и в последвалата Сръбско-българска война с Македонския батальон
Завършва гимназия в Пловдив в 1887 година и заминава да учи медицина в Цюрих. От 1890 година учи в Университета „Фридрих Вилхелм“ в Берлин, където се дипломира като лекар на 18 юни 1892 година с дипломна работа на тема „Професионални неврози“, която по-късно отпечатва. От средата на септември 1892 година Христо Татарчев е назначен за лекар в българска мъжка гимназия в Солун.
През лятната ваканция на 1893 година Татарчев обикаля големите градове на Македония Гевгели, Дойран, Струмица, Радовиш, Щип, Кочани, Кратово, Куманово, Скопие и Велес, за да проучи политическото и икономическото състояние на българското население и „положението на страната и главно на българщината“. През август в Солун се запознава с Даме Груев, с когото има четири срещи, на които разговарят за „дейността, която им предстои като българи, за да се подобри политическото състояние на народа ни“. На 23 октомври 1893 година в квартирата на книжаря Иван Хаджиниколов се събират Христо Татарчев, Дамян Груев, Иван Хаджиниколов, Антон Димитров, Петър Попарсов и Христо Батанджиев и създават Вътрешната македоно-одринска революционна организация. 
За образец на устава и наредбата на организацията използват „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов
На 27 август 1894 Христо Татарчев председателства Ресенския конгрес. Решава да участва в изборите за църковно-училищен околийски общински съвет в Солун и получава 90% от гласовете, но след манипулация от страна на екзархийската партия не взима поста.
Христо Татарчев е избран за председател и на Солунския конгрес от лятото на 1896 година. От този конгрес организацията започнала да се нарича БМОРК, като към нея се присъединява и Одринският революционен окръг и се изпраща задгранично представителство в София, за да поддържа тесни връзки с ВМОК, българското правителство и партиите. За първи представители са изпратени Гоце Делчев и Гьорче Петров.
Христо Татарчев е заточен в Подрум кале, заедно с другите ръководители на ВМОРО след аферите от 1901 година. Заедно с Христо Матов и Пере Тошев е помилван на 19 август 1902 година, по случай рождения ден на султана. На 30 август в Гърция е затворен по скроено обвинение за участие в убийството на гръцки лекар. Освободен е под натиска на България, където и отива, за да стане член на задграничното представителство на ВМОРО.
Между 2 и 4 януари 1903 година в Солун се провежда вторият Солунски конгрес на организацията, който взема решението за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание. Задграничните представители приемат решенията и започват подготовката му. Христо Татарчев и Христо Матов оглавяват създалото се в началото на 1903 година благодетелно братство за подпомагане на пострадалите в Македония и Одринско. След въстанието те връчват „Мемоар на Вътрешната организация“ на българската и световната общественост, в който е описан хода на въстанието, участниците в него и жертвите от страна на мирното население. 
Турското правителство се свързва с Христо Татарчев, като иска от него проект за реформи в Македония и Одринско
който той своевременно съставя и праща чрез посредник. Влиза в конфликт с поддръжниците на Яне Сандански и не участва в дейността на ВМОРО до Кюстендилския конгрес от март 1908 година, където е избран за съветник на задграничното представителство, заедно с Тодор Лазаров, Пейо Яворов и Христо Силянов. След Младотурската революция открито подкрепя Съюза на българските конституционни клубове, но не участва в дейността му. В 1910 година е избран за запасен член на Централния комитет на ВМОРО.
Христо Татарчев е лекар, санитарен подпоручик в българската армия през Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война. Носител е на народен орден „За военна заслуга“. За 15-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание изнася реч в Крушево.
След двете национални катастрофи на България Христо Татарчев продължава да се занимава с революционна дейност. През есента на 1920 година участва в създаването на Македонската федеративна организация.
Участва като делегат от Пловдивското македонско братство в обединителния конгрес на Македонската федеративна организация и Съюза на македонските емигрантски организации от януари 1923 година.
Неразбирателството му с Тодор Александров е причина да напусне България
и да се засели със семейството си в Торино. Пише мемоарите си, а през цялото време до Втората световна война пише статии за вестниците „Македония“, „Заря“, „Вардар“. Става близък приятел на Иван Михайлов. Заселва се временно в родния си Ресен след анексията на Македония през април 1941 година от България. По-късно се връща в София, но през 1943 след бомбардировките се мести в Нова Загора. През 1944 г. германците му предлагат поста на президент на Независима република Македония, но той отказва. След войната в резултат на започналата комунистическа политика на репресии и македонизация заминава за Торино и там умира в изгнание на 5 януари 1952 година.
