Милионите, които щурмуват днес границите на Европейския съюз, с основание вярват, че миграцията е най-добрата революция. Това е революция на индивида, а не на масите. Европейският съюз е по-привлекателен от всяка утопия на ХХ век, по простата причина, че съществува. Но днес изглежда много вероятно революцията на мигрантите да вдъхнови контрареволюция в Европа.

Безбройните прояви на солидарност към бягащите от войната и от преследване бежанци, на които бяхме свидетели допреди месеци, днес са засенчени от тяхната противоположност: растящата тревога, че същите тези чужденци ще компрометират европейския модел на благоденствие и историческа култура. Снимките, направени с мобилни телефони, на мъже с вид на чужденци, които нападат и насилват германските жени на Нова година в Кьолн, кристализираха страховете, че либералните правителства са твърде слаби и объркани, за да защитават Европа и че положението с миграцията излиза извън контрол.

Още преди събитията в Кьолн мнозина германци започнаха да се съмняват в способността на страната да интегрира стотиците хиляди сирийци, афганистанци и други бежанци, пристигнали през последната година. Канцлерът Ангела Меркел, която доскоро бе символ на самочувствието и стабилността на Европейския съюз, вече е описвана като политик, подобен на Горбачов – благороден, но наивен – чиято политика „Wir shaffen es“ („Можем да го направим“) изложи Европа на опасност.

Ала не само дошлите бежанци, нито вече поелите на път, изправиха правителството в Берлин до ръба на нервна криза.
Германия има още един, по-малко обсъждан, но не по-малко тревожен проблем с интеграцията: самата европейска интеграция
На юг Берлин е заобиколен от правителства, настроени срещу строгите икономии – Гърция, Испания, Португалия, Италия, а на изток – от такива, които са настроени срещу бежанците. Докато югът отправя предизвикателство към финансовите политики и правила на Берлин, Централна Европа оспорва нейния модел на отвореното общество.

Бежанската криза подхрани недоверието и неразбирателството между Европейския Изток и Запада. Германците обвиняват Централна Европа в липса на солидарност и състрадание. Централна Европа обвинява Германия в „морален империализъм.“ И за двете страни кризата оголи скритите напрежения в процеса на европейска интеграция.

Негодуванието на Централна Европа срещу Германия в много отношения наподобява възмущението на второто поколение турски имигранти в днешна Германия.

За разлика от първото поколение, което бе изпълнено с желание да докаже полезността си за приемащата страна, второто поколение, макар и по-добре интегрирано, се чувства унизено от необходимостта да възприема чуждите норми. Мнозина от това второ поколение са завършили германски училища и са се социализирали в Германия, но те ползват своето образование и свобода, за да се вкопчат в сложните си идентичности, и се противят на родителския и социален натиск за примирение. Тези деца на имигранти не мечтаят да се завърнат към своето семейно или национално минало. Но са готови да се борят за своето бъдеще и са разочарован от перспективата да си останат втора класа граждани.

Същото се случва и в Централна Европа. Първото поколение посткомунистически правителства и лидери бяха обзети от стремежа да се покажат повече европейци и дори повече западняци – да бъдат по-либерални, по-лоялни към Европейския съюз, склонни в по-голяма степен да пожертват националните интереси в името на европейските ценности. Само допреди няколко години Централна Европа се доверяваше на Брюксел повече, отколкото на собствените си правителства.

Ала вече не е така. Последните проучвания на общественото мнение сочат, че дори мнозина от поляците, които се съпротивляват на превземането на Конституционния съд от новото дясно правителството – което оценяват като опасен и антидемократичен ход – не одобряват възможните санкции на Европейския съюз срещу Полша.

И в това е незабелязаната опасност, която антилиберализмът на Централна Европа крие за Европейския съюз

Работата е там, че не само Берлин не е щастлив от възхода на нелибералните правителства в региона. Поставят се под въпрос някои от основните насоки за бъдещето на съюза. „Трудно ми е да разбера – призна президентът на Германия Йоахим Гаук – как нациите, чийто граждани разчитаха на солидарността, докато бяха потискани, сега отказват тази солидарност на угнетените.“ Между Германия и Централна Европа има не само политически различия, но и дълбоко взаимно разочарование.

През последните 25 години Германия беше най-силният привърженик за разширяването на съюза на Изток. Берлин имаше ясни икономически и геополитически интереси в прокарването на тази политика, тъй като Германия е най-големият инвеститор и търговски партньор на страните от региона. Германската търговия само с Полша е по-голяма по обем от тази с Русия.

Но този пакет от общи интереси не е достатъчен, за да поддържа жив германския ентусиазъм към съюза в сегашната му форма. Изправен пред двойното предизвикателство да интегрира бежанците и да реинтегрира Изтока, Берлин може да реши да подкрепи двустепенен съюз – ход, който ефективно ще сложи край на следвоенния обединителен проект. Вече се чуват такива гласове в редица западноевропейски столици; следващата година ще покаже дали те имат някакво значение.

Ако централноевропейците би трябвало да са научили нещо от разпада на СССР и на Титова Югославия, то е, че при отсъствие на война разпадът на империите тръгва от периферията, но става реалност едва когато центърът се разбунтува. Съветският съюз бе погребан от решението на Русия да напусне Съветския съюз (а не от желанието на балтийските републики да получат независимост).

Промяната в чувствата на Германия към Централна Европа може да се окаже последния удар върху Европейския съюз, такъв, какъвто го познаваме днес. Ето защо не е зле да си спомним класическия еврейски виц за телеграмата, в която се казва: „Започвай да се притесняваш. Подробностите по-късно“.
-----
Текстът на Иван Кръстев е публикуван в "Ню Йорк таймс" със заглавие Will Germany Give Up on Integration (Ще се откаже ли Германия от интеграцията). Преводът на статията е на Портал Култура.