За Руско-турската война (1877-1878 г.) съществува огромно количество разнообразна литература: художествена, мемоарна, публицистична, документална и т.н. 
Още в началото на изложението съм длъжна да направя уговорката, че вниманието ми в този текст е приковано главно към ония факти, свързани с емоциите и възприятията на обикновените руски хора, които попадат в страшния ураган на войната.
Как се чувства обикновеният руски човек в подобна стресова ситуация, как оценява самия себе си и онова, което го обкръжава, как възприема страната и народа, които е дошъл да освобождава, какви нравствени уроци усвоява след тази война? 
В този аспект огромна ценност имат романите, повестите, очерците, разказите на такива корифеи от руската интелигенция като В.И.Немировинч-Данченко, В.В.Крестовский, спомените на художника баталист В.В.Верещагин, многочислените и обстоятелствени писма от България на лейб-медика С.П.Боткин, свидетелствата и мемоарите на много други известни и не толкова известни руски хора от тази епоха.
Тук предлагам един малък 
обзор за нравствено-моралните ценности
на една руска жена от XIX век в спомените на милосърдната сестра от 101-ви пехотен Пермски полк, София Александровна фон Кьониг, както и отношението към самата нея на руските й полкови съслуживци. 
Вдовица от 1873 г. на поручик (по-късно майор) Константин Николаевич Кьониг от същия полк и дъщеря на командира на 5-та стрелкова рота Александър Кузмич Горюнов, пак от 101-ви Пермски полк, благодарение на обръщението си към император Александър II тя получава височайше разрешение да остана с Пермския полк на фронта и преминава в сражения и преходи българската земя от землището на днешния град Борово, на град Бяла, град Две могили, селата Обретеник, Брестовица, Лом Черковна, Златарица, през Еленския Балкан, Сливен, до стените на Цариград. Спомените й са публикувани през времето на разразилата се друга война - Първата световна, с посвещение към „скъпите ми пермци“ с надеждата, че някой от тях, все още жив, 
„ще си спомни с добра дума за нея - останалата самотна на този свят, като един пръст“
Независимо от изминалото време, спомените й са изключително живи и изящни, което свидетелства и за наличието в авторката на мемоарите на голям художествен вкус. Това е и оправдано, тъй като съдим от биографията й, бащата Ал.Горюнов е известен писател, поет и мислител-философ, а вторият й съпруг, с няколко години по-младият Евгений Николаевич Чириков (1864-1932) е журналист, публицист, писател, даже и драматург в новото изкуство на нямото кино. Последният, следвайки примера на съпругата си, посещава България и пише кореспонденции от театъра на военните действия тук през Балканската война в 1912 г., а през 1913 г. издава и книгата си „Поездка на Балканы. Заметки военного корреспондента“. Пак през България и през София преминава пътят му с втората съпруга, актрисата Валентина Георгиевна Григориева (1875-1966), известна със сценическия си псевдоним Иолшина, но вече като белоемигранти през 1921 г., бягащи от комунистическата диктатура.
Темата, която засягам, е доста деликатна и чувствителна
но не защото според традицията трябва да се премълчават неприятните моменти и за двете страни и майсторски да се заобикалят острите ъгли - ще се постарая да говоря за тях, без да премълчавам нищо. Още повече, че ползвам една разработка на руския историк Игор И. Калиганов, която е публикувана и на български език (Год. на СУ, ИФ, т.101, 2008). Темата е сложна за разкриване, защото взаимоотношенията между българите и руснаците не са неизменни, а напротив - те са много подвижни, имат своята вътрешна динамика и бързо преминават в противоположни състояния.
Тук е мястото да се напомни за историческия факт, който е добре известен на специалистите: само за седем години след войната (1877-1878), до 1886 г. се преминава 
от състояние на взаимно обожание към прекъсване на дипломатическите отношения между България и Русия 
и размяна на взаимни злобни нападки в пресата на двете страни. Но това се отнася предимно до взаимоотношенията на властите, а не до националния характер на българите и руснаците, макар че едното, без съмнение, е свързано с другото. 
Трябва да се отбележи също, че руснаците имат слаба представа за българската менталност, за това как българите възприемат света и какви са истинските им чувства, които те изпитват към освободителите. След Руско-турската война от 1877-1878 г. военният кореспондент, писател и журналист В.И.Немирович-Данченко справедливо отбелязва, че грохотът на войната, отчаянието и злобата не дават възможност за внимателно вглеждане в българския народ, поради което се получава, че „...да освободим българите - освободихме ги, но да ги опознаем - не ги опознахме...“.
Като цяло на правилната оценка за българите, за поведението им и националните им качества в голяма степен пречи незнанието на българския език от страна на руснаците. Тук трябва да се отбележи и фактът, че до Освобождението на България българите нямат кодифициран общонационален книжовен език. Речта им представлява пъстра смесица от турцизми, гърцизми и диалектизми, които руското ухо трудно възприема.
Наистина
съществува и противоположно мнение
дадено от издателя и публициста А.С.Суворин през 1876 г. по време на работата му като кореспондент към руското посолство в Константинопол. „Българският език - пише той - е почти руски език и колкото повече се развива, толкова повече ще се доближава до руския“.
