Често съм си мислила - откъде им хрумват на художниците образите. Как уж гледаме едно и също - кафявата река, която влачи лениво водите си, старинните сгради, за които всички знаем, че са красиви, но повечето от нас рядко се вглеждат в детайлите... И ето че в един момент, докато чакаш в пощата да изпратиш препоръчано писмо, се заглеждаш в паното на стената и откриваш в причудливите шарки фините линии на силуетите на бароковите фасади, покрай които си минавал хиляди пъти, но не си забелязвал колко са изящни... Или изумителните куполи и кули - художникът ги е видял, остава и зрителят да ги пренесе обратно - от паното върху реалността...
Мислех си отново за всички тези неща, докато разгръщах каталога на русенския художник Пейно Пейнов. Както го познавам от много години, така трябваше вътрешно да се изчервя поне няколко пъти, докато преди това си говорихме и аз установих, че не съм знаела, че точно неговите пана са ме впечатлявали в много русенски обществени сгради. Единственото ми оправдание пред самата мен е това, че Пейно е май най-мълчаливият художник, когото познавам. А неизвестно защо металопластиките, мозаечните или стенописните пана, които се намират в банки, пощенски клонове, здравни заведения, някъде са скрили или най-малкото вплели името на автора така, че да ти е нужно време и изобретателност да го намериш. Може пък това да е някакво неписано правило сред авторите на такива монументални работи - макар че, ей богу, бих могла да се обзаложа, че Да Винчи е оставял името си ако не натрапчиво, то поне достатъчно видимо...
А че Пейно Пейнов не е от породата на любителите да говорят за себе си - това могат да го потвърдят не един и двама. Сглобявайки
пъзела с работното заглавие „Кой е Пейно Пейнов“
постепенно го връщам към началото.
Рисувал съм явно още, докато съм бил в детската градина, знам, че тогава учителките бяха казали на майка и татко, че са забелязали нещо такова, усмихва се той. Замълчава и продължава да се усмихва.
А истината е, че после, когато учех в училище „Иван Вазов“, моята учителка по рисуване даже не ме и подозираше, обяснява той. Тогава часовете по рисуване обикновено бяха по два и ги сливаха, за да могат децата да се справят със задачата. Преподавателката поставяла предмета - „обекта“ на поставката, обяснявала какво трябва да направят и излизала, като оставяла учениците да рисуват. И ако тя не знаела, че в класа има момче, което рисува прекрасно, при това с удоволствие, то съучениците на Пейно още от пети-шести клас били наясно с този „бонус“, с който разполагат. Така че след като учителката затваряла вратата, той започвал да рисува две, три, пет рисунки - на приятелите. И малко преди да свърши и вторият час, се залавял със своята собствена рисунка. В крайна сметка аз май така и не бях предал нито една завършена моя рисунка, казва Пейно. И никак не е чудно, че другарката Терзиева не възлагала никакви надежди на него.
Случило се обаче така, че след десетина години дипломната му работа при завършване на Художествената академия била сграфито върху стена в едно училище в града с тогавашно име Станке Димитров /днес Дупница/. Негов приятел решил да го запознае с преподавателката в полувисшия институт в града, като го представил като автора на паното. О, аз водя моите студенти да го гледат, много е хубаво! - зарадвала се дамата. После запитала: „Откъде сте?“. „От Русе“ - отговорил Пейно. „Така ли?! Аз съм работила там като учителка по рисуване! В кое училище сте учили? Кой ви е преподавал?“ - заинтригувана продължила преподавателката. „В „Иван Вазов“, другарко Терзийска“ - казал Пейно.
И разкрил тайната на своите недовършени рисунки
Като се замисля, много често някакви случайности се намесват и отвеждат нанякъде, а след време се оказва, че така е трябвало да стане, казва художникът. Днес той трудно си представя какво би правил, ако не беше станал това, което е. Е, все нещо сигурно щях да правя, но може би нямаше да мога да избягам от това, което е „моето“, рано или късно човек винаги си намира точното място, което си е само негово, размишлява той. Но именно една случайност го повежда тъкмо към пътечката, която се превръща в неговия път в живота.
Баща му, който е бил военен /и заради вечното местене на военните Пейно Пейнов е роден във Видин/, след като приключва етапа на униформата, работи в Русе в Бетоновия център. Един ден там идва мъж, който иска да си поръча материали за ремонт на къщата и още отдалече се провиква гръмогласно: „Аз съм художникът Кирил Станчев!“. „А, той и моят син драска нещичко“ - включва се бащата. „Тъй ли?! Дон‘си го при мен да го видя!“ - нарежда Бай Киро. Така започнах да ходя на курсовете при Бай Киро, спомня си Пейно. Там се запознава с други момчета и момичета, които днес са сред художниците с известни имена - Володя Кенарев, Лъчезар Станев, Гриша Кубратов, Румяна Паличева...
„От Бай Киро разбрахме, че това, което правехме с удоволствие, може да ти бъде не само забавление, а професия, призвание. Дотогава не бях се замислял, че това може да ми е същност. От него разбрах и че има Художествена гимназия - по онова време само в София. Той ме подготви за изпитите“, спомня си художникът.
И така - след като завършва осми клас в „Иван Вазов“, той отива на изпити в София. От 60-те момичета и момчета, които приемат, софийската квота е 24 души, останалите 36 са за провинцията. А тя пък се дели на бройки за деца от градовете и деца от селата. Конкурсът беше много сериозен, но пък така се даваше шанс и на хора, които нямат възможности да се подготвят добре, също да попаднат в средното училище, обяснява миролюбиво Пейно.
