Образователна система в България е в тежка криза, която се задълбочава. Така е от години и вместо политиците да се обединят върху нужната тежка реформа, бягат от нея и се крият зад успехите на отделни ученици в престижни международни състезания. Тези успехи, обаче не са резултат от образователната система, а са изключение (въпреки нея) и се дължат на амбициозни родители или на тук там останали учители-будители. Талантливите и способни деца напускат България и дори говорят с отвращение за възможностите да продължат своето образование и да се реализират тук.
Средното образователно ниво непрекъснато пада и съвсем справедливо България е на дъното на най-различни международни класации. Чалгата и посредствеността завладяват все по-големи аудитории в родното училище. Качеството в обучението е под критичния минимум. Учителската професия е силно принизена. Ниското заплащане и липсата на адекватна система за кадрово израстване отблъскват способните млади хора от тази професия, а нивото на постъпващите млади учители е все по-ниско.
Така пораженията, които се нанасят са изключително тежки и ще са нужни десетки години, за да се поправят. Няма как да има работеща и конкуретноспособна икономика без образование. Няма как да има развито здравеопазване без образование. Няма как да я има България и българската нация без образование.

КАКВО ДА СЕ НАПРАВИ?

1. Шоково повишаване на учителските заплати, например двойно. При сегашния стандарт, стартовата заплата следва да е от порядъка на 500 евро.
Ефектът от това е повишение е ясен за всички. България е на опашката в ЕС по дял на разходите за образование от БВП. При условие, че тези пари достигнат средното ниво за ЕС от 5,3 % от БВП се осигурява шоковото повишение на учителските заплати.

2. Въвеждане на адекватна система за кадрово развитие на учителите и атестиране през 4-5 години с възможност за пракратяване на трудовите договори при отрицателни атестации.

3. Поставяне на учителската професия в списъка на регулираните професии със съответни минимални държавни изисквания към бъдещите учители и задължителна магисърска степен.

4. Категоризация на българските училища в групи, например СОУ, Професионални гимназии, Профилирани гимназии, ОУ, Средищни училища, училища в труднодостъпни райони. Допуска се самоопределяне на училищата.

5. Финансиране на училищата от държавата през общинските бюджети по два показателя: резултати от външното оценяване и брой ученици при действащи делигирани бюджети.

6. Определяне на финансови рамки за съответните групи училища в зависимост от приоритетите на държавата за срок не по-малък от 10 години и разпределяне на средствата в дадена група в зависимост от горните два критерия. Допуска се дофинансиране от общините при тяхно желание и формулирани критерии.

7. Въвеждане на задължителна матура по математика.

8. Премахване на делението на училищата на държавни и общински.

9. Въвеждане на мандатност на директорите, максимум два последователни мандата от 4 или 5 години, с изключение на училищата в труднодостъпните райони.

Това са само някои по-важни мерки, които коренно биха променили образователната система в България.
Положението във висшето образование не е по-различно. Ще изразя своето мнение за ситуацията и нужните мерки в друг материал.

Проф.Велизар Павлов е преподавател по математика в Русенския университет, активен общественик и бивш зам-кмет на Русе по хуманитарните дейности