Заредена с високоволтова енергия нова балетна постановка на „Кармен“ видяха русенските почитатели на изкуството на Терпсихора преди дни. Неистовата и заедно с това непоклатима в собствените си решения Съдба предизвикваше и обещаваше чудеса от земни радости, а мигове след това поставяше главните персонажи в любовната драма на Проспер Мериме в клетки. Увлечени от любовните пориви, Кармен (Ирена Барбукова) и Дон Хосе (Масаки Такада) се предават на страстта, забравяйки, че именно Съдбата (възхитителният Тиаго Виктор) е тази, която чертае орбитите, по които се движат човешките създания. Пак Съдбата е тази, която среща Кармен с пленителния самоуверен Тореадор (Давиде Диодато)  - и тя е тази, която се опитва да върне испанската циганка в обятията на страдащия от изневярата Хосе. Но поривът към свободата да направи сама своя избор кого да обича е фатален - и Кармен пада като беззащитна алена птица на сцената. 
Плътно близо до Мериме и плътно близо до композитора Жорж Бизе, обезсмъртил новелата на френския белетрист, и заедно с това вихрено и модерно, с разчупване на традиционните хореографски версии на балетния прочит - това е новата версия на известната хореографка Наталия Осипова, която пристигна от френския град Лион, за да постави на русенска сцена своята нова „Кармен“. Ансамбловите сцени пресъздават атмосферата от новелата на Мериме - в тютюневата фабрика, сред войниците, в таверната, с контрабандистите, като през цялото време на постановката ритъмът е учестен, а повечето от кордебалета танцуват с вдъхновението и всеотдайността на солисти. Впечатляващи са танците с ветрилата, с кастанетите, боят в тютюневата фабрика, но особено въздействащо е излъчването на тримата солисти - Съдбата, Дон Хосе и Тореадора в техния танц във втората част, когато всеки от тримата очертава собственото си пространство и макар и всеки от тях да се стреми към Кармен, остава впечатлението, че всъщност и Дон Хосе, и Тореадора, и Съдбата са вглъбени в самите себе си и Кармен е не толкова въжделение, колкото необходим елемент, който да запълни окръжността на тяхната самодостатъчност. 
Всъщност може би най-хубавото на новата артистична концепция на Наталия Осипова, направена специално за русенска сцена, е това, че тя дава възможност всеки в залата да намери своите допирателни до тези четири стихии на централните персонажи, да си задава въпроси и да разчертава своите собствени размишления, провокирани от балетния спектакъл. Въздействието му е до такава степен завладяващо, че на моменти публиката забравяше, че гледа класика, и започваше да ръкопляска в такт към познатите мотиви от операта на Бизе. А накрая с продължителните аплаузи бяха приветствани и всички участници във вълшебното преживяване, заедно с Наталия Осипова, но също и с японската балерина Нанами Нишикаджи, която трябваше да танцува централната партия, но досадна травма два дни преди премиерата я запраща в залата, вместо на сцената. И докато публиката излизаше от залата, се чуваха реплики на зрители, които отсега правеха планове през януари отново да дойдат и да видят повторно този удивителен и изключително зареждащ спектакъл. 
Ден след премиерата Наталия Осипова бе любезна да даде интервю за вестник „Утро“.

- Госпожо Осипова, кога за вас започна балетът?
- Бях на четири години, когато мама ме заведе в Мариинския театър в Санкт Петербург (тогава Ленинград - б.а.) да гледаме „Лешникотрошачката“. Билетите ни бяха на балкона и ето че аз още в самото начало, виждайки завесата как се вдига, съм възкликнала радостно с пълен глас: „Мамо, погледни колко е красиво това парче плат!“. А след това съм стояла права през целия спектакъл. И накрая съм заявила: „Аз ще бъда балерина!“. Все пак, за моя път към балетната сцена има и друга причина и тя се казва Татяна Вечеслова. Това е моята баба. Татяна Вечеслова е една от звездите на руския балет през миналия век заедно с Галина Уланова.
В приятелския кръг на моята баба е бил Шостакович
вечерите в нейния дом са събирали големи артисти от руския елит, Анна Ахматова има стихотворение, посветено на Татяна Вечеслова. Тя ме насърчаваше горещо и често ми казваше: „Дори и да не станеш балерина, изкуството за теб ще бъде част от живота ти. Аз вярвам в теб“. 
- А кога започнахте да се занимавате с балет?
- Постъпих в известната държавна танцова академия „Агрипина Ваганова“ деветгодишна. Помня, че когато се явих на приемните изпити, отначало не ме приеха. Комисията обяви, че ми липсват физически данни. През следващите няколко месеца посветих цялото време на подготовка - и на следващия тур бях приета. През 1987 година завърших академията със статут артист-солист. И практически веднага започнах да танцувам като солист в престижната балетна формация на Борис Ейфман. Още в самото начало там получих централни роли. Борис Ейфман беше труден човек, тежък характер. В неговата трупа работата продължаваше от сутрин до вечер. Уроци, репетиции, три часа почивка, отново репетиции и вечерта спектакъл. Немислимо беше артистът да поставя свои условия - колкото и изтощителен да беше ритъмът на работния ден. 
- След това вие преминавате в трупата на Михайловския театър. 
- Да. Отидох там и още при първото ми участие в трупата (тогава това беше балетен театър „Мусоргски“) ме поканиха да изпълня ролята на Лейди Макбет в едноименния балет. 
