Доц. д-р Николай Ненов - директор на Регионалния исторически музей – Русе, коментира темата "Каква реформа е нужна на музеите" по покана на "Дневник". Поводът - в управленската програма на кабинета на Бойко Борисов фигурира такова намерение, а причината доц. Ненов се ползва с името на утвърден специалист, който е превърнал музея в истинско място за културен живот.
Предлагаме ви текста на доц.Ненов.

У нас туризмът често се възприема като панацея за местно развитие – той става причина за поява на обекти и съоръжения, които не притежават потенциал нито като място на памет, нито като атракция. Защото реалното създаване на желаните връзки между културата и туризма става на територията на музеите, а това не е само наш опит, а световен.

Във

"века на музеите"

(Ню Йорк Таймс", 2002 г.) у нас не се инвестира в музеите. В същото време музеят е един от инструментите на самоопределението чрез културата и инструмент за самоидентификация по отношение на чужди култури. Музеят много по-лесно отговаря на въпросите – кои сме и къде сме (по отношение на мястото ни в света), при това отговорите често могат да бъдат не докрай еднакви за различните посетители.

Изменението на ролята на музея в съвременното общество определя възникването на нови, необичайни музейни форми. В основата на изменението се търсят разлики с класическия музей, тясно обвързан с политиката на държавата. За разлика от него съвременният Екомузей (по Питър Дейвис) се развива в специфични форми, с помощта на които всяко микрообщество може обективно да представя своето наследство. Така погледнато музеят става активен повече от когато и да е, участва в работата по създаването на културно-историческа среда, адекватна на времето и общността, за която музеят е ценност.

Чрез внимателно наблюдаване на културните, интелектуалните и политически роли, които играят музеите в съвременното общество, се показва, че музеите вече не се възприемат просто като дом на колекции от предмети, а като места за осъществяване на връзка със знанието за наследството и идентичността, за връзка между култура и политика. Музеите все по-често са разпознавани като необходимо пространство за изява на социално общуване и споделяне на култура в различни форми, поради което нарастват и изискванията към тяхната дейност. Така музеите се утвърждават като места на идеи, където знанието заема форма чрез употребата на предмети. Поради това може да си пожелаем да конструираме и да създадем такива музеи, от каквито имаме нужда. Музеи, които се променят заедно със самите нас – така, както е в дефиницията за музей на ICOM (2007 г.) – с фокус върху "служба на обществото и неговото развитие".

За да бъдат адекватни българските музеи на съвременното развитие на обществото, е нужно

обучение по музеология

в университетите, в различни образователни степени. Към настоящия момент няколко български университета обучават кадри, ориентирани към музея и наследството, но към момента не ми е известно дали и колко от завършилите са намерили работа в музей. В тази ситуация изключително важно е да се погледне към продължаващо обучение – за специализацията на хората, които работят в музеите. Необходими са тематични курсове за профилиране в различни сфери – свързани с историята на изкуството, с методология на теренно проучване, с управление на наследството, с дизайн на изложби. И чужд език, естествено.

Макар не всички да знаят – недостигът на специалисти в музеите е пословичен. Още преди десетилетие автори като А. Бенбасат и Р. Шаренкова доказаха претовареността на ключовия елемент в системата на музеите – уредникът. Към момента музейният уредник е натоварен да върши не само експертните си задължения, но и да бъде екскурзовод, физическа охрана, да прави проучвания, да участва в конференции, да развива музейна педагогика, да изнася лекции, съобразени с различни възрастови групи, да обработва фондове, като отговаря за няколко хиляди експоната, с които да съставя изложби. А също и да ги дигитализира. В този контекст попада необходимостта от изготвяне на критерии за награди в гилдията – за куратори, за музеи. Неизвестно защо към момента министерството на културата раздава годишни награда единствено на археолози.

За да се отличат добрите, по които да се мерят изоставащите, е необходимо изготвяне на

стандарти за музеите

Вероятно те трябва да отразяват по-скоро "туристическите" аспекти, нивото на услуги и презентации, а не непременно научните постижения на специалистите – за тях има други полета на изява, а чрез стандартите музеите ще бъдат по-прозрачни за широката аудитория.

Проектното финансиране

е модел на работа, който подкрепя идеи, а не просто осигурява пари. Ако част от дейността на музеите се подкрепя на отделни сесии, които предоставят финансиране на част от проектните идеи, на практика ще се реализират основно тези от тях, които са читави. Ще се появи конкуренция, която ще стимулира развитието. И в настоящия момент министерството на културата разпределя средства за подкрепа на проекти, но те са твърде ограничени, за да се разчита на тях за реално стимулиране, което да доведе до промяна в политиките на музеите.

Друга възможност за стимулиране на музеите и осигуряване на средства за дейност се крие в чл. 40 от Закона за културното наследство, където в ал. 2 е записано, че регионалните музеи се финансират "от вноски, които правят в бюджетите им и общините, на чиято територия регионалните музеи развиват дейност». В тези взаимоотношения активността се пада на местните общински съвети, които трябва да гласуват «вноските». И тъй като това не се случва, вероятно има нужда и от промяна в законодателството. Но дори без подобно усилие ситуацията може да се промени при наличие на добро желание и конкретни ангажименти от двете страни.

За постигане на промяната, която търсим, е наложително да продължи стимулирането на обмена на изложби, както и съвместното създаване на изложби от различни институции. В тази насока се работи от няколко години –министерството на културата подкрепя Панаира на музейните изложби, а резултатите са окуражаващи, тъй като се променя идеологията на музейните презентации. Някои от музеите вече представят не само годишнини от събития или личности, не само съкровища или сезонни проучвания, а тематизиране на експонираното.

Изложбите са специфичен музеен продукт, който превръща музеите от складове на ценности в пространства за диалог, в живи културни центрове, които изграждат връзки с настоящето и бъдещето, а не само с миналото. Поради това инвестирането в развитието на съвременни форми на изложби и експониране ще доведе до промяна в българските музеи. Промяна, която ще постигне онова ниво на доверие с публиката, което е нужно за реализиране на устойчиво развитие на музеите в бъдещето.

Музеите у нас са над 200, а водещи са регионалните и националните, макар и помежду им да има доста големи разлики. Различията с общинските музеи са още по-големи – като отговорности или качество на работа. Но със съществуващия механизъм на финансиране общинските музеи получават по-големи суми на щатна бройка от останалите музеи, което не е справедливо. През годините не е уреден и въпросът с финансирането на научните групи в музеите. А присъствието на изследователски звена, които в научно отношение са подчинени на БАН, създава качествена разлика в дейността на музеите.

Музеите са местата, където икономиката на свободното време води до реализиране на приходи. И ако следващата национална рекламна кампания не бъде за 50 "забравени-от-бога-места", а за 50 музея из страната, ползата от това би била не само за музеите, а за всички нас. Защото отговорността ни за музеите е обща. Надявам се.