Той е един от най-обичаните комедийни актьори. Ролите му в тв сериала "Столичани в повече", във филма "Мисия Лондон", в театралните постановки "Вражалец", "Скакалци", Ненка в "Магията на Ненчо" са незабравими.
Освен това Нейков е и тв продуцент. С Евтим Милошев създадоха компанията "Дрийм тийм", която прави "Комиците", "Нека говорят с Росен Петров", "Голата истина", сериала "Дървото на живота". Той е женен, дъщеря му Анна е на 2 г. и 10 месеца.
Преди близо месец брат му внезапно почина, а Нейков трябва да продължи да играе, защото това му е работата.


- Какво репетирате през тия празнични дни, г-н Нейков?

- Идвам от Театъра на армията, където правим новото представление на Ненчо "Магията на Ненчо". Не знам да има спектакъл с по-празничен дух. Хем е театрално представление, хем прилича на спектаклите на Лас Вегас - забавляващи, с фокуси, с атракциони. Това е най-скъпият спектакъл, правен тук, защото реквизитите са много скъпи.

- В него влизат ли магичните номера на известни български фокусници, които Ненчо Илчев купува?

- Той влага свои големи инвестиции, но и нашата продуцентска компания "Дрийм тийм" купува много фокуси, някои - от Лас Вегас.

- Не са ли много скъпи?

- Много пари са. Лошото е, че в България няма такава култура. Очаква се, че понеже това е в театрална зала, билетите трябва да са колкото за театър. А те обикновено са по-скъпи заради парите, които се дават за реквизити.

Оправяме се, по-важното е хората да са щастливи. Който е бил в залата поне веднъж, идва и втори, трети, четвърти път, защото казват, че няма друг такъв спектакъл със забавление, който накрая дори те стиска леко за гърлото.
Сега пускаме новата версия, има много нови фокуси.

Ненчо например си отделя тялото от кръста.

Аз за пръв път го виждам на живо.

- Вие какво правите в спектакъла?

- Аз преча. Опитвам се да му помагам като негов приятел да не е през цялото време сам на сцената. Освен едни прекрасни балерини, които има, имаме и едно много гъвкаво момиче, не човек, а каучук. Завършила е НАТФИЗ, сега учи магистратура актьорско майсторство. Аз се появявам като Ненка, старата приятелка на Ненчо от студентските години. Идват и приятелите му Сашката и Ванката, които разрязват едно момиче наполовина и се чудят коя половина за кого да остане.

- Вече правите и фокуси, така ли?

- Разбира се. Не само това, ами правя левитация с една масичка, повдигам я, както е с покривката, и я гоня: "Масичке, масичке, дай да ям."

- Харесва ли ви да сте магьосник, или просто си вършите актьорската работа на сцената?

- О, и аз се запалих. Това е като с театъра. Някой пусне ли ти бацила, помиришеш ли прахта на сцената веднъж, влиза ти в кръвта и отърване няма цял живот.
Онази вечер играхме "Скакалци" за пореден път в Сатиричния театър. Уникално представление. Направихме го малко по-дълго на премиерата, сега сме го сбили и е час и 40 минути. Фантастично е, публиката умира да се забавлява. Ние самите започнахме да се отпускаме и забавляваме, да се наместваме в представлението. Театърът е големият храм на това изкуство, където наистина се откъсваш и забравяш за абсолютно всичко.
Тия дни (на 18 декември - б.а.) беше отбелязана една година от смъртта на Георги Калоянчев. Много е интересно да играеш и да си даваш сметка, че си на сцената, на която е играл той.

- Каква сметка си давате?

- Отговорност. Налегна ме, когато стъпих на тази сцена, защото той е играл там толкова дълги години, забавляваше българския народ и си раздаваше душата и сърцето.
Хрумва ми, че бих могъл от страниците на вашия вестник да предложа голямата сцена на Сатиричния театър да бъде наречена на негово име - "Георги Калоянчев", защото той даде целия си живот на този театър, целия си талант - на народа. Затова мисля, че е признателно за поколенията да се споменава неговото име.

А и празници идват, да бъдем добри, да бъдем по-смирени и не е лошо да обръщаме глава леко и назад, защото нищо не започва и не свършва с нас. Ние ще си отидем един ден, работа пак ще има, усмивки пак ще има, деца пак ще се раждат. Има ни, няма ни, животът продължава. Затова трябва да уважаваме тези, които са били преди нас, ако искаме и нас да ни уважават.

- Тази магия на театъра ли е причината да превъзмогнете личната тъга и да играете за хората, въпреки че ви сполетя тежко нещастие - преди 3 седмици почина брат ви? Как успявате, какво ви костваше да правите включително и всекидневното тв предаване "Голата истина"?

- Не успявам. Много ми коства. Единствено семейството и най-близките ми се опитват да ме извадят от този стрес.

