Миналия месец CNN разпространи видеокадри на Брахим Абдеслам и по-младия му брат Салах, танцуващи в нощен клуб с руса жена, с която Брахим флиртувал, казаха в предаването. „Това беше животът преди Ислямска държава (ИД)”, каза гласът зад кадър. „Беше 8 февруари 2015 г. Само месеци по-късно Брахим ще се самовзриви в кафене в Париж; Салах ще се превърне в най-издирвания човек в Европа“.

Но беше ли това животът преди ИД? Автоматичното предположение в доклада е, че пиенето и флиртуването са показателни за светското и напълно неислямистко състояние на ума - и че стремящите се да станат терористи хора не танцуват и не флиртуват. Предаването също така предполага, че нещо напрегнато и конвулсивно се е случило на братята Абдеслам в периода между 8 февруари и 13 ноември 2015 г. - макар че не хвърля светлина върху това какво е станало.

Според учените „радикализирането“ е разбирано по принцип като постепенен процес, в който хората възприемат по-екстремно състояние и убеждение. Обикновено се приема, че този процес започва с драматично събитие или личностна криза, което проправя пътя на „когнитивно отваряне“ - възприемчивост към алтернативни възгледи и перспективи – и период на религиозно търсене, често с посредничеството на ментор екстремист и широка социална мрежа.

Разгледано от тази гледна точка „радикализирането“ е процес на самостоятелна трансформация, поради която трансформираната личност започва да гледа на самата себе си и на заобикалящия я свят в различна светлина. И макар учените да не са съгласни точно как и къде се случва това, има широк консенсус, че радикалната самостоятелна промяна е в сърцевината на процеса и че тероризмът, макар и да не е автоматичен резултат от радикализирането, е необясним извън него. Приема се, че докато не всички радикали стават терористи, то всички терористи са радикали.

Братята Абдеслам, с внезапно ескалиращата им промяна от танци в нощни клубове към убийства в продължение на няколко месеца, изглежда оспорва това разбиране. Те също така поставят по-дълбокия и тревожен въпрос за тези, които се стремят да разберат генезиса на терористични актове: Какво би станало, ако те са се били "радикализирали" и претърпели драматична метаморфоза? Какво става, ако тяхното насилие има само най-слаба връзка с това, в което те вярват, каквото и да е? Как така, ако историята на това как са стигнали до участие в тероризъм, не е имала последователно постъпателно развитие? Какво става, ако сценарият на тероризма не винаги се характеризира с драмата на радикализация?

Според един от двамата приятели, направили филмовия запис в нощния клуб, братята Абдеслам „бяха мили хора... Предполагам, може да кажете, че са живели напълно живота.“ Другият приятел, нарекъл се „Карим“, казва: „Виждал съм Салах да се шегува, да пуши, да пие и да играе карти... Ако не друго, той обичаше жените. Той беше нещо като женкар и чух, че в един момент е имал приятелка“. Предаването на CNN продължава: „По онова време приятелите казваха, че не са имали и представа как двамата са поели по пътя към радикализма... Те трябва да са се променяли стъпка по стъпка.“

Според публикация във в. „Сънди Таймс“ Салах Абдеслам е бил виждан в гей бар само месец преди атаките в Париж. В публикацията също така е цитиран Карим, един от близките приятели на братята: „Брахим и Салах прекарваха много от времето си в пушене на хашиш и игра на PlayStation в бара... Нищо не намекваше, че се радикализират.“

По отношение на светския начин на живот на атентаторите от ноември 2015 г. в Париж изучаващият исляма Матю Гидер допуска, че това поведение „може би е било пример за taqiya, или пресметната преструвка, чрез която воинът се подготвя да се потопи в „мъченичество“ с врага, приемайки неговия начин на живот, за да избегне разкриването“. Или пък може би не става дума за това, при положение, че братята Абдеслам, за разлика от атентаторите от 11 септември, които обръснаха брадите си и са посещавали стриптийз клубове в месеците преди мисията им, не са действали на вражеска територия, а в безразличния и изглежда симпатизиращ джихада Моленбек.

