Франция днес ще отбележи раждането на един от най-важните хора в съвременната си история - политикът с много дълго оформяни възгледи, обединителят на левицата и два мандата президент на страната /21 май 1981-17 май 1995/ Франсоа Митеран. Неговото име е свързано завинаги и с България, защото това е първият западен държавен глава, поканил на среща в края на 80-те години на 20 век български интелектуалци и дисиденти. Среща, която легитимира инакомислието в епохата на /пре/зрелия социализъм.
За тази среща се знае много, може би дори всичко. На 19 януари 1989 Митеран пристига на посещение в София, а на 20 януари кани на закуска във френското посолство в София бъдещата президентска двойка Желю Желев и Блага Димитрова, писателите Йордан Радичков, Ивайло Петров и Радой Ралин, художника Светлин Русев, химика Андрей Шелудко, акад.Николай Василев, режисьора Анжел Вагенщайн и журналистите Стефан Продев, Барух Шамлиев и Копринка Червенкова. Но днес няма да говорим за тази знакова закуска, а за нейния домакин.
Франсоа Митеран е роден на 26 октомври 1916 година в Жарнак, Западна Франция.
Още докато учи в колежа „Сен Пол“ се откроява с по-голяма дълбочина от връстниците си, с
интерес към поезията, философията и социалните науки
В училище е самотник, но пък точно там казва една запомнена от съучениците му фраза: „Искам да бъда папа или президент“.
Човек с такива амбиции рано или късно се качва на по-ниска или по-висока обществена сцена. Митеран се качва на най-високата като водач на една от Великите сили и основен играч в световната политика.
От колежа бъдещият политик излиза с отлична диплома и блестящи препоръки, а през 1933 година се разгаря интересът му към политиката. Демонстрациите на десницата в Париж в лицето на движението „Огнен кръст“ на полковник Де Ла Рок са удобен повод за Митеран и той става „национален доброволец“. Впечатлен е от искания като засилване на президентската власт, възстановяване на обществения ред в страната и лозунга „Труд, семейство, отечество“. Тези идеи са подчертано десни и консервативни, но самият „доброволец“ по-късно не дава основания да бъде причислен към крайната десница.
Избистрянето на идеологията у Митеран е сложен процес. Едва на 20 години талантливият студент почва да публикува в пресата статии за френската действителност, като търси причините за големия фалш в политическия живот през 30-те години. Индивидуалистичният подход му помага да
търси и намира баланса между тогавашните идеологии
При сформирането на новото правителство начело със социалиста Леон Блум Митеран пише за десния вестник „Еко де Пари“, но не толкова, за да атакува новия премиер, колкото да отрече комунизма и болшевизма.
Със завършване на висшето си образование през 1938 г. Митеран вече е устремен към професионалната политика. Първата му запомняща се позиция е по повод присъединяването на Австрия към Германия, по което Митеран застава много близо до левицата.
По време на службата му в 23 колониален пехотен полк той се сближава с Жорж Даян, превърнал се по-късно в най-добрия му приятел, който е много близо до комунистическите възгледи. Втората световна война е вече в разгара си и Митеран е изпратен на отбранителната линия Мажино. В редица писма той заявява отрицанието си към войната, като споделя, че се бори за ценности, в които не вярва.
В късната пролет на 1940 г. германците са в настъпление и линията Мажино е дислоцирана. С идването на Петен на власт през юни се подписва договор, който създава в Южна Франция т.нар. „свободна зона“ със седалище във Виши.
Митеран се оказва един от двата милиона военнопленници.
Завеждат го в регистрите под номер 21716 Stalag II. В края на годината е преместен в друг лагер (kommando 1515), където предприема неуспешно бягство. На следващата година опитва ново бягство, което почти го обрича на явна смърт в кошмарния полски концлагер Буле. Третият му опит за бягство е през 1943-а и е началото на участието му в Съпротивата. Най-сетне успява да се добере до свободната зона Виши в Южна Франция.
Там Митеран заема чиновническа служба в отдела на Легиона на бойците и доброволците на националната революция. Това съвпада с нашумяването на името на генерал Де Гол, който скоро се превръща в синоним на бунтарсия дух на покорена Франция.
Недоволен от Легиона, който е една бюрократична машина, Митеран решава да подаде оставка, но влиза в редовете на Съпротивата, където най-сетне да се чувства полезен.
Ако за Де Гол разгромът на Франция е лична трагедия, Митеран дръзва да се изправи срещу историята и помежду им неизбежно припламват искри.
Заедно с Жан Албер Русел и Марсел Бороа Митеран създава Център за подпомагане на бившите военнопренници. През ноември 1943 г. обаче и „свободната зона“ е окупирана. В знак на протест срещу предприетата чистка в администрацията на Виши Митеран подава оставка и заедно с Морис Пино
създава още една мрежа на Съпротивата
Тя е оглавена от Пино, но Митеран бързо се превръща във важна фигура на Съпротивата. Междувременно комунистите и голистите печелят доверието на французите и Де Гол създава Комитета за национално освобождение. Същата година при учредяването на Националния комитет на бившите военнопленници Митеран и Мишел Келийо си оспорват лидерството. Важна подробност е, че Келийо е племенник на Де Гол и идеологически враг на Митеран впоследствие. Така враждата между Митеран и Де Гол прераства в открита личностна война. Някогашният национален доброволец на полковник Де Ла Рок и мимолетен петенист в онези години не изповядва никаква идеология. Целта му е като на всеки патриот - възстановяването на френския суверенитет. Митеран си спечелва съмнителната слава „властолюбив парвеню“, но
никой не оспорва дълновидността на бъдещия президент
През ноември 1943 г. Митеран заминава за Лондон, където заявява готовност Националното обединение на военнопленниците да се интегрира в структурите на френската съпротива, независимо дали ще бъдат подчинени на Де Гол или не. Целта му е да легитимира движението и себе си като ръководител в очите на френските структури в изгнание и да неутрализира съперника си Мишел Келийо, без да се обвързва обаче с някой от лидерите на Комитета за национално освобождение на Франция.
