Един силен мъж, обичан преподавател и мъдър писател днес ще представи в Русе новото издание на една от емблематичните си книги - „Див огън“, великолепно оформена и публикувана от авторитетното издателство „Хермес“. Това е проф.Анчо Калоянов, който въведе  поколения филолози в тайнствата на фолклора и българските митове в залите на Великотърновския университет и по време на организираните от него експедиции за събиране и съхраняване на народната памет. Срещата с него ще започне в 18 ч в книжарница „Хермес“ на ул.“Александровска“71, в представянето ще участват проф.Иван Станков и собственикът на ИК „Хермес“ Стойо Вартоломеев.
Русе винаги е смятал Анчо Калоянов за свой и тази привързаност е взаимна. Не само заради това, че корените му са от двемогилското село Бъзовец, от което тръгва към висините на словото, научните открития и житейските прозрения, а и заради приноса му към регионалната култура.
Само преди десет дни, на 25 септември, проф.Калоянов навърши 75 години. По този повод писателят се обърна към приятелите си във Фейсбук - мрежа, в която има профил, но всъщност за него се грижат други.
Предлагаме ви посланието на Анчо Калоянов в автентичния му вид. Заглавието е оригиналното, вътрешните подзаглавия са на редакцията.

Стоя насаме със себе си в моето родно село - под пет декара небе и при родни сенки с родна реч. Почти отвъдно и всъщност е така, на прага на този век съм, но обърнат назад, към изминалия, и подреждам избора за минало на българите през XX век. Темата си е моя, не съм я заел от другите, и я обслужвам след като съм я присвоил с откритието си - пиша за възкръсналия Велики Преслав, който от 1036 до 1186 г. се е договарял с Империята, защото не е бил „под ярем“ /по-известно като „под иго“/. Бащиният ми дом е на стотина километра от Велики Преслав и аз съм на наша земя, която не е познала „срама по челото“ от времето на византийското владичество.
И като не съм преминал прага на този век, не изпитвам трепета от общуването с другите чрез посредник, въоръжен с екран /пазя си очите, а с тях и погледа/, но когато щерка ми ме осведоми почти тържествено, че в профила си /благодарение на нея/ вече имам 1800 приятели, трепнах... И без двете нули числото вече не е годно за трапеза, разпада се, затова когато някой и от това малко множество иска да каже нещо, варварски чука с вилица по кристалната чаша пред себе си. 
Това съм аз, пожелал да ви разкаже за началото на „Див огън“
Освен закономерности в нашето живеене има и случайности, водят името си от „слука“, съдба на път, а не по рождение, и някои наистина са съдбовни. Та като написах Житието на Димитър Злочести, трябваше да продължа с Войводата Христо Патрев (вече бях уверен, че Христос е слязъл на Трънлива стока край Ченге в Източния Балкан), по дребна грижа се отбих у съседа си, днешният професор Николай Даскалов. Сварих го на трапеза, изпращаше приятел за свещеник на българска църква в Канада. И аз, за да не съм сам в светотатството, че разпознавам Христос в Христо Патрев, споделих своето си, а той, свещеникът, за да ме насърчи - беше разбрал, че ми е потребно иерейско благословение - ми обясни, че четиримата евангелисти по различен начин разказват за договора между Небето и Земята на Човечеството, затова имат и различни образи: Матей е човекът, изплашен от задаващото се в началото на нашето летоброене, вторият е рикащият /ревящият - б.р./ лъв /и лъвът на площад Сан Марко във Венеция/, третият е телецът Лука, художникът /иконописецът/ на случилото се, а четвъртият, обичащия Бога Слово и философ по предназначение, е орелът Йоан, който обглежда всичко и го подрежда.
Ела, слуко, че ми трябваш! 