Неимоверно сложна роля, която беше до такава степен изтощителна, че след спектакъл ми бяха нужни няколко дни, за да дойда на себе си
- Творческите ви години в Михайловския театър са особено плодотворни за вас. 
- Театърът тогава се ръководеше от Фарух Рузиматов. Танцувала съм с артисти като Делфин Мусен, Патрик Дюпон, Мари-Клод Пиетрагала, Орели Дюпон, със самия Фарух Рузиматов. Трупата имаше дългосрочен договор за гастроли в Япония и близо двадесет години всяка година от ноември до януари правехме тримесечни турнета из цяла Япония, като гостувахме в различни театри. Японците обожават класиката, всеки наш спектакъл на „Лебедово езеро“, „Жизел“, „Дон Кихот“, разбира се, „Лешникотрошачката“, предизвикваше бурен възторг. Впрочем именно по време на тези турнета
имах щастието да танцувам в спектакъл заедно с несравнимата Майя Плисецкая
Имахме японски  поклонници, които пътуваха заедно с нас, следваха нашата трупа в различните градове. Много харесвам Япония, това е една прекрасна страна. И много се зарадвах, когато тук открих Нанами, тази крехка балерина, която е толкова млада, а толкова талантлива. Удивителна е нейната работоспособност - раздава се на 200 процента! Отначало бях изненадана, но след това научих, че и двамата й родители са балетисти, така че тя от съвсем мъничка е наясно с необходимостта от дисциплина и труд, които неизменно съпътстват таланта, за да стигне той до своето пълно разкриване. И толкова съжалявам, че тази нелепа травма й попречи да танцува Кармен. Надявам се японските лекари да й помогнат да преодолее това и да се завърне отново на сцената, защото съм сигурна, че пред нея има блестящо бъдеще. 
- А как се озовахте във Франция?
- Отидох да уча! 
Танцувах до 40-годишна възраст
и след като прекратих сценичната си кариера, реших, че трябва да разширя знанията си в сферата на модерния балет. Така заминах за Франция, за Лион. Беше ми много интересно. Всъщност аз винаги съм се стремила да изляза извън рамките на строгата традиция - като, разбира се, не обръщам гръб на традицията, но ми се иска да добавя към нея нови елементи, нов прочит. Винаги ми е било интересно да се занимавам с режисиране - правила съм го още докато учех във „Ваганова“, впрочем тогава имах и един период, когато за известно време напуснах академията, за да уча в театрално училище, но в крайна сметка се върнах и завърших балетната академия. За мен е много важно да видя как мога да пресъздам моята гледна точка, моята позиция и трактовка на определено музикално произведение. Когато слушам музика, аз я възприемам като движения - те изразяват емоциите, картините, характерите. 
- А как попаднахте в Русе? Вие сте тук за втори път, след като преди десет години пак поставяхте „Кармен“ и тогава също впечатлихте русенската публика. 
- В Лион бях режисирала операта „Кармен“. Една френска компания ме намери и ми предложи да режисирам балетна постановка и с нея да направим турне във Франция и в Тунис.
Така този проект се разви в Русе - с русенския балет и с чуждестранни солисти
Тогава обаче във вашия град имахме само един спектакъл - фактически премиерата тук беше генерална репетиция за предстоящото турне. Солистката на русенския балет Галина Христова беше невероятна Кармен, партнираха й Раймонд Мартинов от Рига, Михаил Сиваков от Санкт Петербург, Кай Бресуейт от Харлем балет в САЩ. 
- Сега обаче идвате по друг повод.
- Да, сега ме поканиха от Русенската опера - директорът Пламен Бейков се свърза с мен и решихме да направим спектакъл, който да влезе в репертоара на оперния театър. Работихме твърде малко време - едва двайсет и пет работни дни, което е наистина много кратък срок, има нужда от още време, за да може всичко да си застане на мястото. 
- За вас това заглавие е важно...
- От четиригодишна танцувах в детския танцов ансамбъл „Калинка“. Но у дома, пред огледалото, пак някъде от тази възраст, обичах да пускам плочата с музиката на Шчедрин и да танцувам с ветрило и алено цвете в косата. 
- Вашето основно послание в този балет е свързано със свободата.
- Със свободата, с необходимостта от избор, пред който се изправя човек в драматични моменти от живота си. И с 
драматизма на този избор, който невинаги е с щастлива развръзка, но все пак, свободата има своята цена
И Кармен е готова да я заплати, каквото и да й струва това. 
- Включвате в новия спектакъл и солистите на операта Петя Цонева, Петър Костов и Александър Крунев. 
- Така музиката на Бизе придобива още по-голяма плътност и драматизъм, а солистите на Русенската опера прекрасно се вписват в моята концепция.  
- Дали русенци могат да очакват продължение на вашето творческо партньорство с операта?
- Ще се радвам, ако го има. Водихме принципен разговор за една бъдеща „Лешникотрошачка“, но това засега са само предварителни намерения.
- Завръщайки се във Франция, какво ви очаква там?
- Работа, естествено. Очаква ме моята танцова школа - Център за танцови и пластични изкуства в Лион, на който съм директор. В него се изучава класически танц, модерен балет, хип-хоп, салонни танци, но също и  други изкуства и жанрове като музикална комедия, джаз и още много други. В центъра се обучават както деца и млади хора, които искат да се занимават професионално с танц, така също и любители, за които себеизразяването с танцови движения е важно. Най-малките ни курсисти са на 4-5 години, а най-възрастната е 80-годишна дама.