Как е протекъл процесът срещу Апостола и дали е имало правни основания той да бъде осъден, изследва книгата „Юридически поглед към процеса на Васил Дякон Левски”, която излиза на 6 февруари. Автор на документално-научния труд е бившият конституционен съдия и преподавател в Нов български университет доц. Маргарита Златарева. Според издателите от „Сиела“ подобно изследване се прави за пръв път. 

Авторката разглежда закони и устави на Османската държава, действащи към 1872–1873 г., протоколите от разпитите на Васил Левски и другите заловени поборници, заключителните протоколи-присъди („мазбати“) от процеса, както и множеството писма и телеграми, изпращани от европейски дипломати и османски управници по повода. Така успява да анализира спорния вече десетилетия процес в контекста на императивните правила на османския наказателен закон и на редица особености на недоразвитото все още по това време наказателно съдопроизводство.

В книгата д-р Златарева изяснява, че през 1872–1873 г. османската държава не може да проведе процесуално издържан наказателен процес, сравним с тогавашното европейско наказателно-процесуално право. Законите на империята са част от военно-административната ѝ система, основана на правото на Шериата.

Все пак обективността изисква да се отчете уважителното отношение на Високата порта към „главатаря на бунта“. Апостола е бил толкова съществена фигура, че в документите се вижда как разкритията за революционната му дейност са смутили, разтревожили и застрашили „вътрешната безопасност“ на тази все още огромна и силна империя. Затова е било важно отзвукът от делото в Европа да бъде еднозначен.

Апелът на изданието е да не се стремим да прогласяваме процеса „за нелегитимен“, защото така подценяваме отношението на Османската държава към случващото се в българските земи, омаловажаваме достойното поведение на Апостола пред съда и великото му усилие да организира българите в борбата за национална самостоятелност.

По въпросите около процеса срещу Левски предстои дискусия с историка проф. Пламен Павлов, пеналиста проф. Веселин Вучков, писателят и главен редактор на издателство „Сиела“ Захари Карабашлиев и самата авторка на 12 февруари в Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

Предлагаме ви откъс от книгата.

Процесът на Васил Дякон Левски, започнал по повод ограбването на турската хазна в Арабаконашкия проход, срещу Димитър Общи и другите участници в обира, разраснал се спрямо членове на революционни комитети в района и продължил след залавянето на Левски до неговото осъждане, остава през годините в сянка. За него не се пише или се пише оскъдно, разнопосочно, като че ли нежелано. Дали тази част от нашата история е приглушена от „сурдинката“ на изследователите, поради протоколите от разпита на поборници и не поборници, от чието съдържание не лъха героизмът на всъщност героичната епоха, е въпрос, който може да оставим без отговор. Твърде изчерпателни са показанията на членовете на тайните комитети в района на Дунавския вилает и хората около тях, призовани на разпит в Процеса; твърде лесно членовете на Специалната комисия стигат до истината за организацията, създадена от Васил Левски с цел да буди българите към национална независимост.

Процесът обаче така, както е документиран от прилежно изготвените протоколи от разпити и от издадените въз основа на тях заключителни протоколи – присъди на съзаклятниците, удря камбаната с известието, че в българските земи на Османската империя един народ иска своята политическа еманципация, иска своя държава. Камбаната е чута от всички консули на държавите, пребиваващи в българските земи, с които Османската империя е имала дипломатически отношения; звънът ѝ е стигнал до посланиците им в столицата Цариград и е отекнал далеч в техните страни.
С това може да се гордеем.

Не са много опитите да се пише от юридическа гледна точка за процеса на Васил Левски. Повече са изследванията върху съдържанието на протоколите от процеса, от което се правят изводи за политическата обстановка през 1871–1873 г., за ролята на БРЦК и на отделни негови членове в подготовката за национално освобождение и влиянието на събитията върху последващото Априлско въстание. И тъй като историците не дълбаят в източниците за процеса на Васил Левски, литераторите са склонни да хиперболизират историята, да пригаждат чутото или прочетеното от оскъдните изследвания към своята фабула, да си въобразяват. (Още през 1972 г. Вера Мутафчиева прави уговорката като писател – вътрешният свят на В. Левски ние не познаваме и не бихме могли да знаем от съществуващите исторически документи. Него можем само да си въобразим.)
Историци казват, че художествената литература вкарва душа в историята. За читателя „поетизирането“ на историята е приятно, може би и необходимо. Има исторически фигури, чийто живот е достатъчно романтичен и описването му може да звучи дори поетично, когато е с обективните факти. Но по-добре е писателите да останат при вътрешния свят на героите си, когато те са исторически личности, а фактите да оставят на историците; фактите не бива „да се въобразяват“.

Появата на тази книга бе провокирана от едно литературно писание, появило се на книжния пазар, в което доста категорично се твърди, че на бесилото Васил Левски е увиснал само заради убийството на ратая Х. – обяснението е, че в Наказателния закон на Османската империя по онова време не се предвижда смъртно наказание, освен за убийство. Макар и включено в произведение на художествената литература, а не в историческо изследване, това твърдение повлича след себе си порой от изводи, които намаляват ярката светлина, излъчвана повече от един век от името на Васил Левски, едва ли не снижават величието му на Апостол на българското националноосвободително движение; свеждат процеса на Левски до един измислен трибунал, набързо сформиран с цел неговото обесване.
Историческите източници не дават основание за такива изводи, защото твърдението не е вярно. Толкова много е невярно, че предизвика настоящото изследване от юридически ъгъл на процеса на Васил Левски.

Изложението няма за цел да анализира поведението на Васил Дякон Левски пред Специалната комисия, за което никой от съвременниците ни не се съмнява, че е повече от достойно. Не е поставена и целта да се проследи с кои показания на кои съратници на Васил Левски се установяват деянията съгласно Императорския наказателен закон от 1858 г., за които е произнесена смъртната присъда. Задача на това изследване е да покаже чрез фактите от съществуващите документи правната обосновка на процеса, а оттук и уважителното отношение на властта в империята, на Високата порта в Цариград към „главатаря на бунта“ от една страна, и как разкритията за революционната дейност на Апостола е смутила, разтревожила и застрашила „вътрешната безопасност“ на тази огромна и тогава силна в политическо и икономическо отношение Османска държава.