Тези дни дизайнерката Мира Дамиани и художникът Веселин Дамянов събраха в една експозиция дрехи и гравюри. Компания им прави и джазменът Васил Пармаков. Познавачите твърдят, че експериментът е доволно успешен.

Мира Дамиани е родена в Казанлък, но повече от двадесет години живее в Швеция. Там се дипломира като дизайнер, създава собствената марка, отваря моден бутик в Стокхолм. Нейни дрехи обличат членове на Кралската академия, професори, журналисти. Освен в Швеция моделите Mira Dimian се продават в Кувейт, Япония, Германия. Правя дрехи, които обличам сутрин и мога спокойно да нося до следващата сутрин, казва Мира.

Любовта на един швед към морските деликатеси, се оказва съдбовна за красивата Мира. Разочарован, че в Казанлък няма добър рибен ресторант, Ерланд Бетрет, който служебно е в Града на розите, приема поканата на познато българско семейство за вечеря. Докато похапват от специално приготвената риба, между дъщерята на домакините и госта прескачат искри на симпатия. В крайна сметка идилията започнала с вечери и завършшила с брак. През 1981 година Мира пристига в Стокхолм. Завършва колеж и в деня на дипломирането си е назначена за стилист в голямо модно списание. Поверяват и четири страници, в които да представя различни модели. В една от тях е посветена на собствените й идеи. Модния гигант "Бурда" харесва и откупува някои тях. Късмет и летящ професионален старт. Скоро пътят на съпруга, когото тя неотлъчно следва, я води в Индия. Там младата госпожа пътува, медитира и най-вече купува платове. Убедена, е че ще дойде моментът, в който те ще й потрябват.

След раздялата с Ерлант Мира заживява с известен журналист, но явно не й е писано да стои на едно място. Мъжът скоро е назначен за кореспондент в Москва. Куфарите отново са затворени, готови за път, когато от телевизията я сюрпрезират с новината, че са я харесали за ролята на македонско девойче в нов сериал. Мира има опит с киното. В България тя е играла в "Бумеранг" на режисьора Иван Ничев. Сега обаче трябва да откаже. Жалко. Самолетът чака. Продуцентите - също. Забавили са филма с няколко месеца, за да търсят подходящия типаж, и, когато са го намерили, ще се борят за него докрай. Сценарият е изпратен в Москва. Мира вече не може да отказва. Пътува често. Снимките продължават няколко години. Всичