Димитър, Ганка, Ангел, Величка, Христо, и баба Донка. Това са единствените постоянни жители на някога кипящото от живот село Беджене.

Никой не знае със сигурност защо от 681 души през 1935-та година в момента тук живеят само 6. Може би защото до китното село никога не е направен асфалтов път. Или пък намиращият се на 17 километра Нови пазар е източил младите с възможности за работа. Студените цифри на статистиката показват обаче, че до 1975-та жителите на Беджене са се стопили до 124, а през 1995-та вече са останали 64.

Сега 400-те къщи са празни и полуразрушени. На оградите на някои от тях едва личат избелели надписи "For Sale", но видно е, че не са впечатлили никого. Селският мегдан е обрасъл с трева. Кръчмата в края му и автобусната спирка до нея също. Опърпаните знамена на България и Европейския съюз се ветреят гротескно над вратата на заключеното кметство.

С бавна крачка и недоверчив поглед се приближава мъж на около 60. Виждайки големия фотоапарат се успокоява, защото явно не сме разбойници. "Минавам да видя какво става. Тука рядко идва някой", казва той. Къщата му е току до кметството и на него се паднало да го наглежда. Съседното село Преселка е предимно ромско и тамошните не оставили нито една празна къща неопоскана. Начко Нанков не е от местните, но и не е от "виладжиите", които идват само през уикенда. Прекарва в Беджене по цяло лято, но за зимата се прибира в града. Такива са около 20 души. "Тука въздухът е друг и се живее другояче, спокойно. Младите не могат да го разберат. Когато децата се откъснат от земята, те вече не я ценят. Когато си отраснал на село, тогава я обичаш", казва Начко. И той обаче не знае защо селото е обезлюдяло дотолкова, че да е неизменен първенец в класацията на Шуменска област.

Не го знае и най-старият местен жител на Беджене – 87-годишната баба Донка. Жената е родена през 1928-ма в съседното село Мировци, но само 2 години по-късно се премества тук със семейството си и оттогава не е мърдала никъде. Двете й дъщери от години я молили да отиде при тях в града, но тя не иска и да чуе. "Свикнала съм, къде ще ходя. 26 години откакто почина мъжа ми и съм сама тука, тука ми е всичко и тука искам да остана, докато съм жива", казва баба Донка. С мъка си спомня как през 50-те селото било пълно с народ и в ТКЗС-то правели по 3 бригади. Тя работила 13 години в пилчарника му, а после и в свинарника. "Не знам, чедо защо си тръгнаха всички. Така стана", казва примирено жената. После обаче се оживява и започва с охота да се разказва как нито децата й, нито многобройните внуци и правнуци я оставят сама. Идвали всеки уикенд, че и по-често. Донесоха ми другари, ето малкото кученце Джони е от зетя, а голямото Уили е от Варна, от дъщеря ми. Котката Съни пък й подарил внука. "Те ме пазят, ама не че ме е страх. Само дето вечер е голяма тъмница наоколо, няма една лампа на улицата", казва жената. Въпреки бастуна, по напуканите ръце се вижда, че старицата все още върти градината. Обяснява, че всичко сама си гледа – и домати, и пипер, и боб. "Само хляба си купувам, комшиите Ганка и Димитър са добри хора и ми го носят до дома".

Същите Ганка и Димитър са по-млади – тя на 76, той на 78. И личи по добре поддържаната къща. През пътната врата се чува тиха музика от радио. Въпреки следобедния час е видно, че не им разваляме почивката, а ги откъсваме от работа в градината. "Къде по това време? Да сипем по чаша вода", предлага веднага леля Ганка. Те, за разлика от другите местни, не са живели винаги в селото. Дошли преди 20 години, когато се пенсионирали. Имат апартамент в Шумен. И тях децата ги карат да се прибират към града. И май скоро ще успеят. Не искат да оставят къщата, защото знаят, че веднага ще я окрадат. "Ако някой я вземе и се грижи за нея... може, ще видим", казва уклончиво Димитър. Харесва им на село, а и имат кола – когато искат, палят и прескачат до града. "Как ще се затворя в панела, не знам. Тука сме малко, ама сме като семейство, празнуваме заедно всичко", казва леля Ганка. Кметската наместничка идвала веднъж на седмица и, когато трябвало, давала ключа за читалищната заличка. Така на Коледа, на Великден, от празник на празник се сближили и с най-новите и неочаквани жители на селото – англичанката Шърли и рускинята Елена.

За родената в Южен Лондон Шърли Беджене е най-красивото място на света. Тя е дипломиран диетолог и автор на книги за вегетарианско хранене и природосъобразен начин на живот. "Тук всичко е живо и аз съм в Нирвана. Вие българите просто не осъзнавате какво имате. Живяла съм и в Тунис и на много места по света, но никъде не е като при вас. Знаете ли, че в Англия хората дори нямат градини и всичко е изкуствено", ведро обяснява жената. Никога няма да забрави как в снежния ден, в който купила чрез агенция къщата си в Беджене, я посрещнала с горещо кафе леля Гинка. "Тя ми е най-близката приятелка и повече от роднина, въпреки че аз знам само около 30 думи на български, а тя 2 на английски", казва Шърли. За да демонстрира близостта им, прегръща съседката си силно и я целува по бузата.

Докато говорим пристига Елена. Тя сега е сама, тъй като мъжът й е алжирец и има право само на 3-месечен престой в България, затова се е прибрал за малко. Московчанката не приказва много, но достатъчно, за да стане ясно, че не смята да си тръгва. Подредила е къщата и двора си като по конец, тъй като скоро очаква 3 нейни приятелки от Русия, на които да покаже местните къщи за продан.

"Такива хора нека идват. Те са възпитани, културни, и сме близки по манталитет, все пак не са бежанци отнякъде. Явно това е бъдещето на селото ни", обобщава Начко, който ни посрещна до кметството.

На изпроводяк у нас остава усещането, че на Беджене, както и на стотиците обезлюдени села в България, бъдещето е напълно неясно. Единствено времето ще покаже дали ще намерят сили да привлекат млади хора – българи или чужденци, или ще бъдат закрити с поредното решение на Министерски съвет.