Това наистина е стрес. Най-неочаквано загубих брат си по никое време, без предупреждение, без болка. Той е по-здрав и от мен.

Помагат ми най-близките ми, в това число слагам и огромното семейство на нашата компания "Дрийм тийм". Евтим (Милошев - б.а.) много ми помогна в тези първи дни. Семейството на "Комиците", както и колегите ми в театъра също. Бате Христо Гърбов много ми помогна. Той наскоро загуби майка си и много сме си приказвали с него. Гледам да се заровя в повече работа, за да забравя. С колегите обсъждаме всякакви неща. Постоянно се чуваме с Кръстю Лафазанов, Руслан Мъйнов и Христо.

- Не ви оставят сам?

- Да, постоянно се чуваме, дълго говорим. Евтим даже дойде същата вечер с мен до Червен бряг да кажа на родителите си. Беше с мен през цялото време.

- Как ви съобщиха какво се е случило?

- Кака - жената на брат ми, се обади, че някакъв човек от полицията е казал тази вест. Тя плачеше, не можеше да повярва. Аз се обадих в полицията, те ми казаха да отида на място.

Седнал в един ресторант, поръчал си обяд, питал за уай-фай паролата в интернет, питал къде може да се пуши. Излязъл навън за една цигара и на влизане се строполил на земята отведнъж. Станало е някъде към 16,30 ч. Към 17 и нещо тръгнах натам, вече имаше леко задръстване. Бяха го откарали в Съдебна медицина, на другия ден му направиха аутопсия. На по-следващия ден беше поклонението в църквата "Света Неделя". Много негови колеги и много мои колеги и приятели дойдоха. След това си го прибрахме в Червен бряг и там го погребахме.

- Сам сте казвали, че имате много близка връзка с брат си. Какви са най-хубавите ви спомени с него?

- Те са всекидневни, постоянни. Спомням си два дни преди да си отиде, какво сме си говорили. Аз съм спокоен, защото няма нещо неизказано помежду ни. Няма нещо, което да дължа, да се ядосвам защо не му казах колко много го обичам, защо не му показах. Няма. Всичко сме си казали, всичко сме си разказали. Бяхме много близки и се чувахме на ден по три пъти. Вечер задължително, може да е 1-2 ч посред нощ, но имахме по един дълъг разговор - как е минал денят, какво е. Много близки и свързани бяхме.

Смеехме се много, разказвахме си вицове, смешки, болките, проблемите.

Абсолютно всичко знам за него, той всичко знаеше за мене. И знам, че той знаеше колко много го обичам. Няма нещо, което да е поискал или да си е пожелал, и да не съм му направил такъв подарък. Той беше скромен, между другото, не са подаръци, каквито човек не може да си позволи. Каквото съм имал, всичко мое е било и негово.

- Как сте се привързали толкова много един към друг?

- Така сме възпитани. Разликата ни е три години. Като малък много се грижеше за мен. След това, като стана студент, аз много се грижех за него.

- Как така?

- Идвах тука (в София - б.а.), носех му разни сакове с домашно приготвени работи. Помагал съм му с някой и друг лев, откъдето мога да изкарам нещо. Съответно аз като бях студент, той много ми помагаше. Вече работеше в София и като отидех при него, веднага слага масата, дава ми да облека един негов анцуг, дрехите ми ги слага в пералнята, после ги изсушава на момента. Тръгвах си и като си бръкнех в джобовете, винаги намирах пари.

Той ми сложил парички в джобчето като студент да си имам. Много се е грижил за мен.
Първоначално той не искаше да влизам във ВИТИЗ. Живеехме заедно на квартира, аз работех като спедитор, той - в една своя фирма. Като му казах, че съм приет във ВИТИЗ и влизам с отличен успех държавна поръчка, той изпсува недоволно. Работата ми беше много хубава и изкарвах добри пари. Оформяне на документи внос-износ, инвойс фактури, такива неща съм правил. Бях в една спедиторска международна фирма - "Авенда", със седалище в България, Сърбия и Гърция. Тъкмо трябваше от 1 септември да ходя в Гърция да обучавам офиса там как да работи с българските шофьори. Но започнах изпитите си във ВИТИЗ. Те ме пуснаха - айде една седмица отпуска, айде още една, аз вървях все напред в изпитите, избрах куклите, завърших при проф. Румен Рачев.

Но през цялото време съм бил много близък с брат ми, и на почивки сме ходили заедно. И в чужбина.

- Той има ли вашето чувство за хумор и артистичния ви талант?

- На моменти да, като се отпусне. Майка ни е много артистична, но той беше повече на баща ни. Баща ни е с инженерната мисъл, той е човекът, който измисля нововъведения, рационализации е правил цял живот. Батко малко на него се е метнал, повече го интересуват точната наука, математиката. Докато аз съм по-артистичният, метнал съм се на майка ми, която цял живот е с китари, с песни на уста.

