През май миналата година разградският вестник  „Екип 7“ няколко пъти писа за съдбата на Станислав Малчев, тогава ученик от 12 клас в Езиковата гимназия в Разград. След като разбраха, че Станислав страда от онкологично заболяване и се нуждае от помощ, съучениците му организираха голям благотворителен концерт и събраха средства за лечението му. Оттам насетне Станислав се лекува, междувременно спечели награда от участие в национален конкурс и ходи в Брюксел, дипломира се успешно, бе приет да учи във Франция.

Това е неговия разказ за случилото с него, благодарността му към хората, които му помогнаха да оздравее, както и посланието му към всички страдащи хора – да не се предават и да вярват, че спасение винаги има.

Месеци след благотворителния концерт на моето училище - ГПЧЕ "Екзарх Йосиф", със събраните средства, силната подкрепа на всички, добрите лекарски екипи и силна воля от моя страна, днес мога да заявя, че съм здрав, щастлив и дори работещ. Нещо, което ме прави неземно щастлив!
Всичко започна в началото на годината, когато се появиха силни болки в бъбреците ми. Първоначално мислех, че е в резултат на настинка, тъй като зимата беше студена, за разлика от тази сега. Минаха няколко дни и болката стана нетърпима, нямаше как - трябваше да отида на лекар. След една седмица между ходенето на училище и това до разградската болница, за да ми слагат антибиотик всеки ден, нямаше резултат и се наложи да ме оперират. Бях в ръцете на д-р Керчев, който се справи отлично и бих желал да му благодаря, както и на целия медицински екип в „Урология“, който се грижи за пациентите си наистина добре! Оцених го след обикаляне по болниците във Варна и София.
След няколко седмици вече отново ходех на училище, без да подозирам нищо. Чувствах се идеално, даже изпитвах твърде голямо облекчение, след като вече нищо не ме болеше.
По време на операцията ми беше взета проба и след като беше изпратена за анализ, резултатите бяха излезли. Взе ги майка ми, а

ние не очаквахме нищо сериозно, дори напротив

Тогава, помня, се беше прибрала уплашена и пребледняла и определено мислеше единствено как да ми поднесе новината. "Докторът каза: - Майче, няма да те лъжа или да увъртам, детето има рак." Не успях да реагирам, а после последва "не се шегувай с подобни работи!". Разгледах и документите. До дни трябваше да ми се назначи химиотерапия, преди да започне разпространението на разсейки.

Когато лошото почука на вратата, човек все едно получава един силен шамар от съдбата и оттам насетне не осъзнава точно какво му се случва. Трябваше да се действа много бързо. Какво точно ми имаше? Дали не беше лекарска грешка? Защо направо химиотерапия, а не лъчелечение примерно? Какво точно представлява? Ами ефектите?! Къде е най-добре?! Започна едно голямо разследване и така се спряхме на болница "Св.Марина" във Варна. Срещнахме се доц. Калев. Както всички медицински светила, така и това бе трудно за откриване по телефона, така че нямаше как - тръгнахме на път. Първото от много пътувания из България и не само. Обясни ни, че сме закъснели и че трябва да си набавим едно от трите лекарства, което се използва при лечението. Ето тук целият неосъзнат сън - самата новина за болестта, това да се самонастроиш психически, да спреш да ходиш на училище и да замениш ежедневието си с нещо абсолютно непознато като обикаляне по пътища, влакове, кабинети, болници.. се превърна в кошмар.

Обичам страната си, хората и историята ни, което съм доказвал и с големия хъс, с който съм правил проекти по история. Печелил съм първи места на национално ниво. Никога не съм разбирал черногледството, което живее помежду ни. До момента, в който трябваше да си набавя заветното лекарство.

Почувствах се предаден и изоставен от същата тази държава

Фармацевтичните компании в България се държат абсолютно безотговорно, също както и самата управа. Bleomicin не се продава нито свободно в аптеките из страната, нито се предоставя безплатно от НЗОК за нуждите на онкоболните. Години след протестите на онкоболните, поради липсата на лекарствени медикаменти, които си спомням, макар че бях твърде малък (сега съм на 19), поради безотговорното поведение на властта да ги осигури и, предполагам, поради финансови причини, промяна няма. Може би частична, но това не е разрешаване на жизненоважен проблем, а замазване на положението. Според информацията, която получихме от медицински лица, Bleomicin не се продава, тъй като лекарствените босове не могат да се разберат на каква цена и какво количество да бъде пускано в продажба! Срам! Грозно е да си играеш с живота на хората, когато държиш ключа към здравето им в ръцете си.

Грозна и безотговорна е ненамесата на държавата!

