Историята на най-свежото телевизионно шоу след „Улицата“ в следдесетоноемврийска България – „Ку-ку“, излезе в книга. Нарича се „Ние сме ку-ку“ и представлява разкази от първо лице на мнозина от участници в предаването, еволюирали в едни от най-ярките телевизионни знаменитости, които гледаме и до днес на екрана – но и превърнало чалгата във феномен както в музиката, така и в хумора. Появата на тази биографична книга съвпада с друга една, в която Слави Трифонов разказва за себе си и колегите си. Той също говори в книгата за „Ку-ку“, където изгря неговата звезда – описва някои моменти, но основно историята си след това.

И в двете книги откриваме повече въпроси, отколкото отговори. Един от тях е защо в „Ние сме ку-ку“ отсъстват разказите на Трифонов и Марта Вачкова. Други говорят за някои епизоди от ранната история на телевизионния бизнес с недомлъвки – може би не си спомнят онези години само с хубаво. Любен Дилов-син, който написа предишната биографична книга за Слави – „За стърчането“, в новата – „За мен е чест“ (написана от Иво Сиромахов), не стърчи като важен фактор в създаването на легендата за Слави, дори не може да се каже, че стърчи – ролята му изглежда маловажна. Възниква въпросът дали третата биография на Слави ще бъде написана от следващия му главен сценарист, а сегашният – Сиромахов, ще бъде неглижиран в съдържанието? Друг съществен фактор около митологията на шоумена – Росен Петров – изпреварил началника си в политиката, също не откриваме като персонажа, когото помним като второто „аз“ на Слави.

И Дилов, и Петров участват с разкази за „Ку-ку“. Дилов, надживял емоциите около раздялата с Трифонов, описва онова първо шоу от позицията на човек, катастрофирал в политиката и помъдрял достатъчно, за да анализира хипотезата „Слави Трифонов в политиката“.
„От моята камбанария краят на „Ку-ку“ беше именно с прякото му включване в политиката, а не с датата на физическото му спиране от ефира на БНТ – пише Любен Дилов-син в „Ние сме ку-ку“.–  Това беше форма на капитулация пред „правилата“ именно чрез опита тези правила да бъдат заобиколени и надхитрени. По-късното развитие на Движение „Гергьовден“, партията „Глас народен“ и други форми на протестен вот доказват тезата. Политическият свят е безкомпромисен – или ставаш като него, или си вън от системата. Не се наемам да съдя: може би така е правилно и почтеността пред избирателя изисква да не се смесват сатирата и политиката. От друга страна – вътрешното драматично противоречие е съществувало у всеки един от кукувците, с които работех през годините: да, ние казваме как не трябва да се прави, но не е ли редно да кажем и как трябва?!

В момента сме свидетели на поредния опит – един от наследниците на великата марка, Слави Трифонов, тръгва да прави национален референдум за промяна на изборната система, конституцията и изобщо политическата класа. Тръгва по закон, създаден от същата тази класа… Няма да приемам залози за изхода от това начинание, дори да успее, дори следващият президент на България да се казва Станислав Тодоров Трифонов, а Министерски съвет да бъде заменен с „Ку-ку бенд“ и Редколегията, нещата същностно няма да се променят. Също като в анекдота, че ако размените местата на министрите и футболистите в България, нито политиката ще се промени, нито футболът. Както машината е етап от развитието на общественото съзнание, така и едно шоу е такъв етап. Този етап приключи, когато започнаха да умират илюзиите – през 1995-а. Наследникът на „Ку-ку“ – „Каналето“ – също беше изключително жизнен, още по-популярен, дълго време държеше рекорда за най-много събрани зрители с билети – 37 хиляди на стадиона в Пловдив (турнето „Каналето под небето“), в известна степен беше и още по-реактивен политически – падането на кабинета на Жан Виденов щеше да е немислимо без „Каналето“. След това – „Хъшове“ – наследникът на „Каналето“ – вече пък направо съчета ролята на телевизионно шоу и политическа опозиция. Това бяха творчески, свободни, смели избухвания на свобода и находчивост. Те продължиха традицията на антиконформизма, но вече загубили „девствеността“ на студентското безкористно противостояние на онзи, по Шекспировски „о, скапан от поквара свят“.“

Слави Трифонов споменава същия период в „За мен е чест“:
„През 2001 година Костов падна от власт и дойде Царя. Ние тогава участвахме на изборите с нашия политически проект „Гергьовден“. Наши политически проекти е имало и преди това – „Народна партия „Ку-ку“. Но „Гергьовден“ тогава бяхме принудени да я създадем, щото нямахме какво друго да правим. Любен Дилов-син се занимаваше основно с това. И „Гергьовден“ участва в изборите и взе 3,98% от гласовете. За две стотни не влезе в парламента.

