Една от най-пикантните и устойчиви градски легенди е за Къщата с фалосите в центъра на Русе - възвърналата блясъка си сграда, в която преди години беше Хеброс банк и след години безвремие и немара бе купена и възстановена от „Еконт Експрес“. Всъщност истината за двата специфични метални „фалоса“ на входа на сградата на малката уличка „Олимпи Панов“ е доста по-прозаична. Това са две стилизирани отливки на два най-елементарни коневръза. Предназначени са за прихващането на спиращите файтони, карети, дори каруци, в ония отдавна отминали ни години.
Да, 
реалността е много по-скучна от въображението, рисуващо картини на леки жени, тежки господа и бликаща греховност
макар че и то се има своите солидни основания.
Визираната сграда има важно място в целия архитектурен облик на Малката Виена и е била обект на множество интерпретации в най-различни публикации и снимки.
Стари русчуклии смятат, че Къщата с фалосите е била свърталище на леките жени, но който се интересува от темата, може да получи достоверна информация от проучването на етнолози от Регионалния исторически музей, които миналата година на Петльовден /2 февруари/ издадоха сборника „Българската Vita Sexualls“.
Според фолклорния календар 2 февруари е „празник с двоен еротичен заряд, на който мъжете чувстват женското у себе си“, а Регионалния исторически музей вече се прочу с култовата еротична изложба „Селото: девица, Градът: блудница“. Но мислите на една от утвърдените български исторички и етноложки, Цвета Кьосева, ме навеждат на мисълта за разпространението на най-древната професия в града ни.
Да не забравя - още в XIX век официозът, вестник „Дунав“, публикува няколко съобщения, по-скоро завоалирани заповеди на регионалното ръководство, за забрана на този занаят!
Нека да го кажа в прав текст: Съвременната проституция се появява в България към началото на 19 в. и е „внесена“ от чужбина. 
Предпоставките за появата й са в опитите за модернизация на Османската империя по западен образец и във войните на Русия с Турция от края на 18 и началото на 19 в. Дотогава тя е възпирана, както от традициите и строгия живот на българското семейство около домашното огнище, така и от османските власти и законите на шериата.
Успоредно с опитите за модернизация на Османската империя моралът във всичките й подопечни територии е поставен на изпитания. Привлечените в турската армия западноевропейски инженери и специалисти 
донасят не само новите технологии във въоръжението, но и по-разкрепостените нрави
на модерния свят. И макар че те не демонстрират публично начина си на живот, той предизвиква колизии с нормите на поведение на Балканите, в България, в Русе.
Но широкото разпространение на проституцията по българските земи идва с руските войници и по-точно с присламчилите се към военните обози цяла поредица от маркитанти - дребни търговци на храни, напитки и други неотложни потреби, съпровождащи армията по време на поход, както и собственици на развлекателни „театри“. Техните „артистки“ имат сериозната задача да разтушават бойците след битките. Висшите офицери почти не се възползват от услугите им. За да не скучаят по време на дългия поход, те водят със себе си и своите любовници, държанки и слугини. След края на военните действия част от „артистките“ и държанките остават да живеят в България и продължават да упражняват занаята си, полагайки по този начин основния камък на съвременната проституция у нас. 
В резултат на всичко това още по време на Кримската война /1853-1856 г./ за пръв път сред жителите на големите крайдунавски и морски градове като Русе, Свищов, Варна, Видин и други 
започва да се говори за някакви си „ингилишки“ или руски „уруспии“
Според мълвата, освен с красотата си, те се отличавали и с „умението да примамват семейните мъже, като ги залъгвали по цели нощи в квартирите си“. Поне така го споменава известният български лекар Стилиян Кутинчев в статията си „Проституцията - социално зло“ в списанието „Социологически Етюд“ в началото на 20 век. Тъй като обаче с действията си жриците на любовта нарушават съществуващите закони в Османската империя, те работят „нелегално“ и се крият от турските власти.
Годината на поемането на властта от „либералния“ Митхад паша (1876) може да се счита за времето на официална поява и на проституцията в България. За разлика от предшествениците си, този висш турски сановник си поставя амбициозната задача наистина да реформира Османската империя по европейски образец.
Но с меда идва и жилото
Като европейска новост за пръв път по българските земи се появяват и „специални заведения“ (кафе-шантани). По-богатите турски чиновници, пък тайничко и някои заможни българи, започват да ги посещават и да си разнообразяват всекидневието. Ето защо властите си затварят очите за съществуването им. 
Първите проститутки са от Русия, Германия, Австро-Унгария и Франция.
За гордост на българските майки сред „уруспиите“ няма нашенки. Целомъдрието, въздържанието и строгата нравственост, в която българските девойки са възпитавани от векове, се явяват сериозна пречка пред разпространението на явлението. А и патриархалните закони и съдът на обществото са доста, дори извънредно строги. Достатъчно е да напомня, че в тези времена старейшините и духовните лица вземат цяла поредица от мерки само при подозрение в изневяра, камо ли пък за съзнателно прелюбодейство. Наказанията се простират 
от обикновено мъмрене, пост и молитви до затваряне на момата или невестата в къщата на махленския свещеник
за определено време. Представете си само какъв позор за рода на жената означава това!
Руско-турската война от 1877-1878 г., чийто Балкански военен театър се разпростира на преобладаващата част от територията на съвременна Северна България, разслабва още повече обществените нрави. С първите успехи на руските войски на територията на България десетки групи проститутки от Одеса, Букурещ и Будапеща преминават Дунава и нахълтват в страната.
