По повод 175 години от рождението на Никола Обретенов /28 май 1849/ и 85 години от смъртта му /11 октомври 1939/ „Утро“ ще публикува серия материали на д-р Веселина Антонова - най-задълбоченият изследовател на историята и делото на семейството.

Биографията на Баба Тонка започва най-обикновено, свръх типично. В началото на 19 век младото семейство Минка и Тончо Тончеви напускат родното си село Червен, за да подирят по-спокоен и сигурен живот в големия град Русчук. Къщата им в селото често е обект на погроми от страна на върлуващите в района кърджалийски отряди, затова, когато Тончо се оженва за най-хубавата мома от селото, „за да запази семейната си чест, решил да се пресели в близкия град“. Купуват си къща в Мечка махала на днешната улица „Войводова 35. Тук се раждат двете им деца - син, който рано е починал, и през 1812 година (възможно е да е родена 1814) дъщеря, кръстена с името Тонка. Благодарение на наследството си и майсторлъка в правенето на постави (поставът е голям дървен съд) за грозде, баща й бързо забогатява и става
„уважаван гражданин, на когото думата на две не ставала пред турските власти“
Единствените сведения за Тончеви се съдържат в ръкописите на внука им Никола Обретенов, писани в началото на 20 век, т.е около осемдесет години след смъртта им. Тяхна основа са разказите на майка му за нейните родители - отделни епизодични случки, които тя е искала да остави като спомен у своите деца за нейното детство и за непознатите им баба и дядо.
„Баща й като истински българин - пише в първия непубликуван вариант на спомените си Обретенов, е направлявал чадото си към обич на народа си и отечеството си..., приучавана да обича Бога и черквата. Макар и богаташка дъщеря, тя винаги ходела с момите и ергените на кърска работа..., а когато трябвало да се копай лозето на някоя от бедните й другарки, занасяла и нужната храна от дома си“.
 Възпитанието, която патриархалното семейство Тончеви дават на дъщеря си, формират у Тонка качества, неприсъщи за родено в началото на 19 век момиче и имат решаващо въздействие  върху нейния характер. Едва 10-12-годишна „яхвала магарето на баща си, отивала на тяхната кошара, която била извън града, на полето, натоварвала сиренето и го донасяла в дюкяна на търговеца, на когото баща й го продавал“. От ранна възраст придобива търговски умения, които успешно развива през годините и активно ще участва в стопанските инициативи на съпруга си. Когато научава, че ядосаните от дръзкото й поведение младежи се заканват да намажат портата й с катран, което по него време се счита за най-големия срам и позор за една мома, тя решава да им даде достоен урок. Тончо Поставчията не само одобрява идеята на дъщеря си, заедно с нейните другарки да се появят на седянка в сейменски (османски военен полицай) дрехи, за да сплашат самонадеяните ергени, но и осигурява необходимото им облекло и оръжие.
Поощрявайки дързостта на Тонка, извършена в името на семейната чест
той умело й внушава, че чрез находчивост и самообладание може да избегне надвисналата над нея и близките й опасност. Бащата добре знае, че не може да се очаква от едно момиче, обличало дрехите и убедително изиграло ролята на сеймен, като порасне да се страхува от тях. Изключително важен урок, който тя не само че никога не забравя, но и често се налага да прилага по-късно в живота, когато се включва заедно с децата си в националноосвободителното движение. 
Твърде необикновена ще да е била и майката, която искала дъщеря й да се научи да чете и пише. Въпреки, че по това време в Русе няма девическо училище, Минка Тончева намира изход - учител ще бъде роднината поп Недю. Негативната реакция на тогавашното общество и жестоките подигравките на децата от махалата, че учат само момчетата, които ще стават попове, са причина малката любознателна Тонка да остане неграмотна. Тя е
първото момиче в града, за което съществуват сведения, че има желание и прави реален опит
през 20-те години на 19 век да придобие макар и елементарна грамотност. Мечтата на своята майка, дъщерята реализира чрез децата си - и седемте получават добро за времето си образование в родния си град, а най-малките продължават обучението си в Русия. От този печален детски инцидент и несполучливия опит да се научи да чете и пише, тя разбира, че не бива да се съобразява с общественото мнение, защото то не винаги е най-правилно, друг урок, който неотклонно следва цял живот и който й дава сили да преодолява по-лесно трудностите. Когато синовете й учредяват вкъщи революционен комитет и тайно провеждат заседания, майката дори престава да общува с комшийките си, за да не би някоя да похлопа на портата й в неподходящ момент и с това да изложи на риск святото дело.