Обаче подобна гледна точка е плод на явно славянофилско преувеличаване. И колко е далеч тя от истината, личи от лингвистичния казус от периода на освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. Военният кореспондент В.И.Немирович-Данченко разказва как изгладнял руски офицер поисква в Търново от местен дюкянджия да му даде незабавно прясна „булка“ (на руски „кифла“ - б.а.), което предизвикало у българина „пълно объркване и нервна възбуда“. Дюкянджията твърдял, че „булката“ му е само една и си е негова. По-късно се изяснило, че на български думата „булка“ означава млада съпруга и българинът си помислил, че офицерът иска точно нея. Този случай е описван с чувство за хумор не един път в България, като грешно е отнасян към времето на Втората световна война. В действителност обаче
всичко е било много по-сурово и ситуацията не е била никак хумористична
Офицерът кипва (стиснатият българин си признава, че има „булка“, но не иска да я сподели с изминалия четиридесет версти в марш на скок руснак) и хубавичко набива скръндзата.
Подобни сюжети се намират в периферията на моето внимание. То главно е приковано към ония факти, които са свързани с разбирането на руския човек, хвърлен в страшния смерч на войната. 
Според мен важното е това, как се е чувствал самият руски човек, как оценява себе си и онова, което го обкръжава, как възприема народа, който е дошъл да освобождава, какви нравствени страни и въпроси, които възприема след тази война.
При това през очите на една обикновена руска жена! Поради тази причина предлагам на вашето внимание една малка миниатюра, която разглежда спомените на София Кьонинг. Благодарение на личното си обръщение към руския император Александър II, тя получава височайше разрешение да остане на фронта до самия край на бойните действия. Независимо от оправданията на самата София Кьонинг, че много от преживелиците й са вече позабравени, самите спомени са много изящни и живи. Което от своя страна свидетелства не само за свежа памет, но и за наличието на един доста добър художествен вкус.
Ако анализираме приведените в мемоарите факти, ще стигнем до извода, че София Кьониниг е
силна руска жена, с ясна жизнена позиция, с твърди жизнени позиции и принципи
Както и прилича на медицинска сестра, тя е готова непреклонно да защитава и ранения турски войник както от руските безчинства, така и от ожесточението на местните българи. 
„Раненият, обезсилен, страдащ от болка турчин вече не ни е враг, той заслужава състрадание и милосърдие“, казва тя в полевата болница.
А на обвиненията, че е в съчувствие с врага, отвръща, че е дълг на милосърдната сестра именно милосърдието, с което те са обвързани да се отнасят към всички ранени и болни, независимо от тяхната вяра, религия, националност.
Безкористността на нейната служба в свещената война се доказва и от оня факт, че получавайки заедно с разрешението от наследника Александър Александрович да остане на фронта, тя получава и месечен „оклад“ (възнаграждение) от 300 сребърни рубли!!! София Кьонинг
изхарчва почти всичките тези пари - едно малко състояние - за подпомагане на полуобутите, вечно окъсани и гладни войници
Успоредно с това тя отказва да изпрати докладна записка за награждаването й с определен орден или медал. „За наградата не се моли, тя се заслужава! Ще я заслужа, сами ще я изпратят“! 
Само в женските мемоари могат да се открият описанията на женската баня, на онова, с което протичат банните процедури при българската, турската, арменската или гръцката жена.
София Кьонинг цветисто описва тази баня, истинската, и оная другата, изплаквателната. Истинска „сауна“ в днешния смисъл. Самата процедура на измиването отнема около един час време, а сметката, която й е представена на следния ден, е съвсем задоволителна. Женският поглед върху такива дребни събития несъмнено е точен и безкомпромисен. 
Повишено внимание заслужават и други пасажи от мемоарите на авторката - българската алчност.
Тя записва, че при излизането си от днешното село Шереметя, българин отказва да продаде и коричка хляб на руски войник, който два дена нищо не е ял. Едва след като тя лично му дава жълтица от своите спестявания, той й продава няколко комата хляб.
Откази на българи да продават хляб на руските войници са описани и в спомените на В.И.Немирович-Данченко, на С.П.Боткин, както и на много други автори. 
Но нека не подминаваме факта, че 
поведението на българите е породено не толкова от алчност, колкото от страх
Страх не заради отрицателно отношение към солдатите, а от безмилостно турско отмъщение, което по време на войната са преживели не едно и две села, първо завладени от руската армия и после отстъпени на врага. Тези случаи, тук спокойно можем да употребим и думата трагедии, също са добре описани в мемоарите на високопоставени руснаци, участвали във войната като фронтови кореспонденти, лекари и др. Българите, помагали на руската армия, са плащали много, много висока цена. И това се разчувало.
Изобщо мемоарите на медицинската сестра София Кьонинг представляват един неизчерпаем извор за българските нрави от периода на Руско-турската война в Североизточните български земи 1877-1878 г. Остава една малка загадка - защо не са преведени и публикувани досега на български език? Всъщност дори не е загадка - в тези интересни, живи и достоверни спомени има много нелицеприятни, неудобни подробности, но нека оставим това за едно по-обширно изследване.

Д-р Цветомира Пл.Аврамова,
УМБАЛ „Медика Русе“