Фондация „Шанс за децата и природата в България“ обяви победителите в VI литературен конкурс за младите българи по света за написване на кратък разказ или есе „И децата покоряват светове. Покажи, че  можеш!“ - 2019/2020 на тема „Моето писмо към България“. Предлагаме ви трите най-добри есета. Заглавията са на редакцията.

Богослава Петрова, 17 г., Мюленбекер Ланд, Германия
Torhorst-Gesamtschule Oranienburg
Богослава изпитва увлечение по писането и литературата още от най-ранна детска възраст, но засега това увлечение не е увенчано с какъвто и да е успех. Има особен интерес към поезията, която пише рядко, а позволява да излезе на бял свят още по-рядко. От всичко най-много мрази да пише за себе си в трето лице, единствено число.

От известно време се чудя как да се обърна към теб, Българийо, и какво бих ти казала. Причината за това е много проста - когато говоря за любов, може би по детски навик, съм неспособна да се окова в тези, антитези, аргументативни вериги и безупречна пунктуация. Надявам се да не съм те изгубила с последното си изречение. Защото, в интерес на истината, говорейки за родната ми страна, всичко се свежда до тази така изтъркана, остаряла и банална до мозъка на костите си тема - любовта. Нищо повече, нищо по-малко.
Няма да се оплитам в лъжи, Българийо, и да твърдя, че съм родена патриот или пък че ще умра като такъв. Няма и да изливам премеждията си в чужбина в писмен вид и да оплаквам тежката си съдба. Все още не съм плакала за дома, като изключим онази злочеста първа нощ (когато плаках най-вече защото ми се струваше удачно). Но те обичам безвъзвратно и пагубно и го знаех още преди да замина. При това любовта ми към теб е смесица от хиляди други, променлива е, а понякога, като всяка велика любов, е склонна да прерасне в тревога, в отчаяние, в опустошение. Затова не знам какво точно ни свързва, а още по-малко сигурна съм как да те наричам.
Понякога съм просто твое дете, както толкова много българи са се наричали и ще продължават да се наричат през вековете. Нуждая се от теб като новородено от майка си, изпитвам респект и уважение като син към баща си, и чиста, невинна, хлапашка обич и доверие. Понякога, ако щеш вярвай, изпитвам чувство за отговорност, покровителство и гордост, подобни на родителската. Обичам да прекарвам време с теб и ми иде да ти налея малко разум в главата - също като на приятел от детството. Усещам, че сме замесени от едно тесто, еднакви, и все пак толкова различни - като сестри. И понякога, седнала в полите на някоя от планините ти, или крачейки през полегатите хълмове на Дунавската равнина (родният ми край) в юлската жега, а дори и тук, заслушана в „Мистерията на българските гласове“ в мен бликва странно, дивашко и сляпо, а всъщност всевиждащо обожание - в такива моменти се докосвам до нещо, което, мога само да предполагам, е моята версия на религия.
Изпитвам страх, че пишейки това писмо, звуча претенциозна или фалшива, че ползвам твърде превзети изрази и разпилявам празни, нелепи думи. В същото време ме е страх, че те омаловажавам, че не казвам нищо ново, че написаното няма стойност. Със страх обаче не се стига доникъде, а и целта ми е да споделя всичко, което ми идва наум. Така че преглъщам нерешителността и продължавам напред, пък каквото сабя покаже.
Всъщност, може би не е необходимо да загърбвам страха засега - защото с любовта идва и нуждата да бъда честна с теб. Ще си призная без заобикалки - страх ме е. Не желая да се фокусирам върху теми като политика и корупция - самите думи са грозни и оставят горчив вкус в устата ми. За желаещите да чуят мнение по темата винаги ще се намерят оплюващи вестници и разгневени постове в социалните мрежи, които няма да критикувам – защото, мила моя, гневът често също е страничен ефект на любовта. Независимо от това, изпитвам страх. Не искам да те загубя, нито искам да видя как ТИ губиш и последната капка от достойнството си. Решение за страха обаче има. Не, не ме разбирай погрешно, не мога да престана да се боя. Просто имам нещо, което май в днешно време е признак за глупост и наивност - надежда, желание да се боря за теб.
От малка ми е било втълпявано, че в теб няма бъдеще, че трябва да бягам надалеч. Родителите ми не са „родомразци“, Българийо, просто обичат детето си и искат то да бъде щастливо и преуспяло, хей там, в първокласните европейски държави, където изпълнени с омраза думи не красят ежедневния речник на народа. Ето какво казвам аз - без теб НЯМАМ бъдеще. Нямам и настояще. Нямам и минало. Независимо какво правя и какъв житейски път избера, нещо винаги ще ме тегли към теб. Може би, когато му дойде времето, ще се уплаша от собствената си посредственост и ще се поддам на изреченото от чужди уста, ще повярвам, че няма как едновременно да водя достоен живот и да заспивам в прегръдките ти. Знам, че стане ли така, пак ще съумея да си създам свое собствено щастие. Също знам, че ще страдам.
Надявам се, че все пак ще изградя живота си така, че да остана неразривно свързана с теб до последния си дъх. Надявам се, че идват по-добри времена. Надявам се, че ако не моето поколение, то поне това на децата ми ще положи основите на промяната - а може би те вече са там и само чакат някой да те изгради наново върху тях?
Искам да се боря, искам да те обичам и не само искам, а ще. Тук хората и нравите са ми чужди и ще са такива навсякъде. Искам да живея, да пътувам и да грабя от всичко с пълни шепи, а после винаги да се връщам при теб, мястото, което е толкова просто и пълно със светлина, че няма смисъл да се опитвам да го описвам - у дома.
Защото „у дома“ е любов, а любовта никога не може да бъде нито изтъркана, нито остаряла, нито банална до мозъка на костите си.