Засегнати от необяснимото за тях поведение на Тонка, те я обявяват за магьосница
Заможните родители са избрали за единствената си дъщеря имотен ерген, но Тонка, възпитана да отстоява позициите си, се омъжва за своята изгора Тихо Обретенов. Със сватбата на Тонка и Тихо се сродяват две фамилии със сходна житейска съдба. Тончеви и Обретенови са преселници от родните си места Червен и Щръклево, отстоящи на 20-тина километра от Русе, прокудени от междуособиците, обхванали Османската империя в края на 18 век. Роденият в Русе на 6 декември 1808 година Тихо е личен момък, грамотен, с хубав глас, пее на големи празници в черквата и спечелва завинаги сърцето на Тонка. Той е наследил  природната интелигентност и любознателност на своя баща Обретен Ганюв, както и  абаджийския занаят. 
През 1831 година Тонка и Тихо вече са семейство.
Кум на младоженците е Костаки с прозвище Вампира, с когото стават и съдружници
Зестрата на младата невеста  помогнала на съпругът й да се „издигне като търговец и да достигне да бъде наречен чорбаджи Тихо“. Младото семейство продава родната й къща и заедно с пастрока на Тихо купуват дворно място на дунавския бряг. Новият имот, собственост на Курт бей в махалата „Бахче чифлик“, е застроен с две къщи - в по-малката живее многолюдното семейство, по-голямата дават под наем. Покупката е извършена на 20 март 1832 година. От сметките му е видно, че за ремонта на къщите през 1840 година е изразходвана сумата от 2764.12 гроша, през 1843 година - 5342.12 гроша и пр. Тук се раждат 12 деца, пет от тях умират (Параскев, Коста, Андронаки, на другите имената са неизвестни), живи остават седем - Атанас (1839), Ангел (1841), Петър (1842), Петрана (1845), Никола (1849), Георги (1851) и Анастасия (1860).
На 30 години Тихо Обретенов вече притежава собствен дом, магазин в Русе и хан с два дюкяна
в Исакча, Тулчанско, избиран е за църковен епитроп и училищен настоятел, влага усилия и средства за развитие на възрожденското училище и има своето място в решаването на важни обществени въпроси на града.
Но по време на Кримската война стока за около 50 хиляди гроша е опропастена и семейството е разорено. Никола Обретенов пресъздава следния диалог между родителите си: „Аз не намерих нищо там [в Исакча]! Какво ще правим сега? Как ще отгледаме и отхраним тези деца, на които трябва и наука...[казва бащата]“. Баба Тонка тогава още пъргава и работлива, му отговаря „Не бой са! Ний и децата да сме живи“ и тръшва отпреде му една конска торба с турски бешлици (турска монета) по 5 гроша и други монети - нещо около 20 хиляди гроша. Отначало той не искал да вярва на очите си и подозрително я запитал от где ги е зимала. Като му разправила, че в негово отсъствие тя с най-големия си син Танаса почнала да продава вино и ракия...
След примирието в Русе дошли французки и английски войски и подигнали цената на сички продукти неимоверно
Виното, което се продавало преди войната 60 пари (30 ст.) достигнало до 5, 6, 8 гр. оката. Също и ракията - от 100 пари (50 ст.) - на 10 - 12 гроша. Това окуражило мъжът й ...“.
И домът на Тончеви, където отглеждат малката Тонка и домът, който дъщеря им създава със съпруга си Тихо Обретенов, се намират до самия бряг на Дунава. Голямата река и движението по нея въздействат на светоусещането за промяна, олицетворява динамиката на живота в стремеж към докосване до непознатото, далечното. Несравнима е динамиката на живота в  многолюдния с разноезично население и кипящ стопански живот пристанищен град, с малкото затворено в своя патриархален бит село Червен, върху младото природно надарено, будно, любознателно и своенравно момиче. 
Запитване относно родното място на Баба Тонка отправя към Института за история към БАН русенският публицист Симеон Пармаков. На 20 юли 1959 година директорът на института „Ботев-Левски“ при БАН акад. Михаил Димитров, отговаря: „Мнението на института е, че написаното от Н. Обретенов, че майка му е родена в Русе, е по-достоверно от твърдението на З. Стоянов, че е родена в Червен“. Но въпреки становището на учените, в справочни издания, учебници по история и пр., за родно място продължава да се посочва село Червен. Този факт години наред бе утвърждаван и чрез съществувалия до началото на 90-те г. на 20 век музей „Баба Тонка“, както и днес, в новата експозиция!