Илиян Пондалов се радва на трети живот. 31-годишният мъж от Сливен два пъти получава шанс да се пребори със "смъртната си присъда" - цироза на черния дроб, предизвикана от болестта на Уилсън. Докато воюва с последиците от генетичното заболявания, възпитаникът Природо-математическата гимназия в Сливен успява да завърши връзки с обществеността в Бургаския свободен университет. Създава и семейство, горд татко е на дъщеря. Работи в сферата на рекламата - занимава се с графичен дизайн, предпечат и страниране. В момента обаче си търси работа. А многото свободно време прекарва пред компютъра.

Болестта на Уилсън кара тялото на Илиян да се превърне в негов враг. Органите му загиват, защото в тях се натрупва мед. В организма му се натрупва мед. Така през 1999 г. се стига до цирозата. 10 г. Илиян се поддържа с медикаменти. В началото на 2012 г. обаче цирозата достига стадий, в който единственият изход е трансплантация. През февруари миналата година Илиян буквално се пренася в болницата - само системите могат да го поддържат жив. И ето, съдбата му дава първи златен шанс - брат му може да му стане донор. Започва дълга подготовка, двамата минават през десетки изследвания, за да се избегнат инфекции след операцията. На 6 юни 2012 г. екип от ВМА, начело с проф. Никола Владов, прави трансплантацията. Илиян

се събужда в "аквариума"

където трансплантираните стоят през първите дни, когато все още са с напълно потисната имунна система. Вижда близките си само през стъкло, а сестрите влизат при него с маски и ръкавици. Скоро започва да се връща към живота. 3 седмици след трансплантацията се налага оперативна корекция заради скъсани жлъчни пътища. След това нещата сякаш се успокояват. След няколко седмици се радва на юлското слънце на двора, през август най-сетне е извън болницата. До края на септември му махат дренажа. Тогава обаче нещата тръгват надолу. Температурата, упоритата инфекция, антибиотиците не помагат... Всеки трансплантиран знае до какво може да доведе това. На 6 ноември е в болница отново. Все още мисли, че ще задържи черния дроб. На 7 януари 2013 г. отново е пред операционната - ще му поставят протеза, за да разширят жлъчните пътища. Оказва се невъзможно. Животът започва да се изплъзва. Инфекцията се е развила, достигнала е присадения орган.
Илиян отново е в операционната. Черният дроб е започнал да некрозира, кървенето не спира. Всичко, което може да направи проф. Владов, е да обвие органа в марли, за да не се разпространи инфекцията в съседните, а после да запише Илиян в листата за чакащи като спешен случай за трансплантация. Може само да чака и да се моли.

Но чудото се случва

- на 9 януари 2013 г. млада жена загива в Пловдив. Близките й вземат най-благородното решение - да дарят органите й. В нощта срещу 10 януари черният й дроб е присаден на Илиян от екипа на проф. Владов.
Всяко парче от този пъзел има своето място в голямата картина. Илиян нямаше да е жив, ако не беше мъжката постъпка на неговия брат, дала му онези 6 месеца отсрочка. И нямаше да е жив, ако не беше донорът и онова "да" на семейството, което намери сили в собствената си скръб да дари живот на Илиян и още двамина, и да утеши скръбта на други, далечни и непознати хора.

Всеки донор може да спаси 7 души

Вярвам, че някой горе има планове за мен, казва Пондалов

- Илияне, вярваш ли в Господ?

- Вярвам в някаква висша сила.

- Ходиш ли на църква?

- Много рядко.

- Палиш ли свещи? За кого?

- Да. За мен и близките ми.

- Първи те спасява брат ти, макар и временно?

- Да, той е истински мъж и истински брат. Сам предложи, ако има съвместимост, да ми стане донор, дори не се налагаше да го питам. Никога няма да мога да му се отблагодаря за мъжката постъпка.

- Как се чувства той сега?

- В идеална форма е, единствено белегът от операцията го различава от напълно здрав човек.

- Кога научи, че смъртта е близо, вече втория път?

- Никога. Бях с убеждението, че ще преборя инфекциите, но от друга страна не бях и напълно наясно какво е състоянието ми. Аз бях в изкуствена кома още от няколко дни преди втората трансплантация, така че най-тежките моменти съм ги проспал.

- Какво си спомняш за "двубоя преди финалната права"?