До момента, разбира се. Сега я подтиквам да се върне към старите си занимания, но тя каза, че сърцето вече не може да пее.

- Имате ли някакви рационализации вкъщи, направени от брат ви?

- Имам. Последното нещо е, че ми сложи много камери около къщата, където живея.
Аз още не мога да повярвам и не приемам, че съм се разделил с него. Имам чувството, че е около мен, някъде е заминал в командировка и ще се видим скоро.

- Чувствате ли вина, че трябва да развеселявате и разсмивате хората?

- Вина не. Работата ми е такава наистина, но не пей ми се, не смей ми се. Шегуваме се в разговори, животът продължава, и с майка, и с татко се чуваме всеки ден, постоянно. С батко все така правехме, че едната седмица или аз, или той да си ги видим.

Бяхме близки, защото сме едно ДНК. Ако моето ДНК е 50% сходно с това на родителите ми, с брат ми е 100%.

- Въпреки това ДНК пак има хора, които се карат с братята или сестрите си.

- Вкъщи говорихме на тази тема точно защото брат ми си замина. Имам чувството, че тези, които се карат и не се погаждат помежду си, не могат да бъдат истински кръвни брат и сестра. И най-вероятно не са. Може да е скрито от тях и те да не знаят. Съвсем сериозно ти казвам. Не мога да приема човек с идентично ДНК, човек, с когото си отрасъл, отгледал те е, помагал ти е или взаимно сте си помагали, както е в нашия случай, да имаш нещо да делиш.

Убеден съм, че е така, познавайки хората около мен какви силни връзки имат помежду си с брат или сестра, познавайки на Евтим каква е връзката със сестра му, Руслан със сестра си каква връзка има, Кръстю със сестра си. Няма такива, които да не се разбират.
А пък сестринската връзка на жена ми не мога да ти опиша, суперздрава е. На нея спря кърмата заради 2-3 изречения, казани накриво по адрес на сестра . Много е чувствителна и не дава косъм да падне върху сестричето. И това абсолютно го разбирам, защото и аз съм така.

Не знам дали е въпрос на възпитание. И тази тема обсъдих с близките си приятели. Аз съм егоист. Обградих се с хора, с които ми е приятно да общувам, виждам се само с тях и не желая да се виждам с други хора, и не се и виждам.

- Откога е така?

- От една, две, три години. Почнах да се затварям, когато хората започнаха да стават много лоши. Злобата започна да е водеща черта в българския характер отпреди няколко години и оттогава започнах да се затварям. Живея със семейството, с което ми е приятно. Говоря и в по-широк план - семейството на "Дрийм тийм". Това са хора, с които се виждам всеки ден, общувам с тях и не искам да се виждам с други, външни, странични. Нови приятелства също трудно завъждам. Срещам се с хора, но не се сприятелявам.

- Защо сме с усещането, че агресията, лошотията и злобата преобладават?
- Много са въпросите.

Кога си чула ти в Народното събрание да има такъв език?

Как да възпитаваш децата си, че така не трябва да се говори, а те пускат в петък парламентарния контрол? Това е органът, който управлява и измисля законите на управление на държавата, правилата за живеене. И каква се чува оттам? Председателят на парламента да вика: бе, ма, оу, ррр. Като някакъв овчар от Видинско. Толкова ниска топка на поведение, пиянства, ексцесии. Не е било никога.
Много повече уважавам хората, които чистят тоалетните в градската градина.

- Защо станаха такива депутатите ни?

- Защото сметнаха, че не е важно да дават пример, сметнаха, че това е безотговорна работа. Защото тя е безотговорна работа, може би. Наистина там никой не поема отговорност за нищо. Че ги дават по телевизията, че ги гледат деца, че ги гледат техните деца и внуци - изобщо не ги притеснява.

- Как обаче 240 души влияят върху всички?

- Аз ти казвам докъде стигнаха нещата. Прекрасните български деца, студенти в момента в чужбина и в България, са със страхотно възпитание. Искам те да ни управляват. Да виждам тези образовани, чаровни, умни, интелигентни, усмихнати, витални млади хора, а не алкохолици, издънки, пропадалища, надолнища да ми размахват пръст от трибуната с неясен български език, с провинциални междуметия и говедарски наречия да ми говорят от екрана. Не желая.

- Какви празнични послания предавате с колегите си в представленията?

- Подобни неща. Искаме да накараме хората да се усмихват, да бъдат добри. Това, което го казвам, го мисля. То е в очите ми, в подсъзнанието ми и се надявам рано или късно да излезе и да стигне до хората.

- Мислили ли сте къде искате да учи дъщеря ви - у нас или в чужбина?

- В никакъв случай в България.

- Какво си пожелавате за Новата година?

- Навън.

- И вие ли?

- Да. Не съм спирал да го мисля.

- Проучвате ли варианти, или само си го мислите?

- Само си го мисля.