Колкото по-бедно говорим, толкова и по-бедно ще живеем. И обратното. В богатството на езика ни е кодирано и личното ни богатство. И богатството ни като нация. Интелигенцията също е важен съучастник в създаването и съхраняването на необятното творчество на народа и неговите изявени личности.

24 май е химнът на българската духовност. Не случайно той е единственият празник, който ни събира заедно, одухотворени.

Не случайно озаглавих новата ми публицистична книга „Площад България”, тъй като площадът е мястото на словото, на думите, на празника и… на тъгата. Тя не е хронология, а калейдоскоп на нашите съдби, участи, видени от мен от 2003 г. досега. Това са текстове, писани за ДВ, които първо са звучали по радиото, а сега – публикувани в сайта и проследяват всекидневния живот, но го одухотворяват и чрез словото на българските писатели.

Днешният празник не е само почит към братята първоапостоли Кирил и Методий. И Вазов, и Ботев, и Яворов, и Алеко Константинов са големите български пророци - те не могат да не съучастват и в днешния ден, който описвам в тези кратки политико-публицистични и поетични есета.

Опитала съм се в книгата да дам не един и два отговора на многобройните въпроси, които съм си задавала през тези години. Умея да чувам и въпросите, които всеки ден си задават хората у нас, защото съм свободен пешеходец, който върви и пътува по пътищата на страната.

Трудно е за един автор да бъде критик на собственото си произведение, но аз смятам, че „Площад България” върви по ръба между отчаянието и просветлението на куража. Тя не е весела книга, но не и трагична. По-скоро е за целостта на българина и на българския живот - всеки може да открие част от себе си в текстовете, мигове от прозренията си, а вероятно може и да опонира на моите възгледи.

Всеки писател се надява, че неговите искрени думи ще стигнат до читателите и ми се ще словото на големите български писатели да стига като урок и напомняне до българите. Защото ние вече сме предречени от Вазов и неговия български космос, и от Алеко Константинов, и от Яворов, и от Ботев, с когото, всъщност, трябваше да започна… Ние сме наградени да се преоткриваме отново и отново в големите думи, за да вършим и необикновени неща.

Живеем в трудни, но и много интересни години, примесени с фрагментиране на обществото и духа, което е световна тенденция.

Защо днес ни липсват големите личности и авторитети?

Ами за тях трябва място – може пък да не сме им осигурили онова пространство, в което те да се появят. За да ги видим и чуем, за да ги открием, ние самите трябва да бъдем отворени - и за словото, и за делото им. Мисля, че донякъде драматична българска черта е, която се появява веднага след Освобождението, да забравяме героите си. Не случайно Вазов пише „Епопея на забравените” още преди Съединението. Пише я и я публикува в Пловдив тъкмо, за да припомни, че най-важни, най-съществени са уроците на паметта за големите ни личности.

Тревожно е, че от учебниците по литература започват да изпадат знакови български автори и произведения, които дефинират националната ни идентичност. С голяма тъга виждам, че все повече се отнема от цялостния фундамент на българската класическа литература.

Струва ми се, че трябва да бъдем много внимателни и предпазливи, когато пред очите ни се съставя програмата за обучение. Моят възглед е, че всичко това не може да се пипа с лека ръка. Това са трайните, вечни основи на българската духовност. Чета, че от програмата на учениците ще липсват „Чичовци”, „Дядо Йоцо гледа”… Та „Чичовци” е знаменита повест, родоначалието на българския абсурд, който се възпроизвежда и до ден-днешен. И много често съвременните дебати повтарят едно към едно разговорките на предосвобожденските вазови чичовци. „Дядо Йоцо гледа” е също един велик, световен разказ за мечтите на незрящия, но посветен на своето Отечество, на своята надежда за просперитет, буден българин. Иска ми се учебната програма по литература да бъде едновременно класическа, цялостна и модерна, за да бъде интересна на нашите деца. Но как се събужда този интерес? Това не става с наизустяване, със заучаване и механично провеждане на тестове. Чудото се получава, когато в часа по литература учениците са прочели и са осмислили всички произведения на Христо Ботев, примерно. Изглежда толкова просто… А защо и да не бъде?

Моят апел и копнеж е да не се отказваме лесно от големите, значими, изграждащи самосъзнанието ни творби на националната ни литература.

Надявам се, че интелигенцията у нас знае своите високи отговорности и мисии, но не съм убедена доколко има трибуните, за да ги изрече на висок глас. Не съм убедена доколко гражданите искат да чуят тези гласове.

Но една от най-важните мисии – нека го кажем в този ден – е да спасим от бедност българския език.

Много са примерите до каква степен на парализа свихме нашия език, защото той обедня и оскотя. И нека да отправим не само молитви, но да си спомним поговорката, че „лозето не ще молитва, а мотика”. Разбира се, под мотика днес разбираме модерните сечива, с които непрекъснато трябва да обогатяваме езика си, за да се върнат и духовността, и ценностите в нашия живот.

Защото езикът ни не е само взаимоненавист, спор и омраза, а любов и далечен хоризонт. /БГНЕС

---------

Мирела Иванова е поетеса, преводачка, литературен критик и журналистка. Автор е на поетичните книги "Каменни криле" (1985; 2004), "Шепоти" (1989), "Самотна игра" (1990), "Памет за подробности" и др. Нейни стихове са преведени на всички големи европейски езици и са включени в множество антологии. Последната й книга с публицистика „Площад България”, на издателска къща „Хермес”, е от нейни есета в Дойче Веле и от няколко седмици оглавява класацията на Книжен център „Гринуич” за най-продавани книги.