„Шотландската национална партия иска да влезе в Уестминстър не за да допринесе за стабилността, а за да разцепи държавата ни“, предупреди британският премиер Дейвид Камерън в навечерието на парламентарните избори на 7 май. Думите му само амбицираха гласоподавателите в непокорните северни земи и те дадоха невиждана подкрепа на националистите, чийто устав поставя за цел №1 независимост от Лондон.

За добро или зло шотландците ще имат думата в Уестминстър през следващите пет години, а на „Даунинг стрийт“ 10 все по-често ще се чува името на една дама. Желязната Никола Стърджън.

Само за 6 месеца на поста премиер на Шотландия и лидер на Шотландската народна партия (ШНП) амбициозната Никола Стърджън пренаписа историята на партията си. Сепаратисткото движение нахлу в британския парламент с третото най-голямо представителство - резултат, който никои други националисти на Албиона не са постигали. В изборния ден бойците на Стърджън превземаха бастион след бастион на лейбъристите у дома, докато не триумфираха с 56 от 59-те депутатски места на Шотландия в Камарата на общините. 
Противниците на ШНП бяха унизени и нокаутирани и в лагерите им заваляха лидерски глави. Но вместо да се удари триумфално в гърдите над политическите трупове, които остави зад себе си, малко след обявяване на резултатите Стърджън заяви хладнокръвно: „Шотландия предизвика земетръсно разместване на плочите в британската политика и на новото правителство ще му се наложи да се вслуша в гласа на избирателите ни.“

Заради

стоманената целеустременост

и сериозността, които лидерката демонстрира в предизборната кампания, тя бе обвинена от противниците си в безскрупулност и болна амбиция. Гръмкото определение на лондонския всекидневник „Телеграф“ - „най-опасната жена в държавата“, бързо стана любим рефрен на столичния печат, а след безпрецедентния успех на ШНП еволюира в „най-влиятелната жена“.

„Истината е, че съм изключително стеснителна. Такава бях като малка и докато растях, това не се промени. Често хората бъркат моята интровертност със студенина“, обяснява 44-годишната дама.

Редките усмивки, роботизираното всекидневие и липсата на всякакви интереси извън работата, включително и към външния й вид, обаче вредят на публичния й образ и я отдалечават от избирателите. Затова когато през ноември 2014 г. става премиер на Шотландия, след като е избрана за лидер на доминиращата парламента в Единбург ШНП, тя започва кампания, която сънародниците й шеговито наричат „Проект човешко същество“.

Записва се в програма за отслабване, изсветлява косата си и си налага да използва грим. От най-известния член на партията - сър Шон Конъри, получава съвети как да подобри стойката си, за да изглежда по-висока по телевизията, и как да смекчи острия си тон. Дизайнерските дрехи, които някога отхвърля като немислими, влизат в гардероба й в комплект с обувки с висок ток и... усмивка.

Промяната има благотворно влияние върху самочувствието на Стърджън и й помага да прави с лекота онова, което й доставя най-голямо удоволствие в политиката - да общува с избирателите. В двата телевизионни дебата през април между лидерите на седемте най-големи партии шотландката печели зрителския вот. В края на месеца премиерката поднася още една изненада на опонентите си - проучване на лондонската компания за пазарни проучвания „Ти Ен Ес“ посочва Стърджън за британския политик с най-високо обществено доверие.

Непоправима идеалистка

Онова обаче, с което Стърджън печели доверие и възхищение и на юг от шотландската граница, не е излъсканият обществен образ, а непокътнатият дори след 30 години политически опит идеализъм. Родената през 1970 г. в малкото градче Ървин, на 50 км от Глазгоу, Никола влиза в редиците на ШНП едва 16-годишна. Към националистите я тласка силното чувство за социална справедливост. Разпалва го омразата към режима на Маргарет Тачър, която вече е унищожила тежката индустрия на Шотландия, Уелс и Северна Ирландия и е обрекла на глад милиони миньори и работници в закритите заводи.

„Социалната справедливост е възможна само ако си я доставяш сам. А за да контролираш доставката, трябва пълна независимост“, спомня си формирането на антимонархическия идеал в младежките си години Стърджън. Сепаратистите я спечелват и с друга мисия, на която остава посветена и до днес - ядреното разоръжаване на Великобритания.

Завършила е право

В началото на 90-те младата националистка завършва право в Университета в Глазгоу, но политиката остава голямата й страст. Няколко години работи като юрисконсулт, докато през 1999 г. след шест неуспешни опита успява да влезе в шотландския парламент. Платформата й включва равно представяне на двата пола в кабинета (прилага го веднага щом става лидер), отделна квота за Шотландия на Евровизия и развод с британската монархия.

През 2007 г. тогавашният лидер на ШНП и премиер Алекс Салмънд назначава дългогодишното си протеже Стърджън за свой заместник. Пътят й към титулярното място бе проправен 7 години по-късно. Менторът й подава оставка, след като на инициирания от него референдум за независимост през септември запазването на съюза предпочетоха 55% от гласувалите. Като единствен кандидат за наследник на покровителя си далновидната дама получи двата най-високи поста в страната и правото да обере плодовете от разцъфналия шотландски национализъм.