Цената - добре, нека е безбожно висока, всеки болен дава всичко, за да запази живота си, но и количеството? Това е нагло - да определяш колко хора могат да се излекуват. Това ни принуди да го търсим в чужбина, тъй като единствено се продава на черно във фармацевтични складове в Плевен, където докато пристигне - и се е продало, а цените са по 2000 лв. При това имахме срок от една седмица. Румъния - същата работа. Франция - там и бинт не може да се купи без лекарска рецепта. Гърция - има по 42 евро, но трябва да се лекуваш там, т.е. да плащаш здравни осигуровки там. Турция - производител (единствения, заедно с Япония), но здравната система е на подобен принцип - само по Здравна каса и само ако имаш турски паспорт. Ами сега? Искам най-искрено да благодаря на приятелско семейство от Истанбул, което ги намери, закупи и ни ги изпрати. Минахме срока, но започнахме лечението! Без тези хора нищо нямаше да се случи.

Химиотерапиите бяха много силни. За три курса от по 15 дни цикъла, бях пред физически и психически срив. Косата ми опада, а по-късно брадата, веждите и миглите, започнах да се чувствам страшно изтощен и заспивах по няколко пъти на ден. Постоянната висока температура, липсата на апетит, повръщането,

обострените сетива, загубата на равновесие, втрисането, чувството, че усещаш тежестта на тялото си и как сякаш го влачиш със себе си...

Често имах случаи, в които кръвното ми беше 75 на 40 и не можех да стана от леглото. Не можех и да говоря добре, за да мога поне да успокоя родителите и близките си покрай мен.
В един момент осъзнаваш, че болестта е толкова коварна, че ефектите от лечението ти се струват по-болезнени от самото заболяване. Тогава спираш да се интересуваш от външния си вид, от околните и всичко случващо се наоколо, затваряш се в един свой свят, където единствено можеш да намериш спокойствие и това представлява единственият начин да се справяш психически - вървейки по ръба на психичното здраве, тъй като просто се срутваш всячески, да успяваш да се усмихнеш и да не забравяш защо се подлагаш на всичко това - за да живееш. Когато човек загуби най-ценното - здравето, тогава единственото нещо, което помага и може да те изведе до края, е вярата. Но не онази, която подлагаме на съмнение, не просто надежда, а силната вяра и

чувството на благодарност дори за малките неща от живота, които уж всички ценим, но повярвайте ми далеч не е така

Може би наистина съм имал огромна воля, бил съм позитивно настроен, подкрепян и съм повярвал в оздравяването си, но определено имах и други съпътстващи стимули, които ще споделя за да бъде краят на тази статия позитивен.

„Да подадем ръка на Станислав Малчев“ бе лозунгът, който моите съученици, учители и училищното ръководство разпространяваха. Много бяха отзовалите се хора, а залата на „Антон Страшимиров“ на 10 май беше препълнена. Бях слязъл от влака ентусиазиран, като предния ден бях на химиотерапия. Знаех, че се нуждая от тежка операция за втори път. Успях да видя последните 15-20 минути от концерта, посветен на мен. Влизайки, усетих огромния заряд и количество положителна енергия, което като чувство е просто неописуемо. Все едно всички бяха едно цяло. Голяма изненада беше и присъствието на вицепрезидента на България Маргарита Попова, с която имах възможността да говоря. Не само тя, но и други след края на концерта ми казаха, че това е най-добрият благотворителен концерт, на който са били някога! Г-жа Попова каза:

„Надявам се, че си щастлив, защото тук заради теб са се събрали стотици хора! Бъди сигурен, че ние сме щастливи, не само защото помагаме, а защото и ти ни помогна - огромна емоция облада всички ни, обединявайки ни зад една наистина добра кауза. Ти ни направи по-добри хора!“.

Дълбоко го вярвам поради разплаканите лица на тези, с които говорих. Вярвам, че че повечето от присъстващите са останали докоснати по някакъв начин и че това ги е направило още по-добри хора! За това благодаря сърдечно на всички присъствали и участвали в това събитие! Не беше сглобен просто един концерт, а беше реализирана цяла една кампания! Важен бе ефектът от нея. Напук на клишето, че сме се превърнали в студени, алчни и лицемерни хора, с които се разминаваме на улицата всеки ден, смея да заявя точно обратното! Бях лесно разпознаваем на улицата, което ме дари с много позитивни усмивки. Спираха ме напълно непознати хора да ми пожелаят цялото здраве на света, други дори се разплакваха толкова искрено и съпреживяваха частица от всичко, случващо се с мен. Убедих се, че добрите хора са повече от очакваното. Просто не виждаме позитивното и не го показваме наяве и не го даваме за пример, което ни вкарва в една грозна и черна илюзия!

Мнозина бяха и дарители. Искрено им благодаря! Най-вече на тези от тях, които решиха да запазят анонимност и да изпълнят думата дарител със смисъл, за разлика от други, които целяха реклама или чрез лъжа се възползваха от кампанията. Нищо, прощавам им, здраве да е!

Втората операция се състоя в "Св.Марина", радикална лимфна дисекция, с над 30 шева. Сърдечни поздрави и благодарности до екипа на доц.Хинев и д-р Анакиевски! Тези хора правят дори трансплантации. Имаше опасност да загубя единия си бъбрек, но благодарение на тях операцията мина идеално!

Възстановяването беше дълго, дори все още продължава. През това време се срещнах със смъртта очи в очи. Съседният пациент не беше добре с дни и никой освен моя лекар не забеляза сложното състояние, в което е и въпреки че отправи предупреждение към колегите си, никой не му обърна достатъчно внимание. След един-два дни почина, докато всички бяха около него и му говореха, а той... точно през това време гледаше право в мен. Никога няма да забравя този поглед - сякаш гледаше не в очите ми, а през мен.

Сякаш видя нещо, а след малко на лицето му се изписа облекчение. Сякаш всички земни мъки свършиха.

След това все едно се разигра епизод от медицински сериал - изпразниха стаята, вкараха апаратура и се опитаха да го съживят с всичко възможно. Уви! Почивай в мир, бай Митко.
Пациентите се изреждат един след друг - влизат, оперират се и се изписват до дни. Ден след ден. Като огромна въртележка.

Другият лекар, когото искам задължително да спомена, е онкологът д-р Стефанова, която прие случая присърце и беше готова да помогне с всичко възможно - документи, късни обаждания, всекидневни посещения, усмивка и кураж в най-тежките моменти.

Следващата стъпка бе следоперативна лъчетерапия. Спряхме се на София, по съвет на лекарите във Варна. Преди това отидохме до шуменската болница, за да разучим какво е положението, тъй като за самата терапия ще бъде по-удобно редовното пътуване Разград-Шумен, отколкото до София. След като се срещнахме със завеждащия лъчетерапията, чието име няма да споменавам, по усет разбрах, че ще бъда средство за превеждане на пари по Здравна каса и нищо повече. Да, щяха да ме поемат за лечение още следващата седмица. София беше единственият вариант. Проф.Гочева от УМБАЛ "Царица Йоанна" - ИСУЛ, безспорен специалист и консултант в Министерски съвет, ни прие много бързо. Без да правя реклама или да я прехваля, обикаляхме по различни видове изследвания, върна ни на няколко пъти до Варна за различни видове скенери, документи и т.н., с единствената цел да се убеди, че ми е нужна лъчетерапия. Искаше да провери дали всичко до тук е направено правилно! Докато обикаляхме по етажите, се сблъсках с нещо още по-страшно - деца в по-тежко от моето състояние. До този момент се държах, но тук вече не издържах. Осем-деветгодишни дечица без коса, в инвалидни колички, едвам закрепени от химиотерапиите...истински герои, които, вярвам, ще се борят до край и ще успеят! Слава богу, оказа се, че този вид рак дори не се подлага на подобно лечение и ме изпрати у дома. Оказа се, че

в Шумен щях да бъда облъчван с радиация без да има повод и причина! Коментарите оставям на вас.


Беше време да се прибера. Всичко завърши благополучно и толкова бързо, колкото и започна. Спомените ми са ясни и много емоционални. Може би винаги ще изникват в главата ми, когато се сетя или заговоря за това. Научих много, видях много, преживях го и определено съдбата ми даде много уроци, но съм сигурен в едно нещо - платих висока цена, за което смятам, че животът ще ми се отплати.

Улучих най-добрите от най-добрите в тяхната област - специалистите във Варна са тези, които правят трансплантации, тези в София - най-добри в лъче- и химиолечението. За разлика от много други „претупани“ пациенти, се радвах на любезност, разбиране и най-важното - всички лекари бяха съпричастни с мен. Огромна опора в това тежко изпитание!

Още веднъж искам да благодаря на всички за подкрепата - организатори, участници, дарители! Като запазвам имената на последните, защото в това се крие смисълът да дариш. Използвам повода да поздравя всички по Новата 2014 година, пожелавайки здраве и любов - двете най-важни неща, за да вървим по своя път и да гоним щастието.

Тази статия представлява моята публична благодарност към всички

които ме подкрепяха, вярваха, мислиха и се тревожеха за мен или просто се заинтересуваха от моя случай и по тяхно решение или по някаква случайност взеха отношение. А много от тях и продължават да го правят!
Със статията искам да вдъхна кураж на всички болни: повярвайте в оздравяването си и ще сте здрави. Освободете се от всички емоции и запазете място единствено за благодарността и любовта във вас. Раздавайте усмивки и ще се почувствате силни, за да се справите с всичко.
До всички останали - дарявайте! Не само по Коледа. Нека всички бъдем заинтересовани и съпричастни към съдбите на другите, особено на децата. С едно левче няма да станете нито по-богати, нито по-бедни. Единствено ще спасите живот или ще подарите надежда на някого!
През тази година се дипломирах с отличен, взех си матурите успешно, приеха ме във Франция, но поради всичко случило се нямаше как уча тази година. Посетих и Брюксел като награда от конкурс по история, посветен на Балканските войни. Победих и рака! Имах волята, силите и подкрепата! Сега работя, радвам се на живота и очаквам с нетърпение следващия септември!
Благодаря!

Станислав МАЛЧЕВ