Илка Зафирова: Само аз и Марлон Брандо върнахме оскарите си

Илка Зафиров е родена е на 8 април 1941 г. в София. Завършва актьорско майсторство при проф. Моис Бениеш във ВИТИЗ през 1966 г. Дебютира в ролята на Майя в “Плесницата” на Камен Зидаров. Играла е в театрите във Велико Търново, Пловдив и Пазарджик. От 1977 до 1989 г. е в трупата на театър “София”, сега е в МГТ “Зад канала”. Изиграла е много роли: Гина в “Лодка в гората”, Полина Андреевна в “Чайка”, майка Юбю в “Крал Юбю”, Мексин Фолк в “Нощта на игуаната”, Божана в “Пансион за кучета”, Шарлота в “Есенна соната”, Президентът в “Коварство и любов” и др.
Автор на интервюто с нея е Пенчо Ковачев.

- Честито за наградата “Икар” на Съюза на артистите в България, г-жо Зафирова.

- Благодаря ви.

- Тя ви се дава за “изключителен принос към театъра”? Какво му е изключителното на този принос?

- Сигурно, защото почти 50 години не съм изневерила на театъра. Продължавам да съм му вярна и предполагам, че колегите са оценили това. Както и че присъствието ми в него не е било формално, просто за да си текат годините до пенсия. Аз съм страстна натура и към всичко се отнасям много отговорно. Близо десетина години съм играла в извънстолични театри. Не знам дали има сцена в България - било в град или село, на която да не съм стъпвала. Дори не мога да преброя ролите си.

- Театърът или киното?

- Предпочитам театъра. Заради контакта със зрителя, който става всяка вечер и е различен всеки път. Ти си око в око, уста в уста със зрителя. Това е нещо несравнимо. Представлението се движи, то зависи и от тебе, и от публиката. И по някой път стават страховити неща.

- Дайте пример за нещо страховито?

- В Пловдив играем “Между два изстрела”. Руси Чанев е Яворов, Катето Паскалева - Лора, а аз - Мина. И на едно представление в една от сцените стана такъв контакт между нас тримата, че продължихме да играем още 5 минути с текст и реплики, които ние си измисляхме. Това е най-голямото ми преживяване на театралната сцена - когато наистина забравяш кой си и какво си. Не искахме да се разделим! След края на спектакъла отидохме в една прочута кръчма в Пловдив и славно се напихме...

- Много се смях на случката с вашия съпруг Оскар Кристанов след развода ви. Бихте ли я разказали на читателите?

- Колегите ми знаеха, че актьорът, когото обожавам, е Марлон Брандо. И Оскар го знаеше. Аз бях вече с него, когато при втория опит влязох във ВИТИЗ. И тогава Цъфи...

- Иван Цветарски?

- Да, много добър мой колега и приятел казал: “Е, тая Ила взе Оскар още преди да завърши ВИТИЗ!” След години, когато Марлон Брандо вече беше върнал статуетката на Американската филмова академия, а аз се разделих със съпруга ми, казах, че само аз и Брандо сме си върнали оскарите.

- А защо първия път ви късат във ВИТИЗ?

- Всичко беше наред, стигнах до последния кръг. Но тогава много се следеше от какво семейство произхождаш, кой каква характеристика ти е дал, какво се говори за тебе. И понеже бях шумна личност, ходех с цветни чорапи, гримирах се... Бях учила две години френска филология, имах по-бурен момински живот. И... не ме приеха. Мои приятели ми казаха, че мога да отида в Смолян,

тогава имаше

един член 9,

който позволяваше да играеш в театъра, без да си завършил специално образование. Там директор беше Тодор Андрейков, една от най-светлите личности, с които съм общувала и съм имала привилегията да бъда близка. 

- В Смолян отива Джони Пенков и още цяла група чишити...

- Рангел Вълчанов, който поставяше пиесата на Иван Радоев “Юстиниянова монета”, извика прословутата тройка Джеки, Джони и Чарли. Всъщност Джеки не беше, мисля, че вече следваше в Германия. Третият беше Тимара. Събрахме се бойна софийска група - много артистична, интелигентна, неочаквана...

- Ако проследим вашия театрален творчески път, ще видим, че сте изключително щастлива актриса. След Смолян през 1966-1968 г. играете в театъра на Велико Търново. Това е времето на края на Хрушчовото “затопляне” и новото замразяване заради “Пражката пролет”. С какво запомнихте престоя си там?

- Ами със забременяването и раждането на дъщеря ми Неда през септември 1967 г. Винаги съм ходила с групи по театрите, никога не съм била сама. Събирахме се хора, които мислим в една посока. Когато си сам, е много трудно по ред причини.

- Как попаднахте в Пловдив, където вече действа прочутата “Младежка сцена” на Крикор Азарян?

- Извика ме Младен Киселов през 1968 г. Там бяха предимно актьори от курса във ВИТИЗ след мен. Младен ме покани за Бернарда Алба на Лорка. Той си имаше титулярка, а аз бях много млада. За съжаление, после никога не ми се случи да играя Бернарда, но сигурно съм пропуснала и хиляди неща.

През втората година в Пловдив с Тодор Колев играхме пиесата на Хайтов “Лодка в гората”. След години пак двамата си партнирахме в “Кълбовидна мълния” на Иван Радоев.

- Защо напуснахте Пловдив в посока Пазарджик?

- Тръгнахме към 15-16 души -

заради несъгласие

с творческата политика

на директора на театъра. Голяма част от групата отидохме в Пазарджик, другите се пръснаха в софийските театри. После в Пазарджик дойдоха и други колеги и това бяха най-хубавите години на театъра.

- Какво беше толкова хубавото, та хора от София и други градове ходят само за да гледат постановките му?

- Имаше особен дух в него. Васил Спасов беше прекрасен директор. Правеха се много неща от вече утвърдени режисьори като Коко Азарян, Леон Даниел, Николай Поляков... Правехме хубав театър. На премиерата на “Както ви се хареса” на Леон дойдоха над 200 човека от цяла България Имаше движение, имаше интерес... Не бяхме безразлични. Сега станахме безразлични и затова сме на това дередже.

- Идвате в столицата и казвате, че искате да играете единствено в Театър “София”. Защо?

- Той беше най-добрият и още тогава имаше демократичен климат в него - и на общуване, и на отношение. Директор стана Кольо Георгиев - един изключително позитивен и добронамерен човек.

Можехме да си

говорим за всичко

Драматурзи бяха Иван Радоев, Първан Стефанов, Константин Илиев. Друга атмосфера и хора, които правят друг театър. Освен добронамерени и културни. Културни! Настоявам на това.

- Гледах ви навремето в ролята на Йота в “Човекоядката”. Най-много ме впечатли монологът, който произнасяте в началото на втората част...

- Там стана спешно.

- Защо спешно?

- Доротея Тончева репетираше тази роля. Но още след премиерата тя се разболя. След втората премиера екипът трябваше да пътува за Унгария с това представление. Към обяд вкъщи дойдоха, за да ми кажат, че вечерта жива-мъртва трябва да играя Йота.

- И за един следобед научихте текста на ролята си?!

- Да. И влязох в пиесата. Изиграх ролята и след края на представлението загубих гласа си. Не можех да издам дори звук. Изглежда от притеснението. До тръгването за Унгария - инхалации, илачи, доктори. После с Доротея се дублирахме в ролята. И така в 400 представления на “Човекоядката”.

- Има голяма митология около тази пиеса - спирали я, Живков се намесил, съкращавали реплики на героите... Каква е истината?

- В началото, почти преди всяко представление, някъде към 17 часа ръководството на театъра ни викаше и казваше, че има нареждане еди-коя си реплика да се промени или да се съкрати. Спомням си, че когато Топузов, героят на Тодор Колев, дава лекарство на старците от дома, казваше: “Синът ми ги праща от Германия, той е дипломат там...” Оказа се, че наистина имало дипломат, чийто баща живеел в старчески дом. Не че сега е престижно, но тогава се смяташе за нещо ужасно да пратиш родителите си в такъв дом. И тоя човек се беше обадил да се махне репликата за лекарствата от Германия.

- Тодор Колев изпълняваше ли нарежданията?

- Не се съобразяваше много-много. Да го спрат по време на представление, ако много знаят и искат. Десет години играхме тази пиеса и винаги при препълнени салони. Хората искаха да чуят произнесено на глас нещо по така за времето, в което живеехме. В театъра играеха най-големите актьори - Ицко Финци, Руси Чанев, Коста Цонев, Тодор Колев, Катето Паскалева... Да не ги изреждам, че ще пропусна някого и после ще си удрям главата.

- Вие доволна ли сте от вашите роли в този театър?

- Да. Получих добри роли.

- Но го напуснахте и създадохте Малък градски театър “Зад канала”. Защо?

- Може би и защото част от този дух, за който ви казах, си тръгна. Младен Киселов подаде оставка, веднага напусна и Тодор Колев. Тръгнахме си една група, без да знаем какво точно ще правим. Имаше какви ли не идеи - да играем в някакво читалище в “Младост”, някой предложи да отидем в Смолян. Беше тежка битка, която от наша страна най-много изнесе Руси Чанев. Той е изключителен актьор и страшно упорит човек. Настоятелен, много добре мисли. Руси не се отказа и не се предаде. И станахме малък градски театър.

- Но с големи амбиции... Ходил съм на представления в началото и помня, че самите актьори бяха портиери, гардеробиери и резпределители. Георги Русев ходеше с един звънец, размахваше го и приканяше зрителите да влязат. Защо после се отказахте от това?

- Да, всичко правехме ние, защото още нямаше помощен персонал, на който да се плаща. Но главната причина е, че по този начин започна да се разрушава тайната на театъра. Аз ви поемам палтото на гардероба и ви давам жетончето. Сядате в салона и ме гледата примерно като Лейди Макбет. Магията на театъра се загубва. И досега не приемам представленията да започват без завеси. Като малка за мен това беше най-голямото вълнение. Не можех да издържа, докато не се отвореше завесата, за да видя какво има там.

- Сега вие сте доайенът в МГТ “Зад канала”. Вярно ли е, че младоците треперят от вас, защото ги строявате “в две редици”, но безкрайно ви уважават?

- В две редици не ги строявам, но винаги, не само на младоците, каквото мисля, го казвам. Така е, защото много държа на коректността и дисциплината.

Театърът е дисциплина,

не може другояче

В 7 и 5 представлението започва и ти не може да дойдеш в 7. Имало задръстване? Ами ще тръгнеш по-рано! Излизаш вън от задръстването и влизаш на сцената, за да играеш. Съхранение и хигиена трябва да имаш. Така съм се държала винаги. Хубава-лоша, обичана-необичана, такава съм. Казваха, че съм конфликтна личност. Не съм конфликтна, имам позиция и винаги се опитвам да я защитя и да я докажа. 

- Защо не ви пенсионираха като най-големите актьори от Народния театър?

- Тогава, за щастие, не бях на години за пенсия. Но абсолютно отвратително, несправедливо, крайно... нямам думи, с които да нарека това нещо - пенсионирането на Славка Славова, Таня Масалитинова, Гец и другите. В “Сълза и смях” пенсионираха Ани Бакалова - една прекрасна актриса. Силата на актьорите често идва след 50. Когато станал на 60 години, Лорънс Оливие казал: “Сега вече мога да изиграя Ромео...”

- Готвейки се за това интервю, изгледах пак филма “Пансион за кучета”, защото той е интересен преход от театъра към киното. Как се се справихте с образа на героинята ви заради спецификата на двете изкуства?

- Не ми беше трудно, а по-скоро любопитно, защото играх с различни колеги. На сцената бях с един прекрасен актьор - Георги Русев. А във филма попаднах на друг, също много прекрасен актьор, който ми е приятел от години и когото много обичам - Николай Бинев. Беше ми добре и благодарение на изключително интелигентния и чувствителен режисьор Стефан Командарев.

- Говорим главно за театралната ви кариера, но читателите може би ще се обидят, ако не ви попитам за филма “Вълчицата”...

- Защо да се обидят?

- Защото станахте популярна след главната си роля в този филм.

- Така е. Но преди това не съм имала друг. (Смее се.) В този филм

Рангел Вълчанов

каза една истинка,

не можеше цялата истина. Истинката за тези момичета от Трудово-възпитателното училище (ТВУ) - причините заради които попадат там, каква е вината на обществото, училището, родителите. Хората разбраха това и харесаха филма.

- Имам чувството, че киното не ви използва пълноценно.

- Да, и аз имам такова чувство. Но какво можех да направя? След като беше заснет “Вълчицата”, в разни интервюта Рангел Вълчанов предупреждаваше да не ме приемат само като такъв типаж. Имаше хора, които наистина мислеха, че съм от ТВУ, а не студентка във ВИТИЗ. Но с вида и гласа си аз не ставах за социалистически героини. Не съм бяла, с румени бузи и с тънък глас. Най-спокойният ми образ е медицинската сестра в “Бялата стая”.

- В гилдията ви наричат буреносна актриса.

- Може.

- Същото така и че сте аристократка, но не по произход, а по дух. Такава ли се чувствате?

- Не съм съвсем сигурна в определението и тълкуването на думата “аристократ” във всичките й смисли. Затова предполагам, че този, който го е казал, е имал предвид точността и всеотдайността ми. Никога не съм участвала в интриги, не съм създавала клюки, на никого не съм завиждала.

- Какво е популярността за вас?

- Усмивките и поздравите на хората по улиците и градския транспорт, защото аз нямам кола и пътувам с него. Има хора, които ми се усмихват, и аз виждам, че не се сещат точно коя съм. Но фактът, че лицето ми предизвиква усмивка у тях, ме кара да се чувствам добре.