И добре, че не влезе. Щеше да е ад. Виж тогава как ме е спасила съдбата. Защото искахме да правим телевизионен бизнес. Ние сме екип от професионалисти, които се занимават с телевизия. Аз нямам желание да се занимавам с политика, но не съм имал друг избор. Ако имахме едновременно и телевизионно предаване, и политическа партия, това щеше да доведе до крах. Както стана впоследствие, когато Любен Дилов-син започна да се занимава с политика. Не може да вървят двете ръка за ръка. Нито аз се казвам Берлускони, нито па и много прокопса Берлускони.“ 
Трифонов заявява, че няма желание да се занимава с политика. Това признание е от края на септември 2015-а, малко по-късно решава да събере гласове за рефрендум за промяна на избирателната система за законодателната и съдебната власт, а след четири месеца – внасяйки събраните подписи – той вече избягва въпроса влиза ли в политиката.

Росен Петров – друг сценарист на шоуто, избрал политиката вместо телевизията, също говори за Трифонов в книгата за „Ку-ку“ – но не като бивш най-близък свой приятел, съмишленик и шеф, а като един от многото:
„Няма как да изтрият от паметта ми младите Любо Дилов, Слави, Камен, Зуека, Тончо, Марта, Петър Курумбашев, Бойко Василев, Нели Андреева…“
Сетнешния си период със Слави Петров може би все още не е готов да разкаже без опити за реваншизъм.

„Ку-ку“ се появява в книгата на Трифонов като първата възможност да прави музиката, каквато харесва. Тв водещият описва свой разговор с Петър Курумбашев, „продуцент на първото свободно телевизионно предаване „Ку-ку“, на когото Слави заявява, че ще прави албум:
„Направихме първия албум заедно с един човек, който по-късно го застреляха. Това е Емил Димитров, по прякор Емо Макарона, който тогава беше собственик на фирма „Унисон“. Те предимно пиратстваха, не плащаха права да издават албуми на западни групи и сякви групи, но такива бяха времената… От страна на „Унисон“ беше Атанас Янкулов, а аз представлявах „Ку-ку“. аз инвестирах мои пари в този албум, имах нек’ви пари, бях спестил… Всъщност инвестирах всичките си пари, които имах. Бях ги изкарал от сяк’ви неща. Курумбашев също инвестира малко пари от страна на „Ку-ку“. Албумът носеше шашавото заглавие „Ръгай чушки в боба“ – от една импровизация на Август Попов в една песен, която написахме с Милена Славова. Резултатът беше смразяващ… Никой не очакваше. Продадоха се 70 000 касети официално и над 350 000 пиратски касети.“

Курумбашев също е написал нещо кратко за „Ку-ку“, но в него имена не се споменават. Основната му теза е следната:
„Днес производството на телевизионен фураж е в такива количества, че тези, които трябва да го смелят, нито могат да го поемат, нито могат да разберат какво поемат. Тя, тая телевизия, се прави за гледане, не за разбиране. Прави се, за да изглежда, че си информиран, е не за да бъдеш информиран. Искам да кажа, че „Ку-ку“ беше предаване за хората, които не се хранят с фураж. От друга страна го гледаха всички. Което показва, че без да разбираме, целейки се в едното, постигнахме и другото… Тези предавания стават при такива преходи. При установен социализъм и при установена демокрация няма такъв шанс. При установени ситуации расте производството на фураж.“

Според Камен Воденичаров създаването на предаването и работата на 15-20 студенти в него е невинно забавление в сравнение с „атомното“ „Ку-ку“, което „обръща лодката“. Най-важното за него е, че всички журналистически, театрални, телевизионни видове и форми у нас са намерили истинска реализация за първи път в това студентско предаване:
„Самите ние се опиянявахме от това да откриваме телевизионните форми. Най-ценното, което помня, е този дух на съзидателност. Каузата, мисията, вградени в 3-минутно репортажче или някакво разследване, те прави изключително щастлив…

