"Кризата с коронавируса е най-големият експеримент, който ще се случи в нашия живот. Този път светът наистина вече няма да бъде същият", казва пред ДВ световноизвестният български политолог Иван Кръстев.

ДВ: Какъв е Вашият прочит на случващото се в кризата с коронавируса?

Иван Кръстев: Ние сме в един много ранен етап и опитите да разберем какво точно се случва и колко дълго ще се случва са рисковани. Това е все едно да се опитваш да разкажеш следвоенния свят, още преди да знаеш как ще свърши войната и кой ще я спечели. За мен е важно да видим кои са разликите между сегашната и предишните кризи: голямата финансова криза от 2008-2009 година и бежанската от 2015. Смятам, че сегашната криза има много по-голям потенциал да промени света, какъвто го знаем днес.

ДВ: Седем главни поуки от сегашната криза - за тях писахте наскоро в няколко международни медии. Кои са тези поуки?

Иван Кръстев: Нека да започнем с това, че тази криза предизвиква страх, а не просто тревожност. Психолозите правят отчетлива разлика между тревожността и страха, който винаги има много ясен обект. Ти знаеш от какво се страхуваш: от това да бъдеш заразен. А не си просто тревожен от чувството за неуютност и заплаха в един свят, който вече не разбираш. Това е много съществена разлика между днешната и предишните кризи: страхът. Той е чувство, което много по-мощно мобилизира хората и кара отделния човек да промени начина си на живот. Хората днес реагират по съвсем различен начин в сравнение с предишните кризи.

ДВ: Затова ли днес така масово ще възвръща доверието към държавата и към властта - една от Вашите седем поуки?

Иван Кръстев: Да, ние наблюдаваме завръщането на държавата. След финансовата криза имаше много коментари на мислители вляво, които предполагаха, че както след голямата депресия държавата ще се завърне. Тогава те главно си представяха една социална, преразпределителна държава. А днес държавата се завръща съвсем другояче: чрез политика на страха. Хората не просто толерират ограничаването на определени техни права - те са благодарни на държавата за това ограничаване. Характерното за тази криза е, че изведнъж най-голямата заплаха се оказва човекът до теб. Което пък води до един странен ефект: отделянето, необщуването, социалната дистанция се превръщат във форма на солидарност. Ти помагаш на другите, като не се виждаш с тях, като не се докосваш до тях. Сега често се повтаря, че това е криза на индивидуалистичното общество, но реакцията на тази криза е едно много по-подчертано индивидуалистично поведение.

ДВ: Още един сходен парадокс откривате в „седемте поуки“: пандемията е глобална, но мерките са стриктно национални. Навсякъде се затварят граници, националните държави изглеждат в подем.

Иван Кръстев: Вирусът не познава граници, а в същото време затварянето на границите се оказа първото и единственото общо решение във всички държави, независимо от различните им традиции и политически системи. В момента нито правителствата, нито обществата имат ясна представа какво се случва и какво ще се случва. И най-важното за всяко правителство е да създаде усещането, че ситуацията е под контрол. Тъкмо затварянето на границите по някакъв почти мистичен начин успява да убеди хората, че, първо, правителството се грижи за нещо, и, второ, че това е път към решаване на проблема. По тази причина ние се намираме в ситуация, в която през последните седмици ЕС е суспендиран. Границите са затворени и за хора, и за стоки, пък и за правила и норми. Демокрацията също е суспендирана. В момента не е възможна каквато и да било „улична политика“, във всички държави опозицията напълно е загубила смисъла си. Избори се отлагат или отменят, а ако се провеждат, това ще става в много особена атмосфера. Дори самият капитализъм в някакъв смисъл е суспендиран: наблюдаваме много силно вмешателство на държавата в механизмите, по които работят пазарите. И то вмешателство, което се подкрепя от самите капиталисти, от големи компании. Така че ние сме част от най-големия социален експеримент, който ще се случи в нашия живот. В продължение на седмици ние вече живеем в напълно различен политически и социален режим в сравнение с това, което до вчера сме мислели като „нормалност“. И за мен оттук се поражда най-важният въпрос: дали това ще ни имунизира към определен тип авторитарни практики или напротив - ще ги направи много по-приемливи за нас.