На д-р Христо Татарчев са наречени улици в Благоевград и в Скопие.
В София му е издигнат паметник-мавзолей в алеята на опълченците в Централните софийски гробища и на 23 октомври 2010 година костите му са положени в него с официална церемония.
Спомените му за първия централен комитет на Вътрешната организация са публикувани (1927) от Любомир Милетич в книга IX от поредицата „Материали за историята на македонското освободително движение“.
Мисли на Христо Татарчев
Македонци
„Идеята за свободата на Македония се появи у македоно-българския народ по силата на оня неотменим в живота на народите универсален закон за развитие и конкретизация на мисълта и волята като народностно самопознание и историческа реалност. Македоно-българският народ, след като се освободи от духовно-културния гнет, за което той е дал най-светли фигури, като бр[атя] Миладинови, Жинзифов и пр. не можеше да остане вече индеферентен спрямо господствуващите на родната му земя политико-социални условия. Затова идеята за свобода за него бе една насъщна необходимост за проява на неговия дух и воля безпрепятствено в живота. Тая необходимост, именно, го застави да напусне вековната си пасивност и да прибегне до ония методи и действия, които бяха санкционирани от световната история за свобода и от самия живот. Тоя негов блян се обективизира най-сетне в началото на 1893 г. във форма на конспиративна организация - ВМОРО. Солун стана пак не само родно нейно място, а още и център на революционната й дейност.“
Основаване на ВМОРО
„Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България“, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се присъедини към България, а в краен случай, ако това не се постигне, ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи... Като се установихме върху целта на нашата организация, в същото време се заловихме да изработим и устава на организацията. Имахме на ръка един том „Записките“ на Захари Стоянов и от тях взехме за образец устава на Българския революционен комитет. Натоварихме Попарсов въз основа на тоя устав да изработи проект на нашия устав...“
Илинденско-Преображенско въстание
„Илинденското въстание, на което македонският българин ще празнува тридесетгодишнината, бе всеобщ всенароден блян, под чийто импулс и вяра Македония се готви ред години и даде всички възможни морални и материални жертви за този велик момент. То трябваше да дойде след една дълга годишна революционна дейност... Борбите понесени от македонския български народ преди и през време на въстанието за свободата на Македония, го възмъжиха и разшириха неговия мироглед по разбирането на живота и създадоха една неразривна връзка между него и делото - актив, който не може да бъде никога заличен. Магическият ефект, въобще, на Илинденското въстание и очарователния му блясък ще се засилва с течене на времето и ще бъде светилник - пьтеводна звезда на македонските борци пред стръмната Голгота в борбата им; динамизъм, който ще стимулира винаги техния и ще укрепва волята и енергията им за творене на нови легендарни подвизи в освободителната македонска история.“
Формирането на българската народност
„Единството на българския народ се изкова, като историческа същност и неразрушима действителност в непрестанните войни с Византия. Младата държава, току-що се създаде в Северна България чрез войни на Аспаруха, водач на угро-финската орда, 679 г. с Византия, трябваше да продължи също войните при Крума 803 г., Омуртага 814 г. и следующите царе за затвърдяването й, като самостоятелна политическа държава. В този многовековен исторически двубой се развиваше българският народ и се издигна до общо национално самочувствие и понятие за родно племе и земя, така щото превратностите на съдбата не можеха да го разколебаят...
Между завоевателите и завладените народи липсваха обаче елементите за самостойно народностно-историческо развитие всред културни народи. Тази празнота биде попълнена чрез братя Кирил и Методий от Солун - Югоизточна Македония, които пренесоха в Северна България християнството и съвременната религиозно-научна книжнина на старобългарски език, запазен и днеска в околността на Солун, както и в с. Сухо и пр. Това постави националното единство на българския народ на здрави основи на културно-просветително развитие и напредък. Богоугодното дело на братята беше продължено от техния ученик Св. Климент Охридски - 916, чието име носи нашата Алма матер - българският университет, както и от неговите ученици Наум и други, които образуваха цяла школа на лъчезарното Охридско езеро. Морално-просветителното дело на братята Кирил и Методий и техните ученици, циментираха крепко българската народност в границите на Симеоновата държава и даде всички предпоставки за независим народностен и културен живот; тъй че през многовековното турско владичество и гръцкия духовно-религиозен гнет, остана запазен българският дух да тлее в недостъпните, по планините, манастирски килии на Рилския манастир в Североизточна България, Хилендарския манастир; Зограф в Югоизточна Македония, Дебърския манастир, Пречистански в Югозападна Македония, Св. Пантелеймон в Северозападна Македония и до късно в Охридската архиепископия - 1767 г.“
По материали от интернет