Едва ли ще имат значение днес всички думи, които ще се изговорят за него оттук нататък... Едва ли ще имат значение цветята и сълзите... Нито пък пиршествата на тези, които го мразеха и проклинаха...
Генерал Ваньо Танов! Един истински мъж, един достоен Човек, за когото държавността не беше просто дума, изтъркана от употреба, а кауза на живота! Един генерал, който не спечели пагоните си лазейки и нагаждайки се според нечии конюнктурни интереси, а в битки, в истинската война, която беляза целия му живот - войната за морал и справедливост! Тя винаги опираше до политическата корупция, но на него му стискаше да води тази война! А като истински воин той познаваше законите на войната и знаеше кога да удари, за да не замахва във въздуха! Но умееше и да води армия, защото пръв влизаше в огъня. Другите просто го следваха - те знаеха, че той ще поеме тежкия удар пръв. 
Едва ли русенци са забравили или ще забравят какво направи той за прочистването на града от вкопаната във властта местна мафиотска структура. Но искрено се надявам, че България няма да забрави мъжа, който дръзна да се изправи срещу емблематичния и „недосегаем“ „Лукойл“!
Аз съм пристрастна, да! Но с ръка на сърцето, нека всеки, който го познаваше, наистина го познаваше, не просто по лице и име, а в битка - без значение дали като партньор или противник, да каже - можеше ли да остане безпристрастен към тази изключителна личност? И тези, които го мразеха, го уважаваха.
Престъпниците го наричаха „полицейска машина“. Веднъж един от тези, които стояха от другата страна на закона, ми каза: „Търсехме слабостта на Танов. Защото ние търсим слабостите на такива хора. Ровихме... и единственото, което се знаеше за него в нашите среди, беше „Обича децата“. Това беше нещото, с което можеше да се пробие коравата му черупка“.
Да, Танов не се срамуваше и да покаже слабостта си. Децата. Всички, които бяхме до него, помним плувналите му в сълзи очи в домовете за болни и изоставени деца в Могилино и Брестовица...
Голямото му човешко сърце не издържа. Но поне до последния си дъх остана голямо, любящо човешко сърце!
Благодаря ти, Човеко, че понякога можех да бъда твой партньор в битките, които вече няма кой да поведе! Благодаря ти за будния прозорец, който ме вдъхновяваше да вярвам, да се боря, да живея!
Благодаря ти, че беше тук, че те познавахме!