Свързаният и житейски, и емоционално с Русе проф.Анчо Калоянов гостува в Регионалния исторически музей за представянето на петия том на поредицата „Славянска православна цивилизация“ - труд, който задълбочено и добросъвестно осветлява премълчани истини и откровени фалшификации за България и българите. Срещата, в която участваха много възпитаници на един от най-добрите български фолклористи, забележителен белетрист и дългогодишен преподавател във Великотърновския университет, бе съпроводена от изключителен жест на проф.Калоянов. Петият том на „Славянска православна цивилизация“ получи своеобразно посвещаване на двама професори, двама негови възпитаници, поели по свой път в науката и даващи своите идеи, талант и принос в нея - преподавателя във ВТУ проф.Тодор Моллов и директора на РИМ проф.Николай Ненов. Ето какво е обяснението. Проф.Моллов е човекът и ученият, който е най-близо до автора на огромното изследване. А проф.Ненов е етнологът, превърнал русенския музей не просто в място за съхраняване на историята, а в научен център, какъвто градът заслужава. Предлагаме ви текста на проф. Моллов, посветен на „Славянска православна цивилизация“. Заглавието е на редакцията.

През последните близо двадесет години съм свидетел на зараждането на идеите и постепенното реализиране на изключително важния проект на проф. дфн Анчо Калоянов, наречен „Славянска православна цивилизация“ (за краткост по-нататък - СПЦ). Имам щастието и отговорността да ви представя вкратце общия замисъл на поредицата и тематичните полета, които съдържа неговият пети том - „Възкръсналият Велики Преслав (1037-1185) и възвърнатото царство на цар Иван Асен II (1241-1308)“.
Без да се впущам в излишно говорене върху огромното количество научни интерпретации и теоретизиране за съдържанието и обхвата на термина „цивилизация“, ще отбележа главното - при употребата му винаги се използва някакво етнично определение, т.е. всяка цивилизация стъпва върху фундамента на дадена етнична култура, чиито послания и образци са възприемани и от други етнични култури като осъзната необходимост. С други думи - всяка цивилизация е етнична култура с над-етнична „принадена стойност“. Поредицата „Славянската православна цивилизация“ си поставя специфична задача - тя се наема да очертае ония постижения на българския интелектуален елит в диапазона между приемането на християнството през 60-те години на IХ век до загубата на лидерската позиция на Българската православна църква до началото на ХVII в., които са били 
разпознати като изключително важни сред останалите славянски православни народи, поради което и са били пожелани като образци за следване
Ключово за осъзнаване на началото на този цивилизационен модел е мястото и значението на Словото и неговата писмена фиксация чрез боговдъхновена уникална графична система (азбука) за българите като млад християнски народ. Обикновено подценяваме възможностите на старобългарския език от езическата епоха да изразява мащабни религиозни идеи чрез текстовете на всички равнища на миторитуалната сфера. Но сам по себе си фактът, че само за около 30 години след покръстването през 864 г. на този език са преведени най-важните книги на християнския каноничен корпус, представя изключителния потенциал на домашната култура да се справи с възможно най-тежкия културологичен товар, който много други етнолингвистични системи не могат да понесат чак до края на класическото Средновековие. Постигнатите резултати впечатляват не само със своя величав обем, но и с прозорливостта на българския интелектуален елит той да бъде институционално утвърден на специален събор в Плиска през 894 г. И тъкмо в този акт проф.Калоянов разпознава заявката за нов цивилизационен проект - Славянската православна цивилизация (водеща тема на том 1 от СПЦ). 
Отново Словото е ключово в осъзнаването на мястото на Българската православна църква сред останалите християнски църкви
което довежда до утвърждаване на Българската патриаршия чрез избора на Йоан Екзарх за пръв български патриарх и веднага след това избора на княз Симеон за цар през 913 г. Създаването на Номоканон от ХIV титула (с тълкования) във Велики Преслав, както и историческото му битие в цялата протяжност на живота на Българската православна църква са разгледани във втория том на СПЦ. В третия том се разглежда и атрибутира групата от 25 поучения, които съставят т.нар. „Неделник на българските патриарси“ и устойчиво „придружават“ старобългарския превод на 52 слова в Учително евангелие (II) от края на IХ век насетне. В четвъртия том се представят приносите на Великата църква на Царевград Търнов за СПЦ - от 1185 до 1626 г. тя е Църква майка за Църквите в Охрид, Печ, Киев, Влахия и Молдова и изиграва изключително важна роля за опазването на етнокултурната идентичност на всички православни славянски народи.