Келийо изпраща писмо до Де Гол, в което настоява Морлан (едно от имената на Митеран пред лондонските спецслужби) да бъде задържан в Алжир, където Де Гол го е повикал във връзка с Комитета на национално освобождение на Франция. Причината - според Келийо завръщането на Митеран във Франция ще поднови противостоенето между организациите, защото е опозиция на голистите и комунистите в страната.
Франсоа успява да избяга от Алжир и се завръща в Лондон, където се запознава с високопоставени политици от левицата и след завръщането си във Франция е новата обединителна фигура сред движенията на военнопленниците.
Съюзите на Митеран, на Келийо и комунистическият Национален комитет на военнопленниците се сливат в Национално движение на военнопленниците и депортираните (НДВД). През август 1944 г. Митеран получава съгласието на началниците на всички легални военнопленнически структури за тяхното сливане и така овладява широката социална мрежа, създадена от Виши.
В края на април 1945 г. генерал Де Гол в качеството си на временно изпълняващ функциите на държавен глава назначава Митеран за
френски представител в международната комисия по отварянето на концлагерите в Ландберг и Дахау
Междувременно Митеран прокарва идеята за гласуване на Хартата на Националния съвет на съпротивата, с което организацията на военнопленниците и депортираните с над 2-милионна членска маса придобива ляв политически профил, но желанието на комунистите да я завземат се проваля. Митеран си спечелва доверието на много членове комунисти, без да допусне техни представители да проникнат в новоизбрания ръководен апарат на федерацията.
През 1946 година Митеран печели първия си депутатски мандат с подкрепата на разнородна коалиция от десноцентристки партии.
Междувременно референдумът през октомври 1946 г. залага на парламентарното управление на страната и така се стига до Четвъртата република. В току-що сформираното правителство на социалиста Венсан Ориол
Митеран става най-младият министър в историята на Франция
Този кабинет се проваля, а при следващия на Робер Шуман той далновидно отказва поста на вътрешен министър. Защото би трябвало да потушава комунистическите протести и да се превърне в най-омразната фигура за цялата левица.
През 1950 г. Митеран става министър на отвъдморските територии, а това му дава възможност да преразгледа възгледите си. Заслугата ми като министър е, че възобновява диалога с централноафриканските лидери, с което предотвратява избухването на нов непредвидим военен конфликт в рамките на Френския съюз. Успява да отдалечи едни от други комунистите и африканските лидери. Това му коства омразата на комунистите и десните консерватори. В часовете на деколонизацията точно те го наричат
„продавач на империята“
През 1953 г. Митеран приема министерството по европейските въпроси в десния кабинет на Ланиел.
През 1954 г. на власт идва Пиер Мендес-Франс, с когото Митеран се познава от Лондон. Мендес-Франс кани Mитеран да заеме поста на министър на вътрешните работи и в това си качество подписва примирието, което слага край на войната в Индокитай, а на 1 август в Картаген произнася речта, която обещава „вътрешната независимост“ на Тунис. На свой ред „алжирските събития“ се явяват началото на кръвопролитна война, която чрез алжирската националноосвободителна война слага край на имперското величие на Франция, а Митеран и Мендес-Франс са вече наистина „продавачи на империя“. В следствие кабинетът на Мендес-Франс получава вот на недоверие. Властта се заема от Едгар Фор. Това е и краят на Четвъртата република.
След като през 1958 г. дьо Гол създава Петата република, Франсоа Митеран остро критикува новия режим и Конституцията от 1958 г. Постепенно
става лидер на лявата опозиция
и през 1965 г. основава Федерацията на демократическите и социалистическите леви сили (ФДСЛС), на която е председател за периода 1965-1968 г. На президентските избори през 1965 г. се кандидатира, но не успява да победи Де Гол.
След това става един от основателите на Социалистическа партия, от чието име печели за пръв път президентските избори през 1981 г.
По време на двата си 7-годишни мандата Франсоа Митеран набляга на важността на европейската интеграция и препоръчва ратификацията на Договора за Европейския икономически и политически съюз, който френското общество приема през септември 1992 г.
Историците казват, че френските социалисти са щели все някога да спечелят парламентарните избори, но едва ли биха могли да излъчат успешен кандидат за президент. До голяма степен и сегашният държавен глава на Франция - социалистът Франсоа Оланд, дължи властта си на създадената от Митеран социалистическа традиция в изборите за стопанин на Елисейския дворец.
Сред големите заслуги на Митеран е преодоляването на ожесточеното противопоставяне между десницата и левицата и модерницазията на институциите, икономическата структура и културният живот. Митеран е и човекът на решителния завой на Франция, а сетне и на Европа от национализмите към обединението. За французите Митеран е политикът, който с личността и с посланията си успя да утвърди Франция като велика сила, която продължава да има определящо мнение в световните дела.