Това е неговата голяма школа - с изключителни преподаватели
невероятни педагози, големи художници. Бай Киро като истински живописец в своите курсове наблягал именно на маслената живопис. Така че акварелната техника Пейно усвоявал вече в гимназията. Сред съучениците ми имаше направо виртуози в акварела - като подредят накрая работите, направо ми домъчняваше за моите, които стояха малко нескопосано до картините на Свилен Блажев, например, усмихва се Пейно. Затова пък в десети клас, когато започват да работят с маслени бои, тогава русенецът показал школата на Бай Киро...
Още в гимназията той вече знае, че иска да учи стенопис. Много сме си говорили с моя приятел Блажев на тази тема, имахме си любими автори - мексиканските художници Сикейрос и Рибера, затова бяхме решили, че това е и нашата посока, казва Пейно. След като се издължава на държавата с двете задължителни години казарма в Ямбол, се явява на изпитите в Художествената академия. И тук отново на сцената се появява случайността. Случайностите все ме преследват, маркира Пейно и разказва как след изпитите се прибира в Русе и зачаква да получи съобщение от Академията дали е приет. Минава време, отпуската от казармата, която му е дадена заради кандидатстването, вече е на свършване, а писмото все не идва. Тогава баща му го съветва да се обади в Академията и да попита какво става. „Как така ще се обадя?! Нали с пакета документи при кандидатстването съм попълнил картонче с адреса, което те трябва да ми върнат, ако са ме приели“, опъва се Пейно. Тогава баща му се обажда по телефона - и научава, че синът му е приет, че следващият ден е последният за записване, а защо не е пристигнало картончето, вече няма значение...
В Художествената академия, която е поредната голяма школа за русенския художник, той е в специалността „Декоративно-монументални изкуства“. Всъщност, след като завърших и се върнах в Русе /аз през цялото време, докато учех в София, имах само едно желание - да се върна след това в Русе!/, като кажа, че съм завършил стенопис, някои хора си мислеха, че съм стенограф, казва художникът. След като се дипломира обаче, вместо да стегне куфарите към града на неговото детство, се оказва, че по разпределение /също задължително тогава - като казармата/ го изпращат в... Ловеч! Там по това време започват реставрация на Стария град, Вароша, и много им трябва читав млад човек точно с Пейновата специалност.
Желанието на Пейно да си дойде в Русе
обаче е толкова силно, че той започва работа в... Завода за малки трактори /където явно също им е трябвал точно такъв талант за нагледната агитация/ и успява да заобиколи разпределението.
След близо година епопеята с малките трактори приключва - и Пейно Пейнов е художник на свободна практика. Но заедно с това започва да води курсове с млади дарования към Младежкия дом, с Гриша Кубратов. Статусът му на свободен артист му дава възможност да се посвети на работата върху това, което е негова специалност. Тогавашният шеф на пощите при едно свое посещение в чужбина видял пана да украсяват салоните на тамошните пощенски служби и се вдъхновил да направи подобно нещо и в Русе. Така в продължение на няколко години Пейно Пейнов сътворява металопластики за няколко русенски пощенски клона, някои от които са художествени метафори на връзките на Русе с побратимените тогава градове като Потсдам и Симферопол. Негови стенописи украсяват детски градини, училища и предприятия, изразителни композиции създават артистична атмосфера в банкови офиси. В една от русенските банки художникът е дал воля на слабостта си към епохата на траките със стилизираните образи на тракийски владетели, изящните ритони и неповторимата орнаментика от времената на отминалото величие на тази древна цивилизация, задала кода на виталността по нашите земи.
Много от нещата, които правя, са плод на експеримент
- за първи с Ясен Янков ползвахме една съвременна технология за декоративни пана, която е основана на метално покритие върху стъкло във вакуум, разказва Пейно. Двамата използвали външните ефекти от техническата процедура, при което се получава интересен и впечатляващ рисунък в няколко от авторските пана. Идеята се ражда в главата ти, след това остава да видиш пространството, в което ще я разположиш, да прецениш техниките и да не се притесняваш да експериментираш, казва художникът. И признава, че понякога съпругата му Райна, която е юрист, не крие, че му завижда с бяла завист за това, че работата му е да прави това, което обича... 
Сега на художника му предстои зографисването на ремонтирания православен храм в Табачка. Това е поредна работа в църква за Пейно. Русенци, които се черкуват в „Св.Николай“, известна още като Руската църква, знаят, че тя беше изрисувана сравнително неотдавна, като вглеждайки се в стенописните светци, със сигурност забелязват, че техните черти не са „изпити и бледни“, а близки до реалността и заедно с това излъчват святост и прочутата библейска доброта и всеопрощение. Е - те са работа на Пейно Пейнов. Както и стенописите в параклиса „Рождество на Св.Йоан Кръстител“ на Златни пясъци.
А успоредно с всичко това той от 1996 г. преподава в Националното училище по изкуствата. И се опитва да предаде на своите ученици онова усещане за призвание и мисия, което са отгледали у самия него неговите учители. Това е важно - понякога е достатъчно едно или две деца да са отворени към изкуството, да искат да станат част от него - и тогава си заслужава да направиш всичко, за да държиш тази искрица запалена, казва Пейно. И допълва: „Наскоро разглеждах Главната книга в старото училище в Табачка. През 30-те и 40-те години на миналия век там са преподавали такива достойни иинтелигентни хора, има дори един, завършил Художествената академия. Като ги гледаш на снимките - с костюми, папийонки, с такива одухотворени лица - си представяш колко много са давали на онези дечица в Табачка... Толкова необратимо отдавна ли е било това?..“