Последният засега (пети) том е посветен на три важни проблема, свързани с белите полета на нашето историографско познание за българската история. Като оразличава принципно история от историография, проф. Калоянов забелязва една устойчива тенденция на научните дирения към некритично („на доверие“) възприемане на византийските извори за българската история, независимо от вече установените 
частни случаи на доказани разминавания, случайни или умишлени изкривявания и дори фалшификации на фактите
от по-късни преписвачи и/или редактори. Внимателният обглед на византийските сведения за употребата на етнонимите, свързвани с територията на покорената от 972 г. насетне България, показва сериозни разминавания при едни и същи исторически събития през цялото византийско владичество до 1185 г. Съгласуването на достъпните данни при всеки отделен случай разкрива целенасочената подмяна на „българи“ с „печенези“, „кумани“, „скити“, „мизи“ и „власи“. Тя е производна от доказуема промяна в институционалната грижа за заличаване на паметта за българите като обитатели на своята земя, доколкото редуването на „битката между мечовете“ с „битка между символите“ следва един отдавна известен принцип - цивилизациите не се поддават на акултурация, вместо това те се унищожават. Въвеждането на всеки отделен етноним в историографския текст има своята моментна логика, която спрямо по-късните събития и промяна на идеологическите параметри на институционалните поръчители налага следващия етноним. Съгласуването на тези параметри изисква скрупольозен прочит на всички сведения за посочения период, които дават основания на Анчо Калоянов да формулира една важна научна хипотеза. Според нея през 1035-1036 г. Мизия е отново отвоювана от отвъддунавските българи, а историографски те били представени като номади (печенеги), на които Византия позволила да се заселят в българските земи. Макар да представя историческия факт като политически разумно решение, византийският хронист Михаил Псел 
подсказва истинската природа на това заселване чрез сравнение с библейските гаваонци
които с измама се завърнали в техния „Гаваон“, т.е. във Велики Преслав. От този момент насетне става ясно кой е неназованият етнично политически субект, разположен в пространството на завоюваната българска държава, с когото Византия сключва поредица от договори, някои от които са с максимално познатия тридесетгодишен срок за „дълбок мир“ (1037, 1053, 1055/1056, 1087, 1123, 1156 и 1186 г.). Номинално подчинен на Константинопол, Велики Преслав фактически възстановил своята функция на център на славянската православна цивилизация, изразявана чрез възможностите си да излъчва текстове с послания към целия славянски православен кръг. Само на пръв поглед парадоксална, ситуацията е била пределно ясна за византийския интелектуален и политически елит - при невъзможност да се унищожи цял един цивилизационен модел е по-добре той да се остави да функционира като добре контролиран експеримент, наподобяващ с обратен знак несполучилия при цар Симеон българо-византийски симбиоз. В обстойни очерци Калоянов проследява бавното разширяване на териториалния обхват на тази политическа формация, постепенното отстъпление на византийската държавна администрация от нея (намаляването на византийските печати), промяната на стратегията на изпращаните по места (Охрид, Преспа, Дръстър) 
висши църковни деятели, които се опитват да реализират посочената обща рамка на византийската доктрина
като овладяват добре старобългарския език, проповядват и пишат на него, като използват дотигналите до тях текстове на българските духовни водачи. С това откритие могат да бъдят обяснени особеностите на редица старобългарски текстове, които са очевидно по-късни от вече познатите от т.нар. Златен век (напълно нови, преводи или редакции на по-ранните паметници), но поради завоюването на Преслав поне досега са били разпознавани като продукт на други етнокултурни традиции (най-вече на Древна Рус).
След тази Първа част, именувана метафорично „възкръсналият Велики Преслав“ (с. 7-157), Анчо Калоянов се насочва към следващия голям проблем - превратното четене на историографските сведения за състоянието на българската държава след смъртта на цар Иван Асен II (с. 159-320). Принципното абсолютно доверие на българските историци към византийската историопис за този период води до погрешната представа, според която за кратко време при наследниците на великия цар България губи огромни територии като следствие от недалновидно и слабо управление. Тя се полага в перспективата на катастрофалните загуби след войните от ХХ в., довели до крах на националните възрожденски идеали за целокупно Отечество. Бавното и методично съпоставяне на изворите 
разкрива последователно отстоявана историографска манипулация
в текстовете на Георги Акрополит, Теодор Скутариот, Мануил Фил и Георги Пахимер, които чрез измислени (историографски) завоевания осигуряват „на книга“ липсващия Запад на бившата Империя, която междувременно губи огромни територии на Изток. Описани като резултат от бързи военни походи без реални битки, обемът на завоюваните земи от Йоан Дука Ватаци, Теодор Ласкарис и Михаил Палеолог представят една слаба и разпокъсана България, като подменят (и прикриват) не само нейните реални административно-териториални измерения, но и мащабната дейност на нейния интелектуален елит, който продължава да излъчва чрез своите послания цивилизационни послания към останалите славянски православни народи. Към това се прибавят наблюденията за редица мистификации, свързани с подмяна на съдържанието на междудържавни договори, превратно четене на отношенията на България с наследниците на Ногай и мисионерската роля на българската Църква в степните пространства на Причерноморието (узаконена и чрез брака на Теодор Светослав с родственица на Ногай през 1286 г.). Може би 
