В русенските туристически дружества и в спортните среди Матей Матеев е известно име - един от най-запалените местни катерачи и инструктор по алпинизъм. Става популярен и като личен треньор на големия русенски алпинист Иван Томов, който изкачва третия си осемхилядник Лхотце без кислород, но на слизане загива в резултат на този риск. За първата си среща с него Матей Матеев разказва в своята книга-дневник „По отвеси и траверси. Спомени за „малкия алпинизъм“ на Русенския клуб след 1972 г.“. Нея той издава през 2018-а, година преди трагичната кончина на Щастливия лъжец, както той нарича Иван Томов. Дава му това прозвище заради склонността на младия алпинист да качва сам върхове, докато го заблуждава, че тръгва с екип.
Матей Матеев далеч не е само алпинист и инструктор по алпинизъм. Той е агроном, учител, художник, автор на книги и дори малко поет, почитател на Моцарт, неосъществен музикант, мечтател. 83-годишен пенсионер, но не и по душа. Запознах се с него на пазарчето „Сан Стефано“, където до бурканите с мед, собствено производство, държеше каталог със свои картини - пейзажи, предимно планински. Човек, роден в равнината, но стремящ се все към върховете. Накратко казано - оригинал,
едно от пъстрите камъчета, които все по-рядко се срещат в сивеещата мозайка
Но какъв друг да бъде, когато във вените на Матей Матеев тече кръвта на фамилия Багрянови, от която е и известният политик Иван Багрянов: министър на земеделието и министър-председател в периода от 1 юни до 2 септември 1944 г. Разстрелян от комунистите на 1 февруари 1945 г. заедно с други представители на политическия елит на Третото българско царство.
Бащата на политика Багрянов - Иванчо, е брат на бабата на Матей Матеев - Тодора. Техният баща Димитър Бояджията от габровското село Стоевци бил заможен човек, имал бояджийска работилница. Славел се с участието си в Ботевата чета. По време на Руско-турската война от 1878 г. в дома му били настанени руски офицери. Впечатлени от своя домакин, те започнали да го наричат „генерал Багратион“, превеждайки фамилията му на руски. Най-малкият син на „генерал Багратион“, братът на баба Тодора - Иванчо Бояджиев, харесал звученето, побългарил го и приел фамилията Бягрянов. По това време вече бил учител в Разград. Там се оженил за Пенка Камбосова, с която имали 5 деца - 4 дъщери и един син - известният Иван Багрянов.   
Внукът на баба Тодора не знае много за своя известен в миналото роднина, защото когато тя си отива от този свят, той е само на година и половина. А родителите му вероятно са предпочели да не шумят с това роднинство, защото по времето на комунизма да се говори за „враг на народа“ никак не е безопасно. И все пак у дома, най-вече от чичо си Димитър, младият Матей чува за Иван Багрянов, че е бил учен и авторитетен човек. Подробности за него научава, когато в разградската библиотека открива родовата история на Багрянови. Завършил първо военно училище, бил военен, герой от Балканската и Първата световна война. Медалите му впечатлили цар Фердинанд и го направил свой адютант, занимавал се военната подготовка на младите принцове. По-късно станал адютант и на цар Борис. Цар Борис му имал голямо доверие и те поддържали близките си  отношения.
„Може би затова в стаята на набожната лечителка баба Тодора освен много икони имаше две големи снимки - на цар Борис и на сватбата му с царица Йоана“, предполага Матей Матеев.
„Бил съм много малък, но тези снимки, почти като плакати, се открояваха и съм ги запомнил“
добавя той.
Разказва и за любовта между Иван Багрянов и сестрата на цар Борис - Евдокия. Чувствата им били взаимни, но Фердинанд категорично бил против този неравностоен брак и той така и не се осъществил. Невъзможната любов тласнала живота на Багрянов в друга посока: отказал се от офицерската служба, учил право в Софийския университет, после агрономство в Лайпциг. Завръщайки се в България, се заел да управлява бащиния чифлик в село Воден, където създава едно от първите в страната модерни, научно организирани стопанства - Махзар паша. Оглавил Съюза на земеделските задруги. Като негов председател и после като министър на земеделието Иван Багрянов работил за развитието на българското земеделие.
„Горд съм, че такъв прогресивен човек е мой роднина, сякаш по божия воля и аз съм последвал пътя му на агроном... Жалко, че заслугите му не са оценени от „народния съд“ и е разстрелян без гроб и кръст!“, споделя Матей Матеев. И добавя, че съжалява, дето така и не е имал случай да се запознае със сина и внука на Иван Багрянов. Знае, че живеят в Шумен и след 10 ноември 1989 г., благодарение на върнатите им земи, се занимават със земеделие. Явно земята е в кръвта на фамилията. Но като че ли не само това е общото. 
Макар и далеч от политиката, дядо Матейко носи един непокорен и свободолюбив дух, който го прави неудобен за мнозина.
През годините работи като агроном, учител, стругар, хижар, технолог в пчеларско предприятие, в института „Образцов чифлик“ и къде ли още не. Не се задържа дълго на едно място. Не заради друго, а защото държи на професионализма и отговорността. Страшно се дразни от всичко нечестно и несправедливо.