ДВ: Като трета поука от кризата посочвате завръщането на Експерта. Наблюдаваме го и в България: проф. Мутафчийски е по всички телевизионни канали, той влиза във всеки български дом. А доскоро Експертът беше низвергнат от популистите.

Иван Кръстев: Точно така. След финансовата и икономическа криза масово се твърдеше, че експертите нищо не разбират, че няма нужда от тях. Сега обаче, когато нашият живот е заплашен, хората не просто търсят информация - за тях вече е много важен източникът на информация. Те търсят не само медицинската експертиза на специалистите, които цял живот са се занимавали с вирусоголия например. Не, хората се връщат и към така наречените „мейнстрийм медии“. В момента, в който животът ти е заплашен, вече не е достатъчно просто нещо да ти бъде интересно - става ти много важно то да е вярно. Освен това в момента тъкмо експертите, особено в медицинската професия, са онези, които поемат и най-големия риск. Защото те не могат да се самоизолират, те рискуват живота си, за да спасяват живота на други. Това е голямата разлика с финансовата криза, когато експертите изобщо не бяха застрашени, не поемаха никакъв риск, ако прогнозите им се окажеха грешни. Завръщането на държавата и завръщането на Експерта са тясно свързани. Държавата се завръща до голяма степен именно поради това, че има монопол върху експертизата.

ДВ: Една от много важните поуки, според Вас, се отнася до мъчителния баланс между желанието да се спасят стотици хиляди човешки животи и необходимостта да се спаси икономиката. Могат ли изобщо двете да се съизмерват?

Иван Кръстев: Този разговор е много различен в различните части на света, включително и поради много различната икономическа и демографска ситуация. Наскоро прочетох анализ на южноафрикански икономист, който казва приблизително следното: За една, според западните стандарти, бедна страна като Южна Африка, в която само 6% от хората са на възраст над 60 години, затварянето на икономиката ще убие повече хора, отколкото ако игнорираме пандемията. Не знам дали това е вярно или не - ясно е обаче, че тази криза непрекъснато променя и ще променя своя характер. Тя започна като здравна криза, но постепенно икономическите ефекти ще стават все по-видими. И все повече хора ще се интересуват как продължителните мерки на ограничаване биха повлияли върху собствения им живот: дали ще има къде да работят и какво да работят. Правителствата още в един ранен момент взеха твърди мерки и успяха да убедят хората, че действията им са правилни и важни. Но занапред тези правителства постепенно ще се раздвояват под засилващия се натиск, който ще идва както от бизнеса, така и от хора, които се страхуват, че ще изгубят работата си.

ДВ: Напоследък отвсякъде чуваме едно: „Светът вече никога няма да бъде същият“. Как си представяте света след края на пандемията?

Иван Кръстев: „Светът няма да бъде същият“ - това го повтаряме вече много пъти през 21 век: след 11 септември, след финансовата криза, след бежанската криза. Мисля обаче, че този път това твърдение вече наистина е вярно. Този свят, който, според мен, вече си отиде в хода на сегашната криза, имаше една важна характеристика: ние не можехме да си представим свят, различен от него. А сега изведнъж, в рамките на няколко седмици, заживяхме в един напълно различен свят. В свят, в който например вредните емисии са рязко намалени, границите са затворени, самолетите не летят, избори се отлагат… Всичко това са неща, които хората доскоро не можеха изобщо да си представят, защото ние сме изцяло вкопани в своето всекидневие. Тази криза е по-радикална от всяка друга криза, защото тя разруши нашето всекидневие. И в този смисъл по някакъв начин обърна света към бъдещето. Съвсем доскоро, особено в Европа, се беше надигнала много силна носталгична вълна: хората през цялото време по-скоро тъгуваха за миналото си, отколкото се надяваха на някакво бъдеще - и по тази причина не мислеха много за бъдещето. Тъкмо тази нагласа рязко се промени. Сегашната криза много радикално обръща Европа към бъдещето и ни задава въпроси, които сме опитвали да избегнем досега.