най-голям отзвук в българската историография ще получи
новото четене на поемата на Мануил Фил за подвизите на великия протостратор Глава срещу Ивайло, датирана от 1307 г. Тя е разпозната като опит за ретроспективно свидетелство с „квази-историографска“ стойност, което представя превратно българската държава след управлението на цар Константин Тих като слаба и разпокъсана. Като се възползва от известията за различни политически брожения в България около избора на нов цар (за някои от тях Византия има несъмнен принос), Мануил Фил приписва на един от претендентите за властта (Иваил) характеристиките на авантюристичен и не винаги логичен в действията си водач на „селско“ въстание, за укротяването на което се налага да се намеси самата империя. Според А.Калоянов поемата е изградена по модела на античната традиция (победите на Глава са 12, колкото и подвизите на античния Херакъл) и на популярния византийски героичен епос за Дигенис Акрит, а чрез действащите персонажи Мануил Фил реализира институционалната поръчка (на патр. Атанасий I) да се прикрие макро-сюжетът (двубоят между два цивилизационни модела в ситуация на реални загуби на византийския „Запад“), като се представи чрез епически наратив на микро-сюжет, в който героите са всъщност персонифицираните етнични стихии на ромеи и българи. Географският обхват на епопеята фиксира мечтаните към този момент византийски завоевания в българските земи, но отбелязаните 61 названия на градове и крепости са всъщност заети от релациите за воените походи на Исак Ангел през 1186 и 1190 г. Като цяло тази част от изследването 
реабилитира историческата истина за състоянието на българската държава след смъртта на цар Иван Асен II
като коригира редица „бели полета“ в нашето знание за миналото, резултат от пред-зададено в досегашната научна традиция доверие към некоректни историографски текстове. Тази Втора част проф. Калоянов назовава „Възвърнатото царство на Иван Асен II“.
Третата част на изследването е наречена „Цената на Загора“ (с. 321-375) и в нея се проследява проблемът за спецификата на „употребата“ на този макротопоним в различни историографски текстове от средата на Х в. до края на XI в. (Генезий, Продължителят на Георги Монах, Лъв Граматик, Псевдо-Симеон, Продължителят на Теофан и Скилица). Като се съсредоточава върху разказите за покръстването на българите през 866 г., Анчо Калоянов разпознава различие на употребата, съответно на пожелани към момента на писането отношения между покръстители и покръстените. Специално любопитство предизвикват вариантите от втората половина на ХI в., когато т.нар. Продължител на Теофан „пренася“ историографски събитийността от 1037 г. до 1068 г. към тридесетилетието между 838 и 868 г. Разпознал историографското 
„удвояване“ на исторически събития и при други византийски хронисти
изследователят открива причината както в съвпадението на името Теодора за две императрици от тези периоди (Теодора, 815 - след 867, и Теодора, 984-1056), така и в надеждата българите да подкрепят чрез войска похода на Роман Диоген срещу селджуките (1071 г.), доколкото Продължителят приписва (историографски) на покръстените българи поемането на специфичен „обет“ - „след като били удостоени с ромейска земя като с друга обетована земя, те се подчинили да бъдат в неразривна общност“. В отделен раздел на тази част се локализира граничният проход Сидера, пряко свързван с макротопонима Загора. Споменаван от Аталиат, Скилица и Анна Комнина в рамките само на ХI в. (наред с названията Зигос - за Източна Стара планина, и Хемус - за Странджа-Сакар), мястото му е разпознато в долината на Тунджа между Сакар и Дервентските възвишения (най-вероятно край Маркели), и там войските на Велики Преслав през есента на 1087 г. дочакали хрисовула на Алексий Комнин, с който бил потвърден новият тридесетгодишен договор. С други думи, до края на ХI в. линията от Дебелт до Сидера е била реална граница между два политически субекта със своя воля. В последния раздел е анализиран фрагментът за покръстването на българския княз Борис през 866 г. от Мъченичеството на Струмишките мъченици, създадено от Теофилакт Охридски по текста на достъпното му Проложно житие за тях, написано през 902 г. от Климент Охридски. От него става ясно, че 
актът на покръстването е доброволен, а инициативата е на българският княз, от което следва, че липсват основания за по-късната историографска схема
според която ритуалната (номинална) зависимост на „кръщелниците“ от „кръстниците“ била представена като реална и доброволно приета политическа зависимост на българите от ромеите. Тъкмо това пожелано видение било въплътявано историографски чрез институционално направлявани фалшификации във византийските летописи от средата на X в. до нач. на XIV в.
Като цяло поредицата „Славянската православна цивилизация“ на проф. Анчо Калоянов е възможност за българските изследователи от различни медиевистични профили да съгласуват редица свои частни евристични решения с една по-обхватна и заслужаваща доверие концепция. За това се иска научна смелост и добросъвестност, която, без да разрушава естествения респект пред научната традиция, ще подложи на разумна и прагматична преоценка историческата стойност на достъпните историографски текстове, за да преосмисли позициите на българския интелектуален елит като отговорен не само пред своя народ, но и пред всички православни славяни.

Проф.Тодор МОЛЛОВ