Иво Братанов е доцент по история на новобългарския книжовен език в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, доктор по български език. Той е индивидуален член на Съюза на учените в България. За читателите на в-к „Утро“ доц. И. Братанов изяснява произхода на думи, изрази и обичаи, чийто смисъл е известен на малцина от нашите съвременници.

Първият ден на новата година у нас се нарича още и Сурваки и обикновено се свързва с обичая сурвакане. Ето някои кратки сведения за смисъла на този празник. 
Народът вярва, че човек е обкръжен от добри и зли духове, които водят борба помежду си. Предмет на тази борба е човекът. Ако победи ангелът, човекът остава невредим; ако победи дяволът, то човек е сполетян от нещастия. При това народът прави разлика между нещастни случки, които могат да бъдат много в човешкия живот, и премеждия, от които зависи животът на човека (могат да бъдат само няколко – две, три или четири в целия човешки живот). 
Премеждията могат да дойдат от дявола, но също така от лошия ден, от лошия час, от лошия човек, от лошия вятър, от лошото място и др. Най-важно значение имат добрият/лошият ден и добрият/лошият час. Те донасят съответно щастие, здраве и успехи или зло, нещастие, болести и неуспехи.
Но по какъв начин човек може да разбере кой е добрият час и как може благополучно да премине през премеждията? 
Народът е вярвал, че това вече зависи от празника СУРВАКИ.
Сурвакането е специфичен народен обичай, който се изпълнява на Нова година само от момчета в детска или юношеска възраст докъм 15-16 години. Понеже сурвакането е свързано с пожелания за здраве, сполука и материални блага, бележен човек (глух, сляп, ням, хром, гърбав, сакат) не може да бъде сурвакар.
Сурвака се със свежи дрянови пръчки, които се наричат сурвачки или сурвакници. Българският народ смята дряна за най-здраво (след чемшира) дърво и затова се сурвака именно с дрянова пръчка. Пръчките трябва да бъдат сурови, т.е. наскоро отсечени. Те могат да бъдат изплетени и украсени с монети, с дребни кравайчета, пуканки, панделки или хартийки.
Сутринта на Нова година момчето леко удря по няколко пъти родителите си и другите по-възрастни хора вкъщи със сурвакницата и изказва благопожелания.
След първи петли сурвакарите тръгват и сурвакат както хората, така и животните. Сурвакарите се чуват още отдалеч, защото по пътя непрекъснато мяукат като котки и казват: „Мяу, стрино, кофръндàли!“ (Думата „кофръндàли“ означава мръвка сланина или свинско месо.) 
Когато влязат в дома, сурвакарите преди всичко сурвакат домакина, а след това – и останалата челяд, а после сурвакат воловете, кравите, конете, говедата, овците и другите животни. Коледарите благославят: „Сурова весела година, живот здраве догодина, до година до амина; пълна къща с челяд, пълно гумно с̓ стока, пълна кошара с овци, голям клас на нива, голям грозд на лоза, червена ябълка в градина, весело и здраво вкъщи.“ А ето и друга типична сурвакарска благословия: „Сурва сурва година! / Весела година! / Пълен клас на нива, / жълт мамул на леса, / червено грозде на лоза, / жълта дюла в градина… / Пълна кесия с пари… / Сурва, сурва година, / до година със здраве, / до година, до амина!“
„Амин“ отговарят всички, а след това домакините черпят сурвакарите и ги даряват. Даровете се състоят от повесмо и мръвки от сланина или свинско месо.
Според сведение на Димитър Маринов, в някои села сурвакарите, след като влязат вкъщи, най-напред бъркат с дряновите си пръчки в жаравата и благославят. 
Думата „сурва“, която се намира в началото на сурвакарската благословия, е прилагателно име. То се среща в народните говори и има варианти су̀рова, су̀рува, су̀рава, су̀ръва „сурова, неизсъхнала, влажна“ и „дъждовна и плодородна (за година)“. Всички те са свързани с прилагателното име су̀ров „който не е още изсъхнал, още е влажен“; следователно началото на благословията въвежда пожеланието за спорна, плодородна година. Същата идея се продължава и в останалите стихове на благословията. 
*
Заб. При написването на настоящата кратка компилативна бележка съм ползвал сведения от: 1. Д. Мариновъ. Жива старина. Етнографическо (фолклорно) изучвание. Книга първа – вѣрванията или суевѣрията на народа. Руссе, 1891, стр. 102 – 103; 2. Христо Вакарелски. Етнография на България. С., Издателство „Наука и изкуство“, 1977, с. 505. 3. Иваничка Георгиева. Народна митология. Второ преработено и допълнено издание. С., Издателство „Наука и изкуство“, 1993. 4. Български етимологичен речник. Т. VII (Слòво – Теря̀свам). С., АИ „Проф. Марин Дринов“, 2013, с. 582 – 583, 600 – 602.

Иво БРАТАНОВ