Съществува и вероятността братята Абдеслам да са били в процес на превръщане в радикални джихадисти и че техните светски навици са били останка от предишния им начин на живот, от който те са се опитвали да се отърват. Друга е, че те са били де факто радикализирани, но са живеели в състояние на когнитивен дисонас, пиейки и танцувайки в един момент, а в друг протестирайки срещу действията на кафир (неверник – бел. ред.), като добродетелните от книгата Tearoom Trade на Лоуд Хъмфрис, които, когато не се оплакват публично от залеза на семейните ценности, се отправят към тоалетните за хомосексуален секс.

Но може би по-реалистичният – и по-обезпокоителен – сценарий е, че братята Абдеслам са се приближавали и отстъпвали от джихадисткия активизъм и че това се дължи повече на тези, които те са познавали и как те са живеели, отколкото на това в какво са вярвали.

Преди повече от един век криминологът Дейвид Матца описа в станалия вече класика текст, как непълнолетни престъпници се приближават и отдръпват от престъпността. Те са способни да вършат това, твърди Матца, защото престъпната субкултура, с притегателната си сила на въодушевление, пренебрежение към работата и тържество на мъжкарството чрез насилие е на практика продължение, а не отхвърляне на стандартното общество. Не съществува идеологическо преображение към алтернативен нестандартен мироглед, приема за факт Матца – само временно преминаване към подземния свят, който въплъщава в гротескна карикатура установените правила на съществуващото общество.

Въпреки привидната си екзотична различност и с цялата си теологична същност, светът на Ислямска държава не е напълно несвързан с нашия собствен свят. Неговите идеали на героична саможертва, приключение, насилие и мъжкарство се отразяват, макар и в светска или друга по-заглушена форма, в нашата собствена култура; те намират малко по-приглушен израз например в нашите филми. С други думи проломът между тези, които се присъединяват към Ислямска държава и „нас“ не е толкова дълбок, колкото бихме искали да си мислим. И е дори по-ограничен в случая с Моленбек в Брюксел, където хибридната субкултурна престъпление, насили и джихадистки активизъм са пуснали корени. Антъни Файола и Суад Мехенет във в. „Вашингтон пост“ описаха членовете на тази субкултура като „от една страна терористи, от друга – гангстери“: раздвоени грубияни, които съществуват между два припокриващи се свята, за които както пише в наскорошно изследване за белгийските бойци в Сирия и Ирак експертът по тероризма Рик Коолсет, „присъединяването (към Ислямска държава) е повече плъзгане към друга форма на нестандартно поведение, близо до членството в улична банда, грабежи, наркотрафик и младежки престъпления“.

Дали терористи като братята Абдеслам са били „радикализирани“ в традиционния смисъл е повече от въпрос на научен дебат. Правителствени програми за противопоставяне на екстремизма (ППЕ) са приели трансформационното мнение за радикализация: Скрита в техния език и реторика е идеята, че тероризмът е последният етап на процеса, в който хората приемат екстремисткия мироглед, който оправдава насилието. ППЕ се опитват да очертаят този процес, идентифицирайки признаците на радикализация, които включват промени във външността и „явен израз на свръх религиозност“, за да се намесят и попречат на неговото развитие. Случаи като този с братята Абдеслам подчертават възможността, че когато става дума за ППЕ, ние все още имаме твърде малка представа за това какво всъщност представляват най-добрите практики. Като изследващ тероризма Джон Хорган отбелязва, че „има доказателства, че не е задължително всички, които са ангажирани с насилническо поведение, да имат радикални убеждения“. И доразработва тезата: „Стоящ отдавна въпрос в проучването на тероризма е дали вярата в насилието предхожда насилствените действия, и изглежда, че ако често това е така, не винаги става дума за това“.

През следващите седмици и месеци световните медии ще продължат да се чудят как „харесваните“ и „толкова нормални“ братя Абдеслам се превърнаха в пламенни джихадисти във война със Запада, взривявайки своето минало, както и за причините подтикнали ги подобна трансформация. Възможно е и да не се е случила такава трансформация. Това не е хубава история, защото не съдържа драматични богоявления или превръщания. Но може и да се окаже, че истината е такава. 

------------

Саймън Коти, преподавател по криминология в университета Кент. Анализът е публикуван във „Форин афеърс“.