- Състезанието малко преди финала беше обречено. Защото няколко дни преди втората ми трансплантация черният ми дроб тотално отказа и беше много инфектиран. Тоест, оставаха ми още няколко дни живот. Записан съм по спешност в списъка за чакащи. Но с две донорски ситуации през 2012 г. шансът да се появи подходящ орган от трупен донор за оставащите няколко часа, с правилната кръвна и имунологична група беше едно на стотици хиляди. Буквално беше чудо, че спечелих това състезание.

- Колко време те делеше от смъртта?

- Няколко часа са ме делили от смъртта. Докторите дори са говорили с близките ми да ги подготвят за най-лошото.

- Срещна ли се с близките на жената, която те е спасила?

- Не съм, според мен е много деликатна ситуация, единствено веднъж се чухме по телефона. Когато поотмине мъката им, мисля, че ще се срещна с тях.

- Дъщеря ти знае ли?

- Не. Тя е само на 6 г. и знае само че съм бил в болница, защото съм бил болен. На този етап не мисля да й казвам повече, като поотрасне, ще й разкажа всичко, но още не.

- Как приемаш кампанията за популяризиране на донорството?

- С надежда. Надявам се това да е само началото. Хората трябва да знаят много повече как стотици хора могат да бъдат спасени - просто като всеки един от нас поговори с близките си на тази тема. От скоро има един сайт - www.bgdonor.com, там е обяснено абсолютно всичко. Когато хората знаят повече, и мрачните статистики ще избледнеят, 80% от възможните донорски ситуации не се осъществяват заради отказ на близките на починалия...

- Има ли герои?

- И донорът, и близките му са героите, защото всички те спасяват човешки животи. Един донор може да спаси до 7 човешки живота! Донорът спасява чрез органите си, а близките му чрез решението да се съгласят.

- Не странят ли хората умишлено от този проблем с надеждата да ги подмине?

- Живеем на принципа, че това винаги на другите се случва. Но не! Статистически всеки има по-голям шанс да има нужда от донор, отколкото да стане такъв. Утре на всеки може да му трябва сърце, черен дроб, бъбрек... Незнанието е най-основната причина близките на починалите да отказват донорство. Първото заблуждение е, че хората бъркат мозъчната смърт с комата. Мозъчната смърт е невъзвратима, мозъкът е спрял да работи, тялото се поддържа единствено от машини, няма събуждане... И няма възможност да се обърка с кома, от която всъщност близките очакват техният роднина да се събуди. Друго заблуждение е, че органите на техния близък могат да бъдат продадени. Това е тотално невъзможно, защото цялата процедура по извличането им е много сложна и минава през различни екипи. Практически търговията с органи е реална само при живите донори.

- Колко операции претърпя?

- Толкова са много, че не им помня бройката... Със сигурност е двуцифрено числото.

- В какво вярваш?

- Вярвам в това, че съм по-силен, отколкото някога преди всичко това съм мислил. Вярвам, че някой горе има планове за мен.

- Какво правиш през свободното си време?

- Обичам да прекарвам времето си пред компютъра. Но и се наслаждавам на възможността след толкова време да съм физически независим.

- От кой футболен отбор си?

- Ами, не че съм особен футболен фен, но: "Само "Левски!"

- Семейството, какво е то за теб?

- Семейството ли? Семейството е нещото, което ми позволи да преживея всичко, което преживях. Без тях нямаше да оцелея. Не само физически, но и психически.

- След като си виждал смъртта, не ни ли се надсмиваш, гледайки за какво се борим и ядосваме?

- Не мога да се надсмивам на някого, който има различна гледна точка. Но, да, чудя се на хората, а и дори на миналото си "аз" - как може да си съсипват нервите за неща, които, реално погледнато, са толкова маловажни. Човек трудно може да оцени какво има и кое е важното, докато не е поставен на ръба, докато не погледне смъртта в очите.

- Как те промени тази трансплантация?

- Най-положителната промяна след самия факт, че имам нов живот, е това, че се научих на търпение, научих се да ценя живота. Да ценя дребните неща, неща, които за останалите са даденост и не им обръщат особено внимание. Толкова често не си даваме сметка колко малко ни трябва, за да бъдем щастливи, а гоним неща, които са маловажни.

- Мечтата ти днес?

- Да си изградя пълноценен живот.

- Има ли щастие?

- Да, знам, че има. Аз съм щастлив, че съм жив. И щастието не трябва да е цел, щастието е път.