Бисер Станиславов има 28 години педагогически стаж в над 15 училища от цялата страна. В момента е учител в МГ „Баба Тонка“ в родния си град Русе. Завършил е специалността „Биология и химия“ в СУ „Св. Климент Охридски“, има и докторска степен по педагогика.
Работил е по различни проекти в областта на биологията (и не само). Бил е ментор на различни участия на ученици в проекти, инициативи, конкурси.
Съвсем скоро името му нашумя извън педагогическите среди заради една инициатива на водения от него 12 Г клас да му отправят покана за абитуриентския си бал чрез вестник „Утро“. Първо - защото г-н Станиславов колекционира вестници, второ - защото подобно нещо не е правено досега, и трето... Трето - защото класният ръководител наистина е спечелил не само умовете, но и сърцата на учениците. Звучи клиширано, звучи изтъркано, звучи банално, но е вярно, а истината не може да е клише или баналност.
И така, на 22 март поканата на 12 Г излезе по подобаващ начин в „Утро“, а рано сутринта целият клас с вестници в ръка изненада г-н Станиславов пред дома му. Същия ден МГ „Баба Тонка“ честваше 160-ата годишнина от основаването на училището и изненадата на 12 Г стана най-коментираната тема заедно с патронния празник.
В заговора със съпричастност и отдаденост участваха не само „Утро“ и дванайсетокласниците, а и техни родители. В резултат на това Бисер Стан, както го наричат учениците му, се озова рано сутринта на 22 март пред един огромен транспарант: „Питам за един познат. Ще дойдете ли с нас на бала?“, а до него имаше и един по-малък: „KEEP CALM and BISER STAN“ /Keep Calm - бъди спокоен, успокой се - англ./. „Питам за един познат“ е една от любимите шеги на г-н Станиславов, а покрай това - и на учениците му. А те му бяха подготвили и една друга шега - подариха му бутилка олио „Бисер“.
С любимия учител разговаряме за уникалната изненада, но и за още много неща.

- Днес избрах мой гост да бъде г-н Бисер Станиславов, като поводът да го поканя, е изненадата, която му поднесе неговият клас. Здравейте, г-н Станиславов и добре дошли!
- Здравейте! Малко повечко за мен, ама много малко повечко - работя в Математическа гимназия като учител по биология.
- Първо да поговорим за изненадата, в която бяхте включен и бяхте основната „звезда“. През каква емоционална палитра преминахте, след като получихте тази изненада?
- Емоциите бяха в положителния спектър... Хубаво е да има такива изненади - това показва доброто отношение на учениците. Показва, че по някакъв начин съм го заслужил това отношение. Още повече: те знаят как да го направят по много изискан, интелигентен, елегантен начин. Интересното тук е, че не само учениците се бяха включили в изненадата, но имаше замесени и родители. Дори част от учениците във випуска в училището също знаеха за нея, но не ми казаха, за да бъде всичко наред.
Дори и ученици, които малко трудничко идват на училище в първите часове, бяха станали рано-рано, за да присъстват на изненадата
Благодаря им за това! 
- За вас това ли е най-голямата награда като педагог?
- Добрите взаимоотношения между учител и ученик са предпоставка да се случва правилно всичко в училище. Преди всичко, преди да се случва обучението, е необходимо педагогът да направи така, че взаимоотношенията между учениците му да са спокойни, уравновесени, за да може да се работи в една благоприятна обстановка. И най-важното: не е най-важното да знаеш колко крака имат насекомите или с какво се храни амебата, а да се „получат“ в края на обучението едни добри хора.
- Според вас учителят на 21-ви век какъв е: ментор, ръководител, лидер, комбинация от всичко това?
- Може би по малко от всичко. Вече неподходящият начин на преподаване - лекционният -  да излезеш отпред и да говориш един час и след това да питаш какво са разбрали (въпреки че и аз го правя), не е много приложим. Учителят може би трябва да е по-скоро ментор - той трябва да подтиква учениците да откриват новите знания, да откриват новите връзки между различни факти. Но това е малко трудничко да се случи, защото от 30 години чакаме реформа в образованието, но тя така и не се случва. Може би няма и да се случи скоро.