Стърджън убеди сънародниците си, че ако ШНП стигне до британския парламент, ще извоюва повече автономия за Единбург, и така успя да осребри гласовете „да“ на вота на референдума (1,6 млн. души) в депутатски мандати. Десет дни след изборите Камерън отиде в шотландската столица, за да чуе лично от нея, че ако не продължи да предоставя повече права на шотландците, ще се изправи пред второ допитване. Въпреки че премиерът не изглеждаше притеснен от виещите гайди, на хоризонта вече се вижда обещаният за 2017 г. референдум за бъдещето на страната в ЕС, който вероятно ще бъде изтеглен за догодина. Стърджън даде да се разбере, че развод на Лондон с Брюксел е неприемлив за Шотландия. Все пак желязната лейди може да окаже и подкрепа на премиера, който поне засега повтаря, че иска оставането на Лондон в съюза.

Или както в. „Гардиън“ писа: „Ако глезим Шотландия с разбиране и щедрост, има надежда и за монархията, и за бъдещето ни в ЕС

 Омъжена е за партията


Никола има интерес към политиката още като 16-годишна ученичка в основното училище „Грийнлууд академи“ в китното селце Дрегорн, на 3 км от родния й град Ървин. Забелязал го е и учителят й по английски, който бил активист на Лейбъристката партия. „Един ден той дойде при мен и ми даде формуляр за членство, без да ме е питал дали имам подобни намерения. Това беше катализаторът, помислих си: „Я да млъкваш, ще се присъединя към Шотландската народна партия!“, спомня си първите изблици на бунтарската си същност лидерката на националистите.

Сестра й Джилиан я описва като непокорна пакостница, която се забавлявала, като режела косите на куклите й. „Играехме си, но бяхме като куче и котка. Мен ме интересуваше всичко момичешко, а тя постоянно четеше“, разказва по-малката от двете дъщери на електротехника Робърт и стоматологичната сестра Джоан, които и до днес живеят в Дрегорн.

На 17 г. за първи и последен път пуши марихуана, защото й призлява и решава, че „това не е за нея“. Тогава се запознава и с първото си сериозно гадже Рики Бел, активист на нейната партия. Още от тийнейджърството попълва цялото си свободно време с политическа дейност, а през 2010 г. определението „женена за партията“ придобива особено значение, когато си казва „да“ с изпълнителния директор на организацията Питър Мурел (64 г.). Двойката, която има 7-годишна връзка преди брака, няма деца, като още през 2006 г. Стърджън казва, че „не изгаря от желaние“ да стане майка. Наскоро обаче заяви, че със съпруга й никога не са вземали „съзнателно“ решение да нямат наследници, защото би било „цинично“.

Политическото дуо, което има общ доход от 275 000 евро на година, признава, че най-сериозното им спречкване е за дистанционното - дали да гледат музикалния формат „X-фактор“ по настояване на Питър или любимия датски сериал на Никола „Правителството“, разказващ историята на амбициозна жена, опитваща се да стане премиер.

 
Парламентът в Единбург е с ограничени правомощия

 
Единбург се отказва от своя парламент с подписването на Договора за обединение през 1707 г., който свързва Шотландия с Англия в Кралство Великобритания (получило името Обединено кралство след присъединяването на Ирландия век по-късно). През следващите над 300 години северната област е управлявана от Уестминстър, но борбата за законодателна независимост става гориво за несломимия шотландски национализъм.

Каузата, припозната от Шотландската народна партия (ШНП), пламва с нова сила през 60-те години на миналия век, когато са открити петролните находища в Северно море. Настояванията за самостоятелен парламент се увеличават и започват да отекват в лозунги за пълна независимост през 80-те и 90-те при управлението на ненавижданата в Шотландия Консервативната партия.

Трансферът на правомощия става възможен през 1997 г., когато на власт идва Лейбъристката партия - най-подкрепяната на север преди последните избори, и премиер става Тони Блеър. През септември в Шотландия е организиран предизборно обещаният от него референдум за независим парламент в Единбург, на който 74% от гласувалите подкрепят създаването на законодателния орган.

След назначените за 6 май 1999 г. избори 129 депутати заемат местата си в двореца „Холирууд“ в Единбург. Новият парламент получава право да кове закони за образованието, здравеопазването, туризма и местното самоуправление. По въпросите за социалното подпомагане, отбраната, външната политика и данъците обаче продължава да се произнася Лондон.

Въпреки че имат собствени законодателни органи, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия са представени и в 650-местната Камара на общините в британския парламент според населeнието - съответно с 59 (при 5,2 млн. население), 40 (3 млн.) и 18 (1,8 млн.) кресла. Те могат да гласуват закони, засягащи цялото кралство, включително Англия (53 млн. и 533 мандата). Английските депутати обаче нямат такова право за нарeдбите в останалите три държави.

Този парадокс, известен като „Английският въпрос“, наболя още повече след неуспешния референдум за независимост на Шотландия, който бе последван от създаването на специална комисия в Уестминстър за връщане на още правомощия на Единбург.

Според анализатори на Острова именно „Английският въпрос“ и прекалените претенции на Единбург крият отговора за категоричната победа на консерваторите, която шокира социолозите. Английските избиратели са гласували за торите с едничката цел да отнемат първото място от лейбъристите и така да лишат хората на Никола Стърджън от възможността да се коалират с тях и да сложат ръка върху политиката на кралството.