Още в годините на социализма, когато страхът и конформизмът масово властват, той не се притеснява да критикува. Разбира се, това прави живота му труден, но той е от онези редки птици, за които свободата е по-важна от материалния успех и спокойствието. В книгата си „По отвеси и траверси“ често коментира времето, в което живее, двойнственото лице на комунистическите ръководители, ударите под кръста, които получава от тях. Някъде ги нарича „елементарни, скучни, празни кратуни бездушни“, на друго място - „изкуствени господа“. 
Ето какво пише на 19.02.1979 г.:
„Заспах успокоен, че имам щастието от семейството си и свободния ми дух, а не илюзиите на заробените ми „другари партийци“ с дребни душици“
А през 1988 г. се тревожи за хлорното обгазване на Русе, за „жалката, мизерна среда“ и отбелязва в дневника си: „Като че ли нещо се носи във въздуха, като че ли нещо ще се случи!!“... 
Тези мисли на дядо Матейко се оказват пророчески, скоро се случва 10 ноември 1989 г., а месец по-късно се пита: „А Демокрацията?! Аз винаги съм бил свободен! ...Не съм скептик, но... ще видим. Партии - Не! Свобода - Да!“. 
През целия си живот Матей Матеев катери скали, търси височината, простора, където се чувства истински свободен. Признава, че алпинизмът за него е красиво изкуство, изстрадана сурова красота, която няма как да забравиш, която те държи бодър и млад духом и телом. Планината е школа, която шлайфа характера, учи те да обуздаваш страстите, ако ти не успееш, тя го прави, но с тежки последици, отваря вратата към своя поднебесен свят дядо Матейко.
През 1972 година попада в състав за изкачване на Мусала при зимни условия. Оттогава го „хваща крастата“, та чак до момента, в който сърдечна операция го кара да остане само треньор, с което прибавя още една любов в живота си.
Бил е във всички наши и в много чужди планини. През 1975 изкачва Източен Елбрус (5629 м) и става първият русенец, който е стигнал до върха. 24 години по-късно Матеев отново отива в Кавказ, този път заедно с алпинистите от клуб „Бяла звезда“, които са първите русенци изкачили Западен Елбрус (5642 м). Самият той по здравословни причини стига само до 4700 метра. 
Между земята и музиката
Голяма част от професионалния живот на Матей Матеев минава по полетата, учителстването му също е свързано с агрономството. Но животът му съвсем не се ограничава единствено в това амплоа. Други душевни стремления напират в него и предопределят различните му избори. 
Още от дете музиката съпътства живота му. Всички в семейството му пеят и свирят, кой на мандолина, кой на хармоника. Покрай тях Матей се научил да свири на флейта. Най-големият му мерак бил да следва Консерваторията, но нито имал възможност да си купи хубав инструмент, нито пък да плаща за уроци. Така се разминал с тази своя мечта. Все пак като студент в Агрономическия институт в София младежът успял да се докосне до голямото изкуство на класическата музика и операта. Добрата фея, която често му осигурявала покани за представленията и концертите, била Сийка, сестрата на Румен Овчаров, която учела в Консерваторията. По това време Матей Матеев се записал да учи факултативно италиански език. Но не бил много редовен - когато имал билет, предпочитал спектакълът пред урока. Заради честите му отсъствия
състудентите му започнали да го наричан Матьо Операта
Скоро семейни и финансови проблеми го карат да се прехвърли в задочната форма на обучение и да се върне към земята. Но не забравя музиката, тя остава спасителен остров за душата му. Моцарт му е любимият композитор, намира музиката му за божествена. Тя го успокоява и вдъхновява. Няма купон, на който той да не пее или да не свири на флейта. Тя му е толкова скъпа, колкото и музиката на Моцарт. Още като студент през лятото работи в строителството и със спечелените пари успява да си купи абаносов инструмент. С него той не се разделя дори когато отива да катери планини. Радостта след успешно изкачен връх почти винаги е съпътствана и от мелодията на неговата флейта. Понякога сам съчинява текстове към известни мелодии. Обикновено посветени на другата му голяма любов - планините. 
В мерената реч не достига висоти, но стиховете му са пропити от искрени чувства. Освен лирични куплети, той реди епиграми и закачливи стихчета. Не са съвършени, но се усеща пулсът на сърцето му - някъде линията на ритъма върви плавно, друг пък е накъсана, има моменти, когато напълно излиза от ритъм. Но какво пък, приятелите и съмишлениците, пред които той рецитира, обикновено в планинска хижа след успешен преход, откриват в тях и своите вълнения. 
Неукротим е творецът в него. Не само музиката и поезията съпътстват живота му. Още в младостта си Матей Матеев започва да рисува. Както в музиката и в поетичните си опити, така и в живопистта е самоук. Но това не му пречи да има 
13 изложби в различни градове
и почитатели на картините си. Смята, че своя усет към колорита е наследил от прадядо си Димитър Бояджията (Багрянов). А въображението си твърди, че е развил благодарение на свой сляп приятел, с когото лятото скитали заедно по полето, а той му описвал гледките и цветовете. 
Природата е неговата муза, но художникът в дядо Матейко най-силно е изкушен от планината. Няма връх, на който да се е качвал и да не го е нарисувал. Водопади, езера, цветя и други природни красоти има в неговите картини. Рисува всичко, което вълнува и пълни душата му. Включително и чудните скали на Русенски Лом. Казва че търси красивото, дори в не дотам красивите неща и го намира. Смята, че творческият стремеж е божествен и че човек трябва да цени и да се грижи за Бога в себе си.