Загубата на връзката между езика и душевността е причина да се лишаваме от красотата и силата на думите, според д-р Магдалена Абаджиева от Института за български език на БАН. Хората започнаха да гледат на езика повече като на средство, с което се върши работа, но не и като на начин да се предаде усещане, радост, болка, въодушевление, казва изследователят на историята на българския език. Езикът не трябва да губи връзката с душевния свят на човека, защото именно той го поражда, посочва тя. Не всеки обаче е готов да свърже душата си с думите – това означава да си готов и да те заболи, когато пишеш или когато говориш, добавя д-р Абаджиева.Клишетата се настаняват в езика ни като сигурни изрази, на които можем да стъпим винаги, защото сме ги чували достатъчно пъти, за да не сбъркаме, за по-лесно, отбелязва езиковедът.С нейни колеги от Института за български език "Проф. Любомир Андрейчин" гл. ас. Магдалена Абаджиева работи по проект за езика на банатските българи. Предвиждат христоматия с текстове от книжнината на българите католици и книжнината на банатските българи, също и буквар за децата за изучаването на т. нар. "палкенски език". 
Следва пълният текст на интервюто:
Отказваме се от богатството и красотата на езика ни, от силата и енергията на думите все повече и с все повече лекота. Защо?
- Според мен това идва от загубата на връзката между езика и душевността на човека, от силното присъствие на изкуствения интелект. Текстовите редактори днес могат да ни поправят, има и програми, които могат да се изкажат от името на човек, даже да напишат стихотворение. Хората започнаха да гледат на езика повече като на средство, с което се върши работа, но не и начин да се предаде усещане, радост, болка, въодушевление и т.н. Не всеки е готов да свърже душата си с думата – това означава да си готов да те заболи, когато пишеш или когато говориш. Търсенето на изразното средство често е ровене в сърцето, в нашето собствено сърце. Готови ли сме да го понесем и до каква степен?
А защо ни харесват клишетата?
- Клишетата се настаняват в езика ни като сигурни изрази, на които можем да стъпим винаги, защото сме ги чували достатъчно пъти, за да сме сигурни, че няма да сбъркаме. Има текстове, които изискват определен тип конструкции, те са се наложили в практиката и се следват. Според мен всеки тип текст, който не е художествен, е предразположен към установяването на определени изразни средства, характерни за него, изискващи се от него. Не само отчетите и проектите – напоследък наблюдавам езика на рекламите за лекарствени продукти. Как да разгранича едно лекарство от друго, когато почти всички „оказват благотворно действие“, „подпомагат“, „насърчават“ или „поддържат“ дадена функция? Трябва да приемем, че има случаи, в които не можем да употребим друга дума или друг израз, но не трябва да спираме да търсим. Имаме толкова думи, които започват с „благо-“ и които рядко употребяваме. Вместо „хубав“ можем да употребим „благолепен“, вместо „привлекателен“ – „благообразен“. 
Налага се устойчива тенденция да се изразяват положителни емоции с отрицателно заредени думи. Как ще коментирате изрази като "страшно ми харесва", "адски добре се чувствам", "ужасно красиво"? Замисляме ли се въобще за основата им?
- Прилагателното име „страшен“ се среща още в старобългарския език, където се е употребявало не само в значение на „ужасен, мъчителен“, но също така и на „трепен, благоговеен“. Затова и днес използваме думата „страхопочитание“ - толкова почитаме някого, толкова го ценим, че това наше чувство граничи със страха. Страхът не винаги е нещо лошо, защото той ни чертае граници, които не трябва да прекрачваме – и в човешките отношения също, в разбирането за това какво е добро и правилно. Така обосновано ми се струва приемливо да кажа, че нещо страшно ми харесва, въпреки че бих препоръчала да търсим и другите възможности на българския език, когато пишем или когато говорим. Можем да използваме близки по значение изрази като „много ценя“ (дадено нещо или даден човек), „намирам за полезно/интересно/красиво (някого или нещо) и т.н. Казано с други думи, „страшно ми харесва тази книга“ може да прозвучи така: „намирам тази книга за много интересна“, „мисля, че тази книга е увлекателна/завладяваща/въздействаща“, „препоръчвам тази книга“ и т.н. Езикът ни е достатъчно богат и трябва да се възползваме от неговите възможности. Колкото до „ужасно“ и „адски“ не мога да кажа в момента защо са се установили, но е вярно, че употребата им е прекомерна, особено в езика на младите хора, където се настаняват упорито и англицизми от рода на „фенси“, например „много се фенси“, т.е. изглеждаш чудесно. 
Работите по проект, свързан с езика на банатските българи. Какво очаквате като резултат?
- С колеги от Института за български език към Българската академия на науките работим по проекта „Културната идентичност на банатските българи и българската католическа книжнина“, на който имам честта и отговорността да бъда ръководител. Банатските българи са малка общност, която извън пределите на България в момента основно е съсредоточена в селата Стар Бешенов и Винга, в днешна Румъния, но и тук, при нас, има банатски българи – в село Бърдарски геран например. Емигрирали в началото на XVIII век, за да търсят своето спасение, тези хора днес с любов пазят своя така наречен „палкенски език“, съхранил старинни черти от развитието на българския език в исторически план. Това всъщност е банатският говор, познат на диалектолозите, който е част от българските диалекти. В рамките на проекта, финансиран от Фонд „Научни изследвания“, се предвиждат три издания - христоматия с текстове от книжнината на българите католици и книжнината на банатските българи, сборник с научни студии и статии, буквар за децата за изучаването на т. нар. "палкенски език". Свързвам този въпрос с предишните. В езика на банатските българи за човек, който страда, се казва, че е „накажисан“. Едно е да имаш мъка на душата, друго е да имаш „наказ“. За мен това означава, че тези хора са страдали, че са търсили езика на болката, търсили са начин да разграничат личната мъка от тази, която е плод на външни обстоятелства. Ето защо казах, че езикът не трябва да губи връзката с душевния свят на човека, защото именно той го поражда. Надявам се, че в следващите три години благодарение на работата ни по проекта знанието ни за банатските българи ще се увеличи и ще имаме още много поводи за разговори по темата. 
Като учен, който работи в областта на историята на езика, кое смятате, че е останало само в историята му и кое не бихте искали да остане само там?
- Знаем, че българският език е загубил своите падежи, но пази и днес падежни остатъци. Това се вижда много добре при местоименията и не ми се иска да загубим това богатство, което сме наследили, но което като че ли вече отстъпва от активния речник на българина. Рядко се употребяват форми като „някому“,  „никому“, „всекиму“, „всекиго“ и др.  Учениците днес трудно разбират падежните форми при местоименията и това неразбиране се усилва от факта, че популярните европейски езици, които се изучават в българските училища, нямат падежи, като изключим може би немския. Вижте как хубаво звучи „свой своего не храни, но тежко му, който го няма“. Или пък Ботевото „вдъхни всекиму, о, боже! / любов жива за свобода“. Има една песенност тук, която идва от сливането на думите. Иначе бихме казали „вдъхни на всеки, о, боже!“, но колко по-красиво е, както го е написал Ботев!