На Алексис Ципрас поне му се размина задължението да изпрати стоте най-красиви гръцки девици в обятията на Берлин. Но иначе гръцкият премиер трябваше да отстъпи за почти всичко, което членовете на еврото си поискаха, написа Мартин Сандбу във Financial Times.

Ето как продължава коментарът в издавания в Лондон финансов всекидневник:

Продължават да изтичат детайлите от споразумението, постигнато на продължилото цяла нощ заседание на еврозоната. Има и още много решения, които трябва да бъдат взети в близките дни, но още сега можем да извлечем три урока. И нито един от тях не е поучителен.

Първо, решенията, които най-натоварените политици на Европа приеха за подходящи, са меко казано странни. Проектодокументът, който министрите подготвиха за държавните лидери, съдържа наред с всичко друго и специфично изискване за подобряване на конкуренцията между... фурните.

Вероятно пекарите в Гърция се нуждаят от повече конкуренция. Вероятно, ако продължим нататък, ще открием по какъв начин това може да допринесе за по-високия икономически растеж в Гърция. Но не можем да не се стъписаме пред високомерието на част от европейските политици, които си мислят, че си прекарват добре времето с подобен микромениджмънт, както и че точно този вид микрополитики са толкова благоприятни за растежа, че могат да отменят вътрешния политически процес.

Безспорно Гърция се нуждае от реформи. Но да си спомним къде беше държавата точно преди година. Политиката на икономии беше спряна временно през 2014 година, което позволи на растежа да се завърне. Атина имаше за първи път бюджетен излишък и не се нуждаеше от повече финансова помощ – само от отстрочки за омекотяване на идващите големи вноски през 2015 и 2016 година, които еврозоната и Международният валутен фонд безразсъдно оставиха непроменени в преструктурирането през 2012 година.

Наистина ли щеше да бъде толкова трудно просто да се даде удължаване (без орязване), да се позволи на растежа на продължи (което пък щеше да увеличи възможността за обслужване на дълга) и да се оставят гърците сами да се борят по въпроса дали и кога да оправят страната си (или да не я)?

Второ, единствената конструктивна страна в последните няколко седмици беше Франция. След като пет години тя играеше втора цигулка на Германия – и да се настройва по Берлин – Париж преоткри статута си на съводач на европейския проект. Заради цялата си строгост, Германия не иска да продължава сама. Здравето на еврото щеше да е по-добро днес, ако Франция си беше върнала това самочувствие по-рано.

Но вижте как се получи. След като Grexit-ът започна да се споменава на най-високо равнище в Берлин, сцената беше готова за завръщане към спекулативните атаки срещу самата Франция – не утре, не вдругиден, но точно в същия ден. А това, нека си припомним, бе главната мотивация за Франция да участва във валутния съюз. Grexit-ът щеше да елиминира единствената raison d’être (причина за съществуването – б.ред.) за общата валута, от гледна точка на Париж.

Накрая, Гърция капитулира, защото Европейската централна банка (ЕЦБ) я принуди да капитулира. Скандално незачитайки задължението си по договор да подкрепя общата икономическа политика в еврозоната – което от от юни 2012 г. включва и изискване за разделяне на здравето на банковата система от платежоспособността на държавите – ЕЦБ принуди гръцките банки да затворят и даде ясно да се разбере, че ще им позволи да отворят отново само след постигането на споразумение за държавния дълг.

Това показа извън всякакво съмнение, че независимостта на централната банка на еврозоната просто не съществува. Вместо да бъде независима, ЕЦБ разиграваше наддавания за правителства. Но пък зависимостта й е избирателна. И това трябва да тревожи гражданите от еврозоната, а не толкова Гърция.