Просветна ми, но и разбрах, че Някой се бърка
защото Димитър Злочести по право си беше Матей, синът му Вълчо, запопен под името Васил, не може да бъде друг, освен Марко Лъвът, а внукът му поручик Гаврил Попов, загинал при Добрич през 1916 г., беше жертвеният Телец и художник с диплом, завършил Художествената академия в София /един от художниците на трите войни от началото на века/. Четвъртият беше зетят в тази фамилия Илия Тодоров, Главен Учител, участник в Преображенското въстание през 1903 г., летописецът на село Ченге, Провадийско, и на случилото се на 30 м 1876 г. на Трънлива стока. Не мислете, че е леко да се имаш с такава слука, щом ти е на ум, че Някой ти води пръстите по клавишите на малката „Марица“ и е готов да ти натрие носа, ако не внимаваш в прошепнатото. Мисля, че така беше тогава, когато пишех, а сега съм на същото място и на същото бюро в бащината къща на 15 септември 2018 г.
Знаех, че „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ ще има продължение, което на първо време отлежаваше в десетки малки бележки, направени от мен след дочути изрази, афоризми, имена и дати. В годината преди да поема към Университета на Света гора Търновска музеят, в който бях уредник, правеше разкопки в землището на Аспарухово /Ченге/ в местността Усое, през един дол над нея вишеше ръст Трънлива стока с паметника на Патрев. Едно цяло лято моя грижа бяха работниците ни,
двадесетина, предимно старци, повечето от тях фронтоваци от Европейската война
/те не използваха учебникарското й означение Първа световна война/, а през 23-та по Девети юни бяха ходили да бранят земеделската власт от превратаджиите. По задължение наблюдател, аз бях и слушателят на техни разкази по повод, име или случка, но тъжни или смешни, рядко поучителни, те винаги имаха тяхната преценка. При сглобяването им се появяваше лицето на другата история на българите от Войните и Девети юни, загърбваната, неразбраната - за вярата в общото добро и за погрома й, за новото начало и за неунищожимостта на живота ни, а от техните проверени мъдрости „под ръка“ (за сол на думите) непресъхващо извираше като някаква „жива вода“ очарованието от света. Бях сред свои, допускаха ме в своя живот, споделяха съкровени неща, бяхме „ние“. Задаваше се „Див огън“.
„Див огън“ стана неизбежен, когато Тодор Моллов, сега професор по български фолклор и най-добрият му познавач, като уредник в Дългополския музей при една от срещите ни ми поднесе изненадалото го сведение от Военния архив, че
през Балканската война повечето от мъжете на Ченге са били в ротата на Йордан Йовков
Излезе, че „земляците“ от едноименния разказ са родените в Ченге след 1876 г. войници на Йордан Йовков и сякаш са призовани свише да бъдат водени от автора на Старопланински легенди към дело, което трябва да „поправи“ Историята и случилото се на Трънлива стока.
Пак случайност като слука, ела че ми трябваш! Две-три години преживях в очакване на първите изречения. Часът им дойде на 15 юли 1987 г., датата е точна, но не защото съм я записал, а защото беше два дни преди празника на манастира на Света Марина Каранвърбовска с прочутото надалеч аязмо /лековита вода/ - подновен през 1835 г. след чудо с прогледнало сляпо дете. В съседното на манастира село Кацелово водех петнадесетина студенти на фолклорна експедиция /то е представително за етнографската група хърцои/ и вечерта на последния ден от пребиваването си в него при крайните къщи на върха на хълма разпитвахме един мъж, приседнал на разпрегната кола. Доуточнявах нещо за коледуването, а той се отплесна, посочи Орион в озвезденото вече небе над нас с думите: „Вижте Ралицата, и тя е наша, на земеделците!“ Прозвуча ми странно - беше си 
обикновен тукашен мъж, уравновесен, малко муден в приказките си, а се чувстваше като господар на земята и на небето
Обясних на обучаваните от мене, че това е съзвездието на Пенчо Славейков и на неговата Ралица от поемата, а за себе си скътах сребърните светулки на съзвездието - те, земеделците, открай време бяха на „ти“ с мирозданието и очакваха същото от него, докато аз имах друг образ за Орион.
За мене Орион беше ловецът в небесната зверилница и такъв „настървен“ го бях изписал в едно свое войнишко стихотворение /то дори е отпечатано в „Страж на родното небе“, вестник на ПВО и ВВС, от 27 юли 1963 г./, което започва така:
Луната пак е кървава, посечена.
