Когато неотдавна попитах един член на "Лвивска сотня" - яростно националистическа "бригада за самозащита", която се грижеше за охраната на протестите на киевския Майдан, как според него Украйна трябва да отговори на завземането на Крим от Русия, следваше да се очаква шовинистичната му ярост да избликне.
Човекът все пак беше един от тези, които руският президент Владимир Путин използва като претекст за нахлуването. Оказа се обаче, че последното нещо, което моят събеседник искаше, бе Киев да си върне Крим със сила.

"Така само бихме рискували да започнем трета световна война",  каза той. Въпросът дали си заслужава Украйна да се бори за Крим се загуби в споровете на Запад тези дни около руската агресия в Крим.

Макар че повечето западняци (в това число и украинското правителство) непрекъснато подчертават колко е важно да се защитава териториалната цялост на Украйна, повечето украинци изглеждат готови да се простят с Крим. За тях това е преди всичко въпрос на благоразумие, отколкото на принцип.

Има три главни фактора, които предопределят сегашната пасивност на Украйна към руската агресия в Украйна.

Първо, сегашното политическо ръководство в Киев е нестабилно и разединено. До изборите, насрочени за 25 май, Украйна има преходно, и то слабо правителство. Временният премиер Арсений Яценюк е от партията на Юлия Тимошенко - бившия премиер и лидер на партията "Баткившчина" ("Отечество"), която бе в затвора от 2011 до 2014 г. Нещо повече, само две от 4-те главни опозиционни сили, които свалиха правителството - "Баткившчина" и националистическата партия "Свобода", - влязоха в управляващата коалиция.

Бившият боксьор в тежка категория Виталий Кличко и неговата умерена партия УДАР (Украински демократичен алианс за реформи) отказаха да участват, както и групировката около бизнесмена Петро Порошенко - бивш външен министър при президента Виктор Юшченко. Правителството също така отказа да подаде ръка на умерените източноукраинци от Партията на регионите на сваления президент Виктор Янукович. Сред тях бе и Сергей Тигипко, който бе трети на президентските избори през 2010 г.

Правителството бе принудено освен това да отдели много време и внимание за стабилизирането на разклатеното икономическо и финансово състояние на страната, вместо да дава ефективен военен отговор на руската агресия.

Дори и след руското нахлуване и.д. президентът Олександър Турчинов и премиерът Яценюк (който бе зает с осигуряването на финансова помощ от МВФ и САЩ и с подготовката на споразумението за асоцииране с ЕС, което ще бъде подписано тази седмица), не успяха да дадат ясни указания на украинските военни сили в Крим.
На войските там не бе казано нито да се изтеглят, нито  да се защитават и да отбраняват базите си. В резултат те се оказаха блокирани в Крим, а голяма част от техните оръжия бяха насила предадени на местните полувоенни формирования.

Втори фактор за пасивността на украинците бе, че те разбират колко трудно им е да контролират Крим. Местното руско население изпитва силна антипатия към тях. През 1991 г. лично аз бях физически нападнат, защото говорих на украински пред сградата на кримския парламент, и ми бе отказано да си купя билет за влак, докато не проговорих на руски.

Сегашният кримски лидер Сергей Аксьонов като мнозина други руски националисти
открито хвали съветския лидер Йосиф Сталин  за етническото прочистване на полуострова през 1944 г. от татарите, при което загина половината от тяхното население. (По-късно разселените из Русия татари се завърнаха и сега съставляват близо 20% от населението на Крим.)

През 2006 и 2009 г. местните руски националисти по указания от Партията на регионите на Янукович успяха да провалят провеждането на съвместни военни учения между украински и натовски военни сили.

Путин успешно разигра картата на тези ксенофобски чувства, за да обвърже Крим
с Русия, доказателство за което са и многобройните проруски митинги на местните националисти. Всеки контрааргумент, предложен от украинското правителство в тази обстановка - например, че етническите руснаци са само 58% от общото население на Крим и че им е гарантирана политическа и културна автономия, просто беше отхвърлен.

Всеки контрааргумент, предложен от украинското правителство в тази обстановка – например, че етническите руснаци са само 58% от общото население на Крим и че им е гарантирана политическа и културна автономия, просто беше отхвърлен. Третият и най-важен фактор обаче е, че повечето украинци винаги са били  много раздвоени  относно Крим. Полуостровът бе предаден на Украйна от Русия през 1954 г. и руснаците все още се чувстват много по-силно свързани с него и особено с морското пристанище Севастопол, отколкото украинците. Някои украинци дори смятат, че Крим има правото да се отцепи, но биха искали това да стане по по-нормален начин.

Ако голямо мнозинство от хората на дадена територия не желаят да бъдат свързани със страната, в която живеят, то следва да имат правото да се отцепят след преговори, международно посредничество, референдум и споразумение за правата на националните малцинства след разделянето”, писа украинският писател Микола Рябчук преди руското нахлуване. Руснаците от своя страна са готови да се бият за раздяла с Украйна.

Ако Крим се присъедини към Русия, много украинци биха приели тази загуба като
удар по националното им самолюбие. Но те скоро ще признаят с облекчение, че са се освободили от бреме, свързано с тази територия. Първо, няма повече да им се налага да предоставят на Крим огромни селскостопански субсидии, нито да влагат средства за съживяване на преживяващия тежка криза туристически сектор там. Второ, Украйна ще може да следва много по-ясна проевропейска политика, без да се опасява от спънки от силно проруското вътрешно малцинство. Трето, правителството в Киев ще се отърве от необходимостта да влага ресурси за отблъскване на надигащия се ислямистки бунт сред дискриминираното и репресирано татарско население (задача, с която Киев досега така и не успя да се справи).

Най-накрая, украинската външна политика ще престане да бъде заложник на дебатите за съдбата на руския Черноморски флот. През 1997 г. Черноморският флот получи права да използва базата си в Крим за 20 г., след което Украйна да получи статут на неутрална блоково необвързана страна, която не е свързана нито с НАТО, нито с някакъв руски военен блок. Но през април 2010 г. Янукович успя да прокара през парламента Харковското споразумение, което удължи правата на руския флот в Севастопол до 2042 г., макар че официалната външнополитическа стратегия на Украйна, изложена през 2010 г., все още твърди, че страната възнамерява да следва политика на неучастие във военни блокове. Янукович така и не изясни противоречието между приемането на де факто постоянна чуждестранна военна база и прокламирането на военен неутралитет.

Путин обаче ще сбърка, ако приеме украинската раздвоеност за Крим като колебание и за Източна Украйна. Несъмнено, украинците ще се бият за източните си територии. Макар че там има значително рускоезично население, украинците ги смятат за неразделна част от страната исторически и културно. За повечето украинци загубата на каквато и да е територия извън Крим би означавала екзистенциална заплаха за украинската независимост.

Ако Русия в края на краищата анексира Крим, Украйна показно ще демонстрира известна дипломатическа съпротива. Киев вероятно ще продължи да настоява Крим да бъде върнат на Украйна, така както Дъблин от десетилетия твърди, че Северна Ирландия по право принадлежи на Ирландия. Като мине време обаче, украинците може би ще разберат, че трябва да благодарят на Путин, че ги е отървал от Крим, разчиствайки по този начин пътя им към ЕС, а вероятно и към НАТО.

ТАРАС КУЗИО, сп. "Форин полиси"