Цветист спомен за „дашните“ девойки ни оставя Михаил Греков, участник в национално-освободителното движение (да не забравяме и кандидат жених в рода Обретенови), водач на доброволческа чета във войната, а впоследствие сътрудник в Гражданската руска канцелария за управление на освободените български земи и публицист. Ето какво пише той: „В град Кюстенджа се събраха десятки хиляди мъже и може да се каза, нито една жена. 
За жените, що живееха със семействата си в тоя град не става дума 
...Ала жените дойдоха и дойдоха да търсят мъже. Тях ги изпрати доста културна Румъния, като излишък на своите сили, а също и много жени чифутки изпрати Австрия и Южна Русия. Дойдоха жени и от семейства и измета на обществото, да дирят стръв...“.
За огромния според тогавашните разбирания брой проститутки свидетелства и известният руски кореспондент и журналист Василий Немирович-Данченко. Той откровено заявява, че след руските войници и офицери, по целият им път през България, ги следва друга една огромна армия от безделници и лентяи, водещи със себе си всякакви „артистки“ и „девици“ първо качество. Те омайват войниците с подправени вина (с ментета!) и долнопробни цигари, след което цялата им икономия от пари потъва в бездънните джобове на евреи, гърци и арменци, държащи стотици кафе-шантани. Въпреки че, естествено, офицерите и войниците не си дават парите насила, Данченко ги оправдава с израза: „Но поставете се в положението на офицера, който две години не е бил в женско общество: 
понятно е, че всякаква интернационална хиена ще му се стори едва ли не идеал за женственост и красота
Пък и на кой ли би му е хрумнало, че под коприната и кадифето се крият ненаситни крокодили!“.
Той ни оставя и доста цветисто описание на външния вид на първите проститутки. И тогава, както и сега, облеклото им често граничи с кича. Пътувайки в единствената тогава в България железница по линията Русе-Варна, той се среща с един грък, който води със себе си някакви „полудевици“ във „фантастични костюми, грамадни рижи перуки, с огромни евтини бронзови гривни и гердани, приличащи повече на кучешки нашийници“. Според гърка това били неговите „артистки“, които били „първи сорт“.
Групите от проститутки постоянно са раздирани от вражди - както помежду си, така и вътрешно. Скандалите стават най-често между труженичките и господарката или господаря, естествено заради стремежа на последните да си присвоят по-голямата част от припечеленото. Налага се руското командване да определи 
отделен офицер, гвардейския щабс-капитан фон Бранденбург, който да се занимава с „тъжбите“ им
От тях за пръв път почтените българи научават, че „падналите жени печелят толкози, колкото рядко може да спечели най-порядъчния мъж“! 
Въпреки че патриархалното българско общество искрено се възмущава от този лек и неморален начин за преживяване, това не е най-голямата беда. По-важно е това, че за пръв път, по примера на европейките, българските жени също започват да опознават сладостта и горчилката на древния занаят. Според вече споменатия Стилян Кутинчев „руските разюздани войски слагат ръка и върху светостта на народната ни нравственост“ и изкушават в този занаят и някои българки. Много млади невести и девици принасят в жертва своя свещен дар в лицето на руските офицери и войници, а стотици от тях са „силом принудени да уталожват развилнялите се от алкохола страсти на руските пълчища“. Други стотици жени 
„опетнили своята нравствена чистота под натиска на суровия съблазън
от страна на руските офицери, та изгубили всяко чувство на целомъдрие и свенливост“.
Българите така се наплашват от фриволните залитания на руснаците, че дори започват да крият жените си. 
Като цяло моралът на руските войници и офицери предизвиква вътрешни противоречия сред възрожденското общество и накърнява светлия образ на освободителите.
Възстановената в резултат от Руско-турската война в 1877-1878 г. българска държава не толерира проституцията. Въпреки това тя настъпва с доста бързи темпове. От началото на 80-те години на 19 в. в по-големите български градове започва да се откриват специализирани заведения за проституция. Първоначално те съществуват нелегално, подвизавайки се под безобидни имена като „кючеклици“, „шантани“, „бардаци“, „дамски оркестри“ и др. Собствениците им най-често са евреи, а „стоката“ идва най-вече от съседна Румъния и от Австрия-Унгария. 
Само в Русчук предприемчив евреин „изписва“ над 500 „публични жени“
Така постепенно заведенията бързо набират сила и се превръщат в „сборни пунктове за веселие и разтуха на бездомните мъже“.
Всичко това води и до първите опити у нас за легализиране на стария занаят. Първият град, който се опитва да направи това обаче, не е столицата София.
През 1885 г. общината в гр. Берковица издава правилник за уредбата на намиращия се на територията й публичен дом. През 1889-1892 г. това става в почти всички общини на по-големите градове. В столицата правилник за регулиране на положението на проститутките се появява едва в 1893 г.
Тъй като по принцип тези заведения са източник на приходи за общините, отношението към тях през този период е доста снизходително и някои общини дори стимулират появата им на своя територия. На фона на броя на проститутките в другите европейските страни България си е направо „девствена“. Така или иначе явлението е налице и държавата също е принудена да вземе отношение към проблема. През 1903 г. Народното събрание приема първия специален закон за проституцията.
А ние да се върнем там, откъдето започнахме. Онези неща пред онази къща на улица „Олимпи Панов“ не са фалоси, но това предположение звучи интригуващо и наистина е част от градския фолклор и е най-добре това да не се променя. Пък и човек винаги трябва да има едно наум - ами ако въпреки всичко не е фолклор?...