Орион над нея настървено дебне.
Тая нощ ще бъдем пак облечени,
и всяка нежност ще е непотребна.
Пак цевите проблясват заплашително.
Мълчим.
И пак сме спотаени силуети...
Цялото ми го припомни преди три-четири години Иван Желязков Митков, с когото служихме заедно в огневата команда на едно зенитно-ракетно поделение. Десетилетия не бяхме се виждали и чували, за парола при представянето си той го изрецитира, и тъй като е роден точно една седмица след мен - на 2 октомври 1943 г., искам да го поздравя по „моя профил“. Всички ние тогава, когато и Орион е бил „настървен“, и току що бяха отминали Берлинската криза през 1961 г. и Карибската през 1962 г., и ги преживяхме в казармите, бяхме раждани в годините на Втората световна война и в нашите дни на идването ни на този свят братските могили са поемали върнати в утробата на земята десетки и стотици мъже - 
ние бяхме синове на войната, която двадесетина години по-късно отново даваше знак за себе си
Син на войната, войник при две нейни почуквания на вратата на света, аз бях с нея на „ти“ по принуда и много внимавах в запомнянето и изписването за нея. С другия лик на света - с неговата святост, се срещнах два дни след като „настървеният“ Орион от небесната зверилница беше заменен с Ралицата за небесната нива, а тя - „присвоена“ от кроткия кацеловчанин и вписана към земеделския му инвентар. Случи се по неволя - за обработването на записките отседнахме в бараките до манастира на Света Марина Каранвърбовска /принадлежаха на базата за военно обучение на средношколци/. В деня на храмовия празник придошлите богомолци запълниха цялото пространство, ние си зарязахме делника и се сляхме с поклонниците. Службата за полагащото се освещаване на водата от аязмото се отслужваше от седмина свещеника - те вървяха в кръга около кладенеца и пееха с люлеещи се кандилници, а миризмата на тамян се възнасяше заедно с моленията.
Седмината бяха „великолепната седморка“ за всички времена на нашата земя под командата на „стопанина“, свещеника на Каран Върбовка и на манастира - почти двуметров /наистина!/, с остригана глава /по мълва наскоро излязъл от затвора/ и компенсаторно буйна черна брада. Те бяха като един и седмината, защото го повтаряха във всичко и видяното се превръщаше във видение за великомъченицата сред нас, на своя ден и на своето място, в което беше прогледнало сляпо дете. Помня - нямаше безучастни към ставащото, имаше болнави, изрядко, аз бях сред здравите, забелязах номерa от далечни окръзи по автобусите на поклонниците, а аз бях от тукашните и моите съселяни идваха „на Аязмата“ пешком и аз съм идвал като хлапе, но не съм имал очи за 
превъплъщенията на „божия огън“ /това е другото име на „дивия огън“, получен по природен начин при защитни обреди/
Надвесих се над първите вече изписани изречения с умисъл да напиша роман под името „Див огън“. А ето и началото му:
„Войната свърши. Убитите в нея спечелиха - умряха непобедени. Оцелелите си поделиха поражението, то имаше кратко като изохкване име Ньойи...“.
Тази година на храмовия празник на манастира на Света Марина Каранвърбовска имаше и над десетина автобуса от съседна Румъния и поклонниците от тях бяха дошли с пастирите си. С Мира, послушница в манастира, споделих спомена си за службата на седмината преди три десетилетия, а тя каза, че сега в службата са двадесет и седем български и румънски свещеници, на два езика, водена от русенския владика Наум. След службата на великомъченицата и освещаването на водата беше осветена и новата икона на Света Марина Каранвърбовска, изписана от Светослав Стефанов-Светчето. Нейни ктитори станахме аз и моя син Вълю - той е кръщаван в нейния храм, а аз заради очите. Струва ми се, че тук прогледнах за святостта на света около мене и го изписах в „Див огън“.
А изписах всичко това за извинение пред вас, хиляда и осемстотинте си приятели в моя „профил“, в който съм отсъстващият...


Ваш! Анчо Калоянов