Начинът, по който е изложен учебният материал в учебниците, не позволява много-много да се разполагаш и да работиш по различен, по нов начин
Просто си имаш определено количество знания, които учениците трябва да усвоят за определено количество време. Ако не се справиш в това време, тогава няма как да преминеш през целия учебник. Но това не е най-правилният начин - този, по който да се случват нещата в момента в образователната система. 
- Какво визирате под реформа?
- Начинът, по който се изградени учебниците. Учебният материал, който е вътре, е неразбираем, тъй като има изисквания да има определен обем от страници за всеки урок. Авторите се стремят да „набутат“ възможно най-много информация във възможно най-малко страници и липсват обясненията. Ако отворите който и да е учебник, ще видите, че той прилича на енциклопедия - много факти с много малко обяснения. По този начин не се работи. Неслучайно България е на едно от последните места в класирането PISA, защото ние не сме свикнали да работим по този начин, по който се работи в другите страни от Европа. 
- Как се работи там? Какво визирате под „този начин“?
- Повече време за изучаване на по-малко факти. По-малко знания, но 
изучаването им от различни гледни точки и от гледна точка на значимостта им за живота
Поне засега в България това може да се случи в много малък брой от часовете в училище. 
- Вие споменахте за лекционния начин на преподаване, който и вие използвате - в какви случаи е необходим, кои са положителните му страни?
- Положителните страни са, че може да се обясни всичко, което го има в учебника - всеки от фактите може да бъде обяснен. Така учениците могат да се опитат да разберат какво пише в учебника. Лошото е, че няма обратна връзка. Това, че учениците са чули учебния материал, не значи, че са го разбрали и запомнили. Просто в един момент трябва да се балансира между този начин на преподаване и другия, който е може би по-добрият. Не може само лекции, не може само упражнения, трябва да има баланс. И двете омръзват.
- Какви са възгледите ви за иновациите в образованието?
- Думата иновации е много често използвана думичка в образованието, тя е модерна думичка. Иновация може да бъде всичко:
иновация може да бъде нещо ново, различно, но може да бъде и нещо добре забравено старо
Например взаимоучителната метода, при която учениците се обучават един друг в момента е нещо много иновативно, т.е. това е принципът „ученици обучават ученици“ или „връстници обучават връстници“. Напоследък това се явява един вид иновация. Да, но това е нещо, което е било преди 200 години в образованието и тогава не е било иновация, а стандартен начин на преподаване. Иновация може да бъде да изпитваш в края на часа, а не в началото на часа. Във всякакви дребни неща. Може да има иновативен начин на работа на един-единствен учител в цялото училище и цялото училище да се води като иновативно. Така че това е много хлъзгава думичка иновацията, аз малко не я харесвам. 
- По отношение на образователния процес - използвате ли способи, с които атмосферата в класната стая да стане по-приветлива, но все пак учениците да знаят къде е границата? По-точно: каква е ролята на хумора в класната стая?
- Има ситуации, в които просто, както се казва, ученикът ти подава висока топка и ти си длъжен да я забиеш. Има ситуации, в които трябва да реагираш с чувство за хумор. Другия вариант е да реагираш много остро, много строго, но тогава просто се губи контактът с учениците и те застават зад една стена - много сериозна ледена стена, бариера. Това не е полезно нито за единия, нито за другия от участниците в образователния процес.
За мен по-добрият вариант е с чувство за хумор да се подхожда към всичко
- дори с някои думички, които не би трябвало да се използват в часовете. Опитвам да им покажа по един смешен начин, че поведението им не е правилно. 
- Няма как да не попитам и за олиото. Като говорим за хумора, доколкото разбрах, вие сте самоиронична личност, което малко е в противовес с класическото разбиране за българския учител - как приехте това, че вашите ученици ви подариха олио „Бисер“?
- Аз не се възприемам много насериозно като някакъв велик учител, защото не съм. Просто мисля, че си върша работата така, както мога, а вече другите могат да разберат дали е добре, или не. Това с олиото беше интересно, защото - най-малкото - радвам се, че са ми научили името.
- Да, но от друга гледна точка може да се каже, че границата тук е изключително тънка. Това е една закачка, една шега, но типичният български учител, натрупал рутина, не би възприел такъв тип хумор...
