Разсъжденията, които следват, са теория. Този текст не се занимава с тежките морални дилеми, свързани с изоставяне и липса на грижа, тъй като всеки отделен случай е неповторим и предполага собствен анализ.

Колкото и да я пускаме през ушите си, подсмихвайки се, колкото и идеологии да си измисляме, че сме над, под или встрани от нея, звученето й не ни оставя безразлични - изпитваните чувства са страх, несигурност, гняв, ревност, завист, възмущение, желание за отмъщение и т н.
Кой не ги е изпитвал пред действителната или възможна изневяра?

Игра ли е тя? Да. Иначе щеше да се нарича по друг начин, например напускане, изоставяне, предателство. Не че в нея не се съдържат всичките тези синоними, но все пак в изневярата има нещо обратимо, за разлика от всички тях.Ходих, опитах, видях и сега се връщам отново тук.
Излизам за малко от вярата, но ще се върна.

Промяната е най-близкото по смисъл понятие до изневярата. Ако не излезете от една врата, не можете да влезете в друга, би казала Алиса. В този смисъл изневярата е нещо условно. Така да се каже - изневяра няма. От психологическа гледна точка тя е свързана с несъответстващи с реалността очаквания и представи. А те пък са нарцистично обусловени и по определение - субективни.

Това кое ще оценим като изневяра зависи от собствената ни мярка.

Има хора, за които тайната сексуална връзка на партньора не е изневяра, докато е тайна. И други, за които изневяра е поглед към залеза или потъване в любима книга.

Но какво е онова, което ни "тегли" към промяна, към изневяра?

Изневерявам на собствения си стил - имам и друго лице, и тъмна, непозната страна. Искам да се изпробвам в друга роля. В друг живот. Да увелича, умножа, удвоя живота си. Да спечеля нещо. Да опитам. Да извоювам. Или обратно - бях в неприсъща роля - връщам се към себе си. Тук е и вечната илюзия, че има най-подходящ партньор, най-подходящ стил, диета, външен вид, занимания, места, които посещавам, среда и т н.
Изневерите не само са ни присъщи, но и причиняват страхове и страдания. Понякога дори нанасят необратими поражения.

Но внимание! Не говорим никога за "добрата" страна на така наречената изневяра. Защо? Защото "добрата" й страна е промяна, развитие, откритие, разширяване на знанията, на хоризонта. Тоест, изневяра е само едната половина на нещото. Другата му половина е промяна. Игра на започване отново, отначало, встрани, паралелно.

Защо тази игра ни е толкова необходима?

Ако поне малко сме помъдрели, което не винаги се случва, би трябвало да сме постигнали известно съгласие със себе си. Да сме се научили, че онази тъмна и избягвана част от нас самите може и да е много полезна и дори - подкрепяща. Не само да сме разбрали, че не сме само едни, ами и други, и трети ... но и да приемем това положение.

А знаем ли това, можем да ИГРАЕМ.

Нека си припомним как сме пораснали. Децата са доверчиви, но то е защото доверието изобщо не ги интересува. Те го предполагат и затова разполагат с него. Затова и са способни на игри. Ако не се доверя, не мога да играя.

Играта ни позволява да се изпробваме в различни роли и все пак да сме ние. Всъщност децата не ги е особено грижа да са "те" - някакви, определени, с дефиниран "аз". Смята се, че появата на този "аз" започва от предпубертетната възраст, кулминира в пубертета, когато е в криза, и след това постепенно съзрява. Ако изобщо узрее.

Играта изразява прекрасната условност в живота ни. Тя е усещането за щастие. Как става това?
Историята на приказните персонажи, или на аватарите на вижданията ни за света от дълбините на психическите ери, е история на развитието както на личността, така и на цивилизацията.

Игровото поведение е много повече от поведение. Децата инстинктивно, или генетично знаят, че „да се живее" е равносилно на „да се играе".
Погледнато от тази гледна точка, изневярата е само на крачка от играта. Но все пак има някой/и наранен/и.
А това е вече приказка за възрастни.

Твърди се, че чувството за сигурност придава стабилност на личността ни и ни позволява да учим, да се развиваме, да постигаме целите си.
Превръщайки се в самостоятелни личности, отговорни за живота си, имаме нужда от сигурност. Бракът или връзката ни с партньор са фактори в констелацията на сигурността ни.

Строго погледнато, любовното чувство в най-силния си момент тотално игнорира понятия като продължителност, завинаги, вярност.
Любовта няма нужда да трае, за да е любов, това не е нейна характеристика. Тя възниква, зашеметява като младо вино или нещо по-силно, показва ни, че животът има и това измерение на безтегловно щастие и ... си заминава по пътя. До следващото изстрелване на стрелата, ако имаме късмета да ни улучат.

НО, под развятото знаме на любовта са паднали много глави, и най-вече тази на самата любов.

Нека не забравяме, че можем да се обичаме и без лудостта на опиянението. С една дума, можем да се обичаме и без "любов".
Това означава да допуснем "любовта" във всекидневнитото си поведение и във всекидневните си задължения, означава да разширяваме разбирането си, подкрепата, вниманието и отделеното време за другите. Означава, че сме пораснали.

Любовта е Rapt, отвличане, грабване. "Раптът" е максималното притежаване на другия, подчинението на волята му, притежаването и отдаването без граници, играта на жертва и господар. Това чувство за притежание остава и след като самата любов вече не се интересува от обекта на рапта си.

И именно тук на сцената излиза страшната дума Изневяра.

Когато сме пред факта с етикет "изневяра" започва външна и вътрешна борба за нещо, което бихме могли да наречем възстановяване на накърнените (ни) права. Поставям "ни" в скоби, защото често кръстоносният поход срещу изневярата се води в името на погазената справедливост, както ни се струва, а не в името на собствената ни връзка.

Имаме или нямаме право да нараняваме другите?

Известно е, че децата не мислят за това дали нараняват. Възрастните ги учат да мислят за това. Със съмнителен успех. Повече "аз" или повече "другите"? Именно това е фалшивата дилема на отказа от игра.

Степента, в която една изневяра ще ни нарани, е в пряка зависимост от това дали плачем, ако изгубим на "Не се сърди човече". Разбира се, засягаме се, ревнуваме, но степента на това "засягане" има стъпала от земята до небето.
Такива са условията и те важат и за двете страни. Никой не е длъжен да осигурява моето щастие, но пък ако го направи, го възприемам като щедър жест, като дар.

Разбира се, горните разсъждения са теория. Този текст не се занимава с тежките морални дилеми, свързани с изоставяне и липса на грижа, тъй като всеки отделен случай е неповторим и предполага собствен анализ.

Ако искате да прочетете пълния текст от Албена Стамболова, пишете ни на [email protected]