В някои срещи и дискусии съм имал нещо като дежавю. Някои теми и тези ми се струваше, че се привнасят при нас. Като че ли разговорът е вече проведен някъде другаде. Появеше ли се това усещане, винаги в стаята бяха или Любчо Дилов, или Слави, или някой от сценаристите. Не мога да твърдя, че е имало задкулисни уговорки, но после с годините, с преминаването на десетилетието на 90-те години, а и с натиска върху мен самия и върху група от хора, остана съмнението дали всичко това е било една чисто студентска емоция, или някъде по трасето във времето и пространството някой я е използвал.“

За раздялата на основните герои в „Ку-ку“ и „Каналето“ има много версии. Една от тях гласи, че е заради чалгата. Снежка Симеонова – журналистка, на която ръководството на БНТ възлага да създаде студентското предаване, посочва парите като причина за раздялата на тази весела компания:
„Появиха се „ку-ку“ израстъци, които популяризираха чалгата, опростачването, личната изгода и егото, агресията и бруталността. Целта станаха парите. Заради тях се изпокараха в екипа и това уби „Ку-ку“.“

Жени Костадинова споделя в книгата, че като си спомни за онова време, й става тъжно за това, че са се разпилели и забравили:
„Да се видим на улицата, ще се подминем.“

Колкото до чалгата, Слави Трифонов има друго определение на музиката, която прави:
 „Това не е чалга и аз го казвам, не защото така ми изнася. Аз съм професионалист, музикант съм от 6-годишен. Аз съм израснал с Малер и Бетовен, и Бах, и Моцарт. Всеки ден съм живял с музиката на тези велики световни композитори: теоретично, музикално, като история на музиката им, като хармония, като музикален анализ. Аз съм го изучавал това нещо в цялата система – от Детската музикална школа през Музикалната гимназия, през Консерваторията. Кой е този, който може да дойде на мен, подготвен от 6-годишен, завършил всичко това, и да ми обясни какво е чалга? Може, защото не ме харесва, да ми каже всичко. Че не съм добър, защото съм без шапка, че не мога да пея, защото съм висок или защото съм с бръсната глава, или защото съм татуиран, или защото съм всякакъв, но това е субективно… Но обективно не можеш да ми кажеш „копче“… Може да кажат: Ти я правиш тая музика, защото искаш да изкарваш пари“. А не, бе! Аз правя комерсиална музика точно с такава цел. Защото искам да изкарвам пари, за да мога да ги инвестирам, за да мога да правя още по-хубави продукти. Защото така изглежда пазарната икономика. Защото другото е друга форма на изкуството, в която наистина целта не е да се прави „пари-стока-пари прим“. Целта е да изразяваш душата си.“

Васил Василев-Зуека разказва с любов за годините с „Ку-ку“, за времето, когато „правехме, каквото си искаме“, и е впечатлен, че днес – 25 години по-късно, 50% от телевизионерите в България са от „Ку-ку“:
„За мен един от най-големите творци в България е Любен Дилов. Защото той ме научи на лаконизъм. Аз съм се учил да се изразявам лаконично от трима души – от моя професор, от Нина Димитрова и от Любен Дилов-син – що се отнася до скечове, телевизия… Изключително много неща – с изключително малко думи, гениално. Това много малко хора го умеят. Колкото повече години минават и колкото повече се занимавам с тая работа, все по го оценявам – все пак 14 години се занимавам с „Господари на ефира“, „Пълна лудница“ и т.н. В тия формати съм се сблъсквал пряко със сценариста. Пряко – говоря за дуели, за борба, за война. Не могат да разберат къде е ключът, какво трябва, как трябва.“

Зуека твърди, че е „взел“ нещо и от Слави – научил е, че човек трябва да гони собствения си интерес. Актьорът си спомня, че Трифонов навремето се чудел какво да прави в „Ку-ку“:
„Чудеше се, защото той не беше актьор и се чувстваше много неловко сред нас. Казвам го така… не със съжаление, но с умиление, защото искахме да му помогнем всичките. Един ден вкъщи Нина му каза: „Дълъг, вземи и си хвани цигулката. Там, това ти е твоето можене.“ Чудех се дали това му е повлияло, честно казано. Ако го помни, ще го признае… Те всъщност, Дългия и Нина, въобще не се понасяха. Говоря за периода, когато той беше много (ще използвам дума, която той не обича) безпомощен – от актьорска гледна точка той наистина не знаеше какво да прави. И не е тайна, че аз напуснах „Каналето“ заради него. Макар че за официална причина пишат друго“. 

