Да посрещна изгрева горе, на Покрива на Африка, това беше предизвикателството за 42-рия ми рожден ден, казва Галина Константинова - единствената русенка в групата от 53-ма българи, които покориха 5895-метровия връх Ухуру и поставиха световен рекорд за най-голяма група хора в света, изкачили Килиманджаро заедно. Тя и съпругът й Кирил Димитров, който пък е единственият варненец в групата, случайно попадат на обявеното от Adventure Team Bulgaria приключение в Танзания с амбициозната цел да бъде поставен рекорд за Гинес. „Не сме търсили целенасочено да участваме в експедиция, но се радвам, че стана така, защото групата беше много добра. Тръгнахме 59 човека, но върха изкачихме 53-ма. Трима се отказаха още в началото, други трима - по средата заради височинната болест“, разказва Галя.
Височинната болест е едно от най-тежките изпитания за ентусиастите
Липсата на достатъчно кислород предизвиква главоболие, умора, задъхване, гадене, сънливост, реакциите се забавят.
„Ние живеем на морското равнище, във Варна, където и климатът е по-мек, нямахме и сериозен опит в изкачването на планини. Пиехме си пробиотиците и хапчетата за височинна болест и не сме имали сериозни проблеми. Имаше доста по-подготвено от нас хора, които са планинари и те нямаха почти никакви проблеми. В групата имаше хора от Троян, Велинград, Сандански, много бяха от София. Такива ентусиасти като нас от равното бяха по-малко“ обяснява Галя. Тя е спортна натура, бяга на дълги разстояния и има куп награди от маратони и състезания. Но казва, че това не й е помогнало много. Там, в планината, на високото, помага единствено волята, категорична е тя.
За да се климатизира, от 16 януари групата качва на ден по 1000-1200 метра и се връща в лагера, от който е тръгнала. Движат се по маршрута „Машаме“ с шест нощувки в палаткови лагери - пет на изкачване и една на връщане. Лагер 1 е „Машаме“ на 2850 м, лагер 2 - „Шира“ на 3750, следват „Баранко“ - 3986 м, „Лава тауър“ - 4630 м, и лагера за атака „Косово“ на 4900 м. „Имахме 5 дена да се климатизираме, да свикнем с височината преди атаката на последните 1000 метра“, спомня си Галя.
Катерят се по скали, вали ги дъжд, сняг, суграшица, мокрят се до кости.
Критичен се оказва четвъртият ден при прехода от лагер Баранко към долината Каранга
„През целия ден валя доста интензивен дъжд и нито дъждобраните, нито покривалата на експедиционната екипировка и багажа ни успя да помогне. Почти всички палатки бяха мокри, голяма част от екипировката също. Беше взето решение, че палатките за готвене ще бъдат преобразувани в палатки за сушене, а храненето ще бъде отложено за неопределено време вечерта. Имахме готовност да преорганизираме палатките за хранене в такива за спане (за по 10-14 човека), както и да настаним част от участниците в бараката на рейнджърите. Слава богу и съдбата ни се усмихна, след като в последните часове на деня дъждът спря, слънцето леко проби през облаците и успяхме да подсушим всичко. Това беше момент, в който всичко беше заложено на карта. Ако дъждът не беше спрял до 18-19 ч шансът цялата експедиция да пропадне, беше голям“, разказва пред bgtourism.bg управитлят на Adventure Team Bulgaria Преслав Конов, който е и водач на българската група.
На шестия ден - 21 януари, малко преди 1 часа след полунощ групата се разделя на две и с разлика от един час тръгват към връх Ухуру
„В първата група от около 40 човека бяха тези, които се придвижват по-бавно, а във втората - останалите, които вървят бързо. На събирателната точка Стела пойнт двете групи се настигнаха и оттам по билото на планината вече не беше трудно да вървим заедно. Покрай нас минаваха и французи, англичани, които дори ни изпреварваха. Вървиш в тъмното и пред теб е една стена, една планина, но като се загледаш, виждаш как хората се движат по нея като мравчици“, разказва Кирил. „Като тръгнахме през нощта с челниците на главите и виждаш само едно небе и една върволица от хора, които вървят точно към звездите“, допълва Галя.
След седем часа изкачване при сериозни минусови температури групата стъпва на връх Ухуру и посреща изгрева на слънцето.
„20 минути стигнаха да се съберем всички на върха. Неочаквано добра организация във времето, накрая всички да сме горе, да се чувстваме добре и да пеем. Много хора нямаха въздух, имаше главоболие, много умора. Лично за себе си не мога още да преценя умора ли беше, липса на въздух ли беше, но факт е, че всички бяхме горе. Слънцето печеше, стоплени бяхме, имаше адреналин“, спомня си Кирил. 
„На върха - на Покрива на Африка, аз не се бях качвала толкова високо. Чувствата са смесени, вече си постигнал целта, има еуфория и
53-ма българи пеят с пълен глас „Мила Родино“, развяват се знамена
всеки поздравява и се радва“, разказва Галя. И допълва: „Там е ледник, но последните години заради климатичните промени се топи и това, което виждаш горе, е едно безкрайно поле от скали и камъни“.
Галя стъпва на върха на 21 януари, а рожденият й ден е на 26 януари, но тя приема ситуацията с усмивка: „Е, няма да ме чакат мене...“. 
Слизането е по-лесно, през светлата част на деня, температурите се покачват, с всеки метър надолу се чувстваш все по-добре и по-добре, организмът се насища с кислород. „Слязохме за около 4 часа до лагера, от който тръгнахме - „Косово“, там си починахме 2-3 часа, имахме обяд, но не зная дали някой беше в състояние да яде. Оттам - в следващия лагер и към 18 ч бяхме в последния лагер в подножието на планината. Там като легнах, спах 12 часа, събудих се на другата сутрин. Доста хора направиха така и станаха направо за закуска“, разказва Кирил.
Групата през цялото време е придружавана от 15 местни лицензирани водачи и още толкова носачи
които се грижат за основния багаж, за разпъването на 30-те палатки и 5-те шатри за хранене и за приготвянето на храната. „Ядяхме местна храна - спагети, ориз, пиле, супи от краставици, моркови, тиква. По-различна е храната, но на тая височина на някои моменти всичко ти е вкусно, то няма и голям избор. Няма ток и вода, филтрираха всяка вода, която събираха. Даваха ни много джинджифилов чай, а и всичките им храни бяха с джинджифил, защото той сваля кръвното, а при такива височини сърцето се затруднява, кръвното се вдига и те наблягаха на джинджифила. Много се грижеха за нас, към върха имахме около 30 водачи, които стояха около нас, следяха как се чувстваме, ако някой изостане, оставаха с него, за да не се случи нещо“, разказва Галя.
„Преди да влезем в планината, която е в националния парк „Килиманджаро“, на входа всички се записахме, а на излизане се отписахме, защото трябва да се знае дали не е останал някой. Хората си пазят планината чиста и преди да продължим, оставихме всички пластмасови шишета от вода и кола. Пиехме вода от термоси и бутилки за многократна употреба. По време на атаката всички използвахме уормъри - те са малки възглавнички с химичен елемент, които при реакция с кислорода започват да излъчва топлина. Слагахме ги в дрехи, ръкавици, в обувки, за да се стоплим. Моите опаковки ги събирах в джоба си, но някои са ги изпускали или хвърляли на земята. На връщане никъде не видях боклук, водачите ни са ги събирали“, споделя Кирил.
Въпреки всички трудности и климатични несгоди и двамата не съжаляват за приключението „Килиманджаро“
„Организацията беше много добра, бяха ни подготвили какво ни очаква, как да бъдем облечени, имахме всичко, включително бутилки с кислород, но, слава Богу, не се наложи да ги използваме, имахме водачи, които не оставяха нито един човек сам. Накрая всички получихме персонални сертификати с уникален номер и QR код“, казва Галина. Двамата с Кирил има да разказват още дълго за преживяванията си на приятели и колеги - тя в администрацията на бензиностанции „Бенита“, той - на други държавни служители като него. И най-много на двете любопитни момчета, които с нетърпение очакваха завръщането на мама и татко - четвъртокласника Огнян и първокласника Калоян.
Колкото до официализирането на рекорда, поставен от 53-мата българи, предстои той да бъде верифициран от Асоциацията на официалните световни рекорди.