Вълната от COVID-19 в Китай сякаш отмина. Дори и последната временна болница, която бе издигната за дни, за да приема болни в Ухан, епицентърът на заразата, затвори врати.

Но сега коронавирусът помита цяла Европа, която е на прага да преживее ужаса, който преживяха и китайците. Милиони европейци ще останат затворени в домовете си, а онези, които са преживели карантината, вече дават съвети - как да избегнем стреста, тревожността и несигурността, когато сме заключени у дома.

Ето какво съветват жителите на Ухан:

Джио Джонг, 29 години: "Създайте връзки"

"Блокадата на Ухан бе обявена толкова изненадващо, че за всички ни бе голяма загуба. Аз разбрах чак на следващата сутрин. Нямах време да реагирам, нямах никаква опция да си тръгна от града. Паникьосах се и излязох да купя малко зеленчуци и да видя дали има доставки на храна. Пълните рафтове облекчиха малко тревожността ми.

Всеки ден се опитвах да тренирам, да готвя и да ям, да записвам в дневник всичко. Да вършиш различни неща те кара да се чувстваш по-добре.

Всички се притесняваха, а аз ограничавах времето, прекарано навън. Изолиран съм тук. Но хората са социални същества. За това излизах всеки ден, за да интервюирам санитарните работници. Питах ги за проблемите им и условията им на работа. Тази комуникация беше много истинска. Разбира се, говорех и с приятели онлайн, които също ми оказваха подкрепа.

Появи се и тревожността от факта, че не знаехме кога ще приключи всичко това. Гледах броя на заразените всеки ден. Трудно бе, че си заключен с една общност. Това те лишава от някакво чувство на контрол. Храната се купуваше само от жилищната общност, така че дори нямах право да избера какво искам да ям. Трябваше да разчитам на някой друг, за да живея.

Но водейки си дневник онлайн, успях да се свържа и с други хора.Те ми изпращаха маски, които аз дарявах на санитарните работници или на болници. Препоръчвам ви да си създадете връзки и да формирате мрежа, с която да помогнете на други хора. Много е важно да изградите отново живота си, да останете социални и да се свързвате с приятелите си. Така разбираш колко голям лукс е да общуваш с някого всеки ден. Споделяхме какво правим всекидневно - някои бяха започнали да тренират, други - да учат. Някои хора, които не обичаха да излизат, сега отиват до магазина всеки ден, защото осъзнаха колко ценно е това.

Уедър Хоанг, 22 години: "Помолете за помощ!"

Трудно е да го опишеш. Безкрайно безпокойство и сърцебиене. Напоследък не мога да се концентрирам върху работата си. Не възприемам това, което чета. Постоянно гледам Weibo, за да проверя какви са последните новини. Това само влошава нещата, но не мога да се спра.

Опитах се да пренасоча вниманието си. Играех игри онлайн с приятелите си. Когато трябва да работя, използвам приложение за организиране на времето. Но когато погледнех новините - цялото това усилие отиваше на вятъра. За това препоръчвам - ако се чувствате стресирани, говорете с приятелите си, близките си или дори помолете за помощ психолог. Използвайте това време, за да се погрижите за себе си.

Шен Мао, 30 години: "Пиша всеки ден"

Прибрах се в Тианмен от Ухан в деня, преди да го блокират. Тогава не осъзнавах колко сериозно е положението, но след това се притесних, че може да съм се заразил и да заразя семейството си. Напръсках с алкохол тялото си, спазвах дистанция с роднините си. След половин месец на самоизолация нищо не се случи. Най-накрая камъкът, който ми тежеше, падна от сърцето ми.

Виждайки съобщенията от хора, които не могат да намерят място в болниците, се чувствах ужасно зле. Чувствах, че не мога да им помогна. Ако бях останал в Ухан, може би щеше да има начин да помогна. Колкото повече съобщения виждах, толкова по-зле се чувствах. Чувствах се като някой, който е привилигирован да е здрав. Четях книги, гледах пиеси и филми. Гледах и новините.

Започнах да си водя дневник. Пиша всеки ден. Понякога публикувам и снимки. Няколко от постовете ми бяха изтрити, но това ми помогна. Имах платформа, в която да изразя емоциите си. Виждайки че други хора ми отговарят, ме накара да осъзная, че не съм сам. Всички сме в тази ситуация. Не съм специален.

Ху, 22 години: "Да говориш с приятелите си е много важно"

Опитвах се да се справя с това, което се случи, като общувам с хора или като излизам на кратки разходки. Станах доброволец и в болници. Това ме държеше зает и също така - спокоен, тъй като помагах на другите. Помогна ми да освободя малко от психическото и емоционално натоварване.

Да говориш с приятелите си е много важно. В деня, в който Лий, докторът, който ни предупреди за заразата, умря, прекарах цяла вечер четейки новини. Също като мен приятелите ми не спяха. Споделяхме си всякаква информация.

Това бяха тежки дни за мен.