Владо Въргала разказва, че в онези години е узнал какво е да усетиш „любовта на света“, как слушал в рейса сутрин хората да обсъждат неговите скечове, без да знаят, че той се вози до тях. Не стъпвал по земята след подобни „рецензии“, летял от признания като това между две жени, след като се появил в предаването в образа на магураджията Въргала: „А ти видя ли го оня мръсник? Вместо да го питат откъде има тези пари, те ми го пуснали да се хвали, да се фука по телевизора.“

Актьорът споделя, че не се е включил в „Ку-ку“ ООД, защото бил най-богат от всички кукувци – понеже започнал най-рано с халтурите:
„Хората се избиваха за мене и взимах по 2-3 хиляди долара на вечер… „Ку-ку“ започна да се занимава с бизнес, когато аз вече не бях в „Ку-ку“. А до този момент всички ние бяхме водени от една идея – как да направим света около нас по-справедлив, по-артистичен. Когато стана ООД, започнаха разприте между членовете на ООд-то и големият Любо Дилов беше казал една мисъл – че всяка велика идея се ражда, написана на салфетка с химилкалка в ресторанта и свършва в съдебната зала. Така и стана с „Ку-ку“.“

Въргала заявява, че е участвал в последното нещо, което карало улиците да опустяват – хората се прибирали в домовете си, за да гледат „Ку-ку“:
„Това е голяма отговорност, отговорност, която в момента не осъзнаваш. То е същото като да си единствена птица на света и когато летиш, всички да те гледат с възхищение, защото не знаят, че е нормално птиците да летят. Точно такива бяхме ние.“

Въпросът кой е довел в „Ку-ку“ Слави Трифонов – водещ на най-успешното телевизионно шоу в българския ефир – присъства в много от разказите в книгата „Ние сме Ку-ку“. Въргала твърди, че именно той е довел Слави в предаването. Сребрина Йорданова казва, че Август Попов го е довел:
„Трябваше ни човек, който да е гол, само по шлифер и да разтваря шлифера срещу хората на моста на НДК. Мисля, че беше мартенско това предаване. Та това беше нашият поздрав към дамите за 8 март. Нямахме такъв човек и тогава Август ни каза: „Знаете ли какъв образ има в подлеза на ЦУМ? (Заедно продавали мартеници там.) Сигурен съм, че ще се навие. И така дойде Слави.“
Според Георги Крумов Слави е доведен все пак от Владо Въргала – „за да свири на цигулка в странна музикална група“, на която Зуека е барабанист.

В „За мен е чест“ Трифонов не казва в пряк текст, че пътят му шоубизнеса тръгва от „Ку-ку“:
„Шоуто на Слави“ не е изникнало внезапно отникъде и от нищото. То е естествен резултат от дългогодишната работа на един екип хора, на които принадлежиш и ти, Иво. То е следствие на предаването „Хъшове“, което беше демонстрация на нашия свободолюбив дух.“
„Хъшове“ е първото предаване, което Слави прави сам след „Каналето“. Изхвърлен от БНТ, екипът получава покана да го прави в ефирната телевизия „Седем дни“, с подкрепата на Сашо Дончев и… на самия Трифонов:
„Другата част от финансовата издръжка беше мое дело.“

Предаването се прави по мазета – в бар на Слави Бинев на бул. „Витоша“, после в мазето на Гранд-хотел „България“.
„Но нито Сашо Дончев, нито Илия Павлов са имали каквито и да било претенции към съдържанието на предаването… – твърди шоуменът. – Политическите претенции бяха единствено от страна на министър-председателя Иван Костов, който правеше всичко възможно с целия апарат на държавата да смачка както нашето предаване, така и всеки, дръзнал да говори някакви неща, които не съответстват на линията на партията.“

Слави Трифонов разкрива в книгата си подробности, което мнозина биха определили за ку-ку – но той твърди, че не се срамува от приятелствата си с лица от ъндърграунда:
„Бил съм приятел с много такива хора и не се срамувам да кажа, че съм бил приятел с тях. Бил съм приятел с Васил Илиев, с брат му – Жоро Илиев. И двамата бяха застреляни. Познавам Поли Пантев, Дмитрий Минев – Димата Руснака. Бях много близък с Илия Павлов, който не мога да го сложа точно в това число. Имам много истории с тях – интересни и забавни, и ако щеш, колкото и да звучи шантаво – стойностни истории с такива хора.“

В „Ние сме ку-ку“ Евтим Милошев си спомня с видимо удоволствие за годините в студентското предаване:
„Ку-ку“ само ми е дало. Аз съм днес това, защото съм бил част от този екип… И днес се чувствам ку-ку по отношение на свободата и независимостта да правя това, което мисля, и това, което искам, без да се съобразявам винаги с обстоятелствата. Това е особен вид самочувствие и мотивация, които определят поведенческия ми модел днес. Ние бяхме връстници на този период от българската история, който започва от 89-а година, не се наемам да го квалифицирам демокрация ли е, преход ли е, какво е. Днес се чувствам връстник на развитието на медийния пазар у нас. И от абсолютно целия екип на това предаване съм човекът с най-дълъг стаж в телевизионната индустрия у нас заедно с Камен Воденичаров. Нито Любо, нито Нидал, нито Слави имат такъв стаж.“  

Между Евтим Милошев и Слави Трифонов явно съществува напрежение – Милошев дълго време беше в екипа на шоумена, след това се отдели заедно с актьора Любомир Нейков и създадоха продуцентска компания, произвела сериала „Столичани в повече“, шоуто „Комиците“, провели няколко издания на риалити шоуто „Сървайвър“. „Сървайвър“ преди тях бе правено от фирмата на Слави Трифонов, но второто издание Би Ти Ви решава да даде на Милошев и Нейков. Трифонов споменава в книгата си тандема единствено като „наши бивш служители“, а отнемането на шоуто – несправедлив, некоректен, неморален акт. Но нито той, нито Милошев разкрива дали само амбицията ги е подтикнала заедно с Нейков да напуснат „Шоуто на Слави“. Защото не са само те – в годините от предаването си отидоха десетки.
Сценаристът от екипа на Слави Трифонов, Ивайло Вълчев, казва за периода в „Ку-ку“:

„Поради това, че всички, които го правеха, бяха в голяма степен млади и ентусиазирани, обръщайки по-голямо внимание на това да се случат в момента нещата, слава Богу, не обръщаха голямо внимание на тази дълбока роля, която изигра „Ку-ку“. Никой не се държеше с чувството на някакъв месия. Впоследствие с оглед на историята, различни хора заслужиха да стоят на някакви пиедестали, но тогава никой не се е замислял за това нещо. Това е от редките случаи, в които правиш нещо, което сам не осъзнаваш колко е голямо.“

Това бе предаване, което се бе настанило в старото кукувиче гнездо БНТ. Не бяха луди, но станаха. Бяха като малки деца, които правят първа, втора крачка, за да осъзнаят какво велико нещо е ходенето, свободата, искат едно, после друго, хукват да опознават света, за да разберат, че искат всичко. В началото бяха неколцина артисти, журналисти и един музикант. Едни твърдят, че все още са ку-ку, а други поставиха началото на комерса.
Много са признанията, които напират в тези две книги. Още повече са премълчаните моменти, които четем между редовете. Разбираме, че немалко от кукувците не си спомнят само с хубаво за онези години – но макар тези отношения да са лични и вероятно не е необходимо да излизат наяве в публичността, те са оформили най-ярките фигури в днешната българска телевизия, а и въобще съвременната масова култура у нас. Ако си отговорим на въпросите, които поставят „Ние сме ку-ку“ и „За мен е чест“, ще напишем трета, истинската книга за „Ку-ку“ и неговите наследници.

Диляна Димитрова,
Площад "Славейков"