Ваканция е. Лятна, дълга и жегава.

През ваканцията у нас обикновено никой не говори за образование. За образование в България обикновено започва да се говори между 1 и 15 септември, когато започва преброяването на новата реколта есенни първолаци. Най-често се правят сметки с колко са оредели малчуганите спрямо миналата учебна година.

После, при първия по-сериозен конфликт в училище – побой на момичета над съученичка, изтървал нервите си учител или развилнял се баща на „онеправдано” дете в учителската стая, централните вестници преливат от дълбокомъдрени анализи на бивши учителки, подвизаващи се днес в журналистиката, а телевизиите се надпреварват да организират студия, в които един през друг философстват експерти.

На другия полюс са провинциалните училища. Аз съм бил провинциален гимназиален учител. Провинциалните училища са бездънна яма за провинциалните вестници. Бил съм и провинциален вестникар.

Успехите на провинциалните училища, спечелените конкурси, постиженията на учители и ученици, четвъртитите черни шапчици с пискюл, полетели към небето, сякаш средношколците току-що са избутали до диплома от Харвард или Итън, наред с виковете по 24 май „Кой каза?... Десети, единайсти, дванайсти...”, та

четвъртитите пискюлени шапчици са идеална съкровищница

от която можеш да гребеш с пълни шепи, за да запълниш зейналите страници на оцъкления като изоставено селско школо нов брой на газетата, която списувателстваш.

Там никога няма да прочетеш, че следващото поколение на България се възпитава в скайпа. Родителите, най-често и двамата в чужбина, по-богатите в Америка, Великобритания и Скандинавския полуостров, по-бедните – в Испания, Гърция и Италия, възпитават децата си в безплатен видеоразговор веднъж на ден. За половин-един час, не повече. Там никога няма да разбереш, че децата в най-добрия случай са оставени за отглеждане на бабите си, в по-лошия – на съседите.

Ако човек чете само провинциални вестници, остава с впечатление, че американските и британските колежи отдавна ни дишат праха, нашата образователна система е надминала по всички показатели най-добрата в света – финландската. Да се зачуди човек, след като средните училища в провинцията подготвят толкова добри кадри с толкова добри учители,

ситуацията с матурите на национално ниво е, меко казано, отчайваща

Доколкото си спомням, тази година в Пазарджишка област май нямаше и една пълна шестица.

Като главен редактор на казанлъшкия общински вестник оставях една доста бедна откъм езикови богатства колежка да отразява на воля постиженията на казанлъшките училища, в конкуренция с други, също толкова „начетени” колежки в останалите частни вестници, да се надпреварват да венцеславят великото казанлъшко средно образование. Което, ако четете казанлъшките провинциални вестници, ще изпитате лек комплекс за състоянието на столичното такова.

В провинциалния вестник никога няма да прочетеш, че учителят е между остена, чука и наковалнята на учениците, от една страна, на родителите, от друга, и на директора, от трета. Провинциалният вестник никога няма да напише, че директор на училище издава устна заповед, ако всеки учител не доведе поне пет осмокласника да се запишат наесен в неговото училище, по-добре да си подписва уволнението.

Журналистиката по места никога няма да каже, че на ученика в съвременното българско училище се гледа като на делегиран бюджет, като на едни хиляда лева примерно, които всеки ученик носи на съответното училище. Изгониш ли ученика за неизвинени отсъствия, ако паралелката е на ръба, мигом може да се разтури класа, да оредеят часовете и учителите с оскъден хорариум да минат на лекторски. Нямам представа колко се плащат лекторските сега, но да преподаваш така, понякога означава да не можеш да вържеш една минимална работна заплата.

Изобщо

средните училища в България се превърнаха във фирми

които държат преди всичко на делегирания си бюджет. Идеята на образователната реформа преди години бе да превърне директора в мениджър, което го накара да престане да бъде учител. Днес училищният директор мисли за всичко друго, но не и за начина и качеството на преподаване в собственото си училище. Директорът подготвя европейски проекти за саниране и PVC дограма.

И винаги ще заеме страната на родителя на „онеправданото” дете, когато въпросното дете погази училищната дисциплина.

Нещо повече. На провинциалните училища вече не им стига ежеседмичното отделено пространство от по 2-3 страници в провинциалния вестник и директорът се превръща в издател на собствен училищен вестник, който веднъж месечно хвали надлъж и нашир успехите на учители, ученици и подобряването на материалната база във въпросното училище. То не са кръжоци, шиене на тоги, абитуриентски излияния за мъката по родното школо, което абитуриентите по улиците толкова се радват, че напускат, то не са писания за грандиозните успехи на международни и национални олимпиади...

Разбира се, че реални успехи има. Но изобщо не мога да разбера откъде тогава идва проблемът с приема във висшите учебни заведения, които всяка година се чудят как да провеждат втори и трети тур, за да преразгледат двойките и да попълнят редиците на скамейките по студентските банки си с помилвани тройкаджии.

Някъде веригата се къса и ако тръгнеш да съединяваш двете половини на скъсаната халка, то те ще се отблъснат като подковите на два силно наелектризирани магнита.