Писал съм разказа „Адвентистът“ преди доста време, но сега сетих се за него, като видях как рухна бетонната грамада, наречена ИПК „Родина”. В нейните основи и аз съм наливал бетон. Това си беше една безсмислена и грандоманска сграда, която стърча недовършена повече от трийсет и пет години – истински символ на „реалния” безсмислен социализъм.

Предлагам го за „Литературен площад“ като свидетелство за времето, „когато се наливаха основите” (и киселините – стомашните).

Адвентистът

Тогава бях млад, току-що назначен редактор в „Стършел“. Извика ме отговорният секретар за отговорна задача: ръководството решило да ме прати на тримесечна бригада – да строя ИПК (издателско-печатарски комплекс) „Родина“. Модерна за времето си печатница на „Цариградско шосе“, тогава бул. „Ленин“, и висок редакционен блок, там ще се помещават всички вестници. „Стършел“ – също.

Не ми стана драго – мислех, че са ме назначили за фейлетонист, не за бригадир-строител. Но тогава бригадите бяха нещо задължително за младите висшисти – хирурзи ги пращаха да вадят моркови, научни работници от БАН – да прибират зеле, а из софийското поле есенно време стада чиновници скубеха праз… Голям праз – реален социализъм в действие!

Помислих за миг да се опъна, да откажа – ама как, щом ръководството на вестника е решило… Пък съм „заек“, току-що назначен. Откажа ли, няма да ми продължат договора…

Налагаше се компромис… Поредният. Онова време изискваше компромиси всеки ден – с тях свиквахме от ученици (пионери, чавдарчета, комсомолци). После в университета ни се налагаше да говорим едно, а с приятели, в тесен кръг и в тесни кухни – съвсем друго. Компромиси и в работата – особено при нас, в редакцията, нали журналистиката трябваше да е вярна на партийната линия.

За себе си бях изработил теория – за малките и големите компромиси. Важното бе да не си кривя душата за текстовете, които пиша. А колкото до малките, всекидневни компромиси – те са допустими, как иначе да оцелееш? Да, ама тая теория на оцеляването е спорна – известно е, че малките компромиси водят до големи. Но млъкни, сърце…

Махнах с ръка, за пореден път свих покорно уши и приех – станах бригадир за три месеца.

На обекта много се изненадаха, когато пристигнах.

– Откъде идеш?

– От „Стършел“, вестника за хумор и сатира.

– Какво можеш да правиш?

– Да пиша смешки.

– Знаеш ли какво е маламашка и пердашка? А как се хваща ниво на подова замазка?

– Не.

– Ами що те пращат тогава?…

Но щом са ме изпратили шефовете отгоре, тука няма да ме върнат… Нахлупих каска, дадоха ми да подпирам една лопата. И количка, която да бутам насам-натам, повече празна, отколкото пълна. Основната ми задача бе на обяд да купувам бира и салам народен, когото народът тогава наричаше „кучешка радост“. Друга задача – в почивките да разказвам вицове на бачкаторите от бригадата.

Мина месец, взех да свиквам. За бира и вицове получих заплата – при това завидна, в строителството се плащаше добре. Вървеше ми и заплатата в редакцията. Нищо не работя, а се подписвам на две ведомости. Реален социализъм в действие… Затова на много хора и до днес им е мъчно за него.

Бързо опознах работническата класа – едни от бригадата бяха бачкали в Либия, други искаха да бачкат в Либия. Първите си бяха купили лади, вторите мечтаеха да си купят лади. По онова време за кола се чакаше петнайсет години, само в „Кореком“ бяха без ред. За „Корекома“ трябваха долари – в Либия плащаха с долари. Ама за Либия трябваха връзки…

Ето това се говореше във фургона на нашата бригада, на всяка обедна почивка, когато доставех бирата и салама. Или пък някой се хвалеше къде се е напил и с каква мацка е преспал.

Само един бояджия, дребен, смачкан човечец, около четирийсетте, не говореше за долари, лади и мадами. И бира не пиеше, не ядеше салам – беше вегетарианец, носеше си храна от къщи – бурканче ядки с мед, морков, нарязана ябълка. Сядаше встрани от нас, вадеше книжка, подвързана с вестник, и четеше. „Смотаняк!“ – казваха за него останалите и го гледаха презрително.

Заговорих го веднъж за книгата – коя е?

– Има само една книга – рече и ми обърна гръб.

Погледнах зад рамото му: четеше библията – джобно издание на тънка хартия, книга, забранена по онова време. У нас не се издаваше. Това томче явно бе вкарано отвън.

– Мани го тоя скапаняк! – дръпна ме един от бачкаторите. – Чалнат е. Некакъв адвентист ли е, авантюрист ли е…

Наистина се оказа адвентист от Седмия ден. Тогава не бях ги чувал, нищо не знаех за учението им и пробвах да го разпитам – не се получи. Човекът не бе разговорлив, сигурно си мереше приказките – де да ме знае какъв съм… Такива бяха времената, ние в „Стършел“ си мерехме вицовете, а другите, обикновените хора – приказките…

Един ден дойде заповед: ще се работи в събота! Ленински съботник – имаше такива трудови дни в чест на Вожда на революцията, бяха задължителни за целия народ.

Работниците от бригадата измрънкаха нещо по адрес на „съботниците“ – един бил канен на сватба, сега му пропадала, друг трябвало да откаже гостуване в провинцията… Но никой не каза „не“ на заповедта.

– Аз няма да дойда! – чу се само един твърд глас от ъгъла на фургона. Бе проговорил смачканият мълчаливец, човекът с библията.

– Как така? – изуми се бригадирът. – Задължително е!

– Ние в събота не работим, тогава ходим на църква…

Бригадирът го изгледа мрачно:

– Абе за теб Ленин няма ли?

– Не! Има само Господ!

Това каза адвентистът и не дойде на съботника. Ние, останалите от бригадата, бяхме там. Подпирахме лопатите до обяд, докато ни пишат присъствие, после дружно сърбахме ракия, греяна в чайник на печката във фургона…

Така славно и с ентусиазъм минаваха съботниците сред цял народ.

В понеделник бригадирът вдигна гири – заяви пред всички, че ще предложи неявилия се работник за наказание.

– Само Господ може да ме накаже! – отвърна му адвентистът.

И без да му пука, почна да си бели ябълка.

Бригадирът изруга под носа си. Повъртя се ядно, ходи някъде до управлението, после се върна поомекнал.

– Слушай, мой човек, да не става скандал! Донеси медицинска бележка,че си бил болен!

– Не мога да лъжа! – каза тихо адвентистът. – Лъжата е грях…

Тук бригадирът избухна. Изпусна пара като чайник, забравен на печката:

– Брей, той не можел да лъже! Цял народ може, ти ли, бе мухльо, не можеш!…

Не знам къде ходи и при какви началства, но след няколко дни бригадирът донесе заповед за уволнение и я връчи на провинилия се.

Адвентистът прие уволнението без протести. Прибра си библийката в торбичката и тръгна към портала.

Няколко дни бе валяло, тежките камиони допълнително бяха разкаляли строителния обект… Гледахме отстрани как дребният човечец, без да заобикаля, тръгна направо през калта, като Исус по водата. А калта сякаш се разтваряше пред него и не цапаше обувките му.

Тогава аз го видях да расте и да става едър като великан…

Пък ние, другите, взехме да се смаляваме. Така малки, си оставахме тук, насред калния двор, докато се опитвахме да делим компромисите по големина и важност.

Разказът е от сборника „Германският пациент”, изд. „Сиела”, 2019 г.