- Да, има една такава граница, но те /учениците . б.а./ 
знаят докъде могат да ходят по тази граница и именно това е важното в тези отношения
защото все още в отношенията в училище трябва да има някаква субординация. Трябва да има йерархия в отношенията. Когато тя не се спазва, тогава нещата не вървят добре. Вече, след като завършат училище, тази граница може да бъде свалена, защото сме равнопоставени участници в общуването. 
- Вие как се борите с т. нар. „одаскаляване“, което в един момент прераства в професионално изкривяване?
- То си го има това професионално изкривяване и в момента, но... Най-голямата похвала за мен е, като кажа някъде, че съм учител, да ми кажат: „Не ти личи!“. Явно все още успявам да се предпазя, получава ми се засега... Винаги, когато отида някъде сред природата или отида някъде да гледам нещо, си казвам - аха, това може да го използвам в училище. Свалям си някое клипче или намирам някое насекомо и си казвам - ей сега това ще го покажа в училище. Общо взето голяма част от времето мисля за това какво бих могъл да използвам от околния свят около мен, така че да бъде полезно в училище. Може би не е правилно. 
- Всеки учител някога е бил ученик - виждал е положителните и отрицателните страни от преподаването на своите учители. Малко или много това, което се случва в училище, по-нататък много често има отражение и в целия живот на отделните личности. Някои от хората, които стават учители, успяват да съхранят ученическото в себе си. Вие смятате ли, че сте го постигнали и ако да - как?
- Може би е останало нещо от ученическия живот и все още се опитва да избие на повърхността. 
Случвало ми се е да се замисля какво съм правил като ученик, по какъв начин съм се опитвал да излъжа системата и виждам, че същите начини сега също са актуални
Много ми е интересно: опитвам се да им подскажа, че има и други начини за преписване. Първият въпрос е: „Кои?“. Е, няма да ви ги кажа! Защо да правя мръсно на колегите?
- Има ли нещо, което на този етап от живота ви сте успели да промените в училището, в което работите? Нещо, което не ви е харесвало като педагогическа практика, но вие сте успели да го постигнете?
- Тук ще ви разочаровам - не съм видял нещо, което да не ми е харесало като педагогическа практика. Още повече аз няма как да оценя педагогическата практика на другите колеги, защото аз не съм специалист в техните предметни области. Единственият човек, когото бих могъл да оценя донякъде, е колегата ми г-жа Пенева. С нея сме много добър екип и работим винаги в синхрон, така че начинът, по който работи тя и по който работя аз, са идентични. Ако не са идентични, най-малко са симбиотични - всеки се опитва да помогне максимално на другия, така че да се получи максимално добро преживяване за учениците. 
- По-скоро въпросът беше в следната връзка: вие сте били ученик и сте попаднали на една педагогическа практика, да кажем, третирането на учениците като войници. Обикновено човек не влиза в образователната система, защото има някакви други подбуди, а по-скоро защото има лична кауза. Вие смятате ли, че имате напредък във вашата педагогическа практика в това отношение?
- Военната дисциплина е важна в някои случаи. Важна е, когато учениците не знаят какво да правят и как да се държат - в този случай военната дисциплина помага. Но не това е начинът, по който трябва да се работи. Да,
правил съм го това нещо в ранните си години като преподавател, но се получава много трудно и обикновено не се получава
Всеки учител си има някакъв индивидуален стил на работа, но това не е моят стил на работа. Всъщност аз не исках да ставам учител - стана случайно!
- Защо не искахте?
- Защото виждах учениците около мен какви са и какво правят. И си мислех: учител - никога! По биология - абсурд! Ами затова не трябва да се заричаш в живота, защото обикновено става точно същото, което казваш, че няма да правиш никога. 
- Има ли ученици, които вие сте вдъхновили да станат учители?
- За съжаление - да. За радост - да. Отговорът е „Да!“, но не знам дали е добре за тях. Има такива случаи - един наш колега беше мой ученик. Не знам дали аз съм го вдъхновил, прекалено себелюбиво е да кажа, че аз съм човекът, който го е вдъхновил, мисля, че той искаше преди това да стане учител, но се радвам, че имам колега, който ми е ученик. Много е странно в началото, особено за него, когато ме нарича „Господине“, аз отвръщам: „Ние сме колеги, все пак“.
- Смятате ли, че учителската професия е нож не с две остриета, а с много повече? 
- Казах за съжаление, защото има значение в какво училище преподаваш. Ясно е на всички ни, че в някои училища учениците нямат чак толкова голямо желание да се справят с учебния материал в максимално добра степен. Но 
затова в някои училища на учителите им е по-трудно да се справят
в един аспект от процеса на обучение, в други училища им е по-трудно да се справят в други аспекти. В единия случай е по-трудно да овладеят учениците откъм дисциплина, откъм желание за изява, откъм желание за усвояване на знания. В другия случай пък е прекалено голямото желание за знания и тогава това води до допълнително натоварване, до допълнително самоусъвършенстване на учителя - допълнителни знания, които трябва да има, за да може да отговори на изискванията на учениците. И в едната, и в другата посока е възможно да има трудности. Най-трудното нещо е, че се работи с хора. Може да си много знаещ, много добър специалист в областта си, но ако не можеш да комуникираш с хората и да ги възприемаш като пълноправни участници в общуването, ще ти е много трудно. Има ученици, които са перфектни като знания, но много трудно им се получава общуването. Всеки е различен, така че не можем да ги съдим за това нещо. Те стават невероятни учени, но ако решат да станат учители, ще имат проблеми.
- Като споменахте за знанията, няма как да не ви попитам за участието ви в различни тв предавания от типа на „Минута е много“ и „Стани богат“ и затова, че постоянно се опитвате да се самоусъвършенствате по отношение на общата култура.
- Тук пак ще ви разочаровам. Усъвършенстване, самоусъвършенстване по отношение на общата култура звучи много така...
- Гръмко?
- Много гръмко, да. Не е така - по-скоро бих казал, че се опитвам да избивам комплекси. Опитвам се да докажа на другите, че аз мога, че аз знам. Е, някой път ми се получава, някой път не се получава. Това ми е нещо като хоби.
Винаги, когато се представям, казвам, че имам две хобита: едното хоби е да колекционирам първите броеве на вестници, а другото е да участвам в такива интелектуални състезания
Общо взето, започнах от много малък, бях ученик още. Причината беше едно предаване, което вече отдавна не съществува - „Минута и много“ с невероятния водещ Петър Вучков. Това, което видях в това предаване, ме накара да опитвам да научавам нови и нови неща с идеята, че някога бих участвал в това предаване. Е, случи се двайсетина години след това: участвах, представих се добре и така. Интересното в тези състезания е адреналинът, който е много голям, защото заставаш пред камера, пред потенциална публика от цялата страна и чакаш да ти зададат въпроси. Не знаеш как ще се издъниш. Ако не се издъниш, си много горд с това, ако се издъниш, си казваш - дано да не са ме гледали. Случвало се е да имам много лошо представяне и на другия ден „Господине, гледахме ви!“. Ами, това са рисковете! 
- Тук опираме до още един въпрос: за тежестта на „учителската корона“, защото учителят е човек, който е поставен под обществения прожектор и реално носи много голяма отговорност. Той е учител и изявявайки се в различни сфери, той не носи само отговорността за себе си - действията му имат дългосрочни последици.
- Да, така е и това е нещото, което винаги ме е спирало в желанието си да направя някаква глупост на публично място, защото си мисля какво биха казали моите ученици: „Вие ни учите на едно нещо, а правите друго“. „Тежестта на короната“ звучи прекалено тежко като изказ, но 
наистина е необходимо да имаш някакви ограничители, защото знаеш, че всяко твое действие възпитава
Необходимо е думите и действията да са в едно, защото иначе другото е фалш. 
- Предпоследният въпрос е свързан с тази прословута фраза, която беше публикувана във вестника - „Имам един познат...“. Бихте ли обяснили малко повече за нея?
- Имам дори един такъв химикал, който ми подари моят клас - „Имам един познат“. Това е рискът на многото години  - имаш познати за всякакви неща. В момента, в който тръгна да обяснявам за някакви болести, се сещам, че имам познат, който е болен от някаква болест. Като тръгна да обяснявам нещо, което се е случило, казвам, че да, имам един познат, който е направил еди-какво си, и винаги им е интересно какво е станало после. Има добри резултати от действията на някои мои познати, други не са добри, но както казах: и добрият, и лошият опит също са добър опит.
-  За край на нашето интервю ще ви помоля да изпратите едно мотивационно послание към вашите ученици.
- Животът е прекалено тежък, за да го възприемаме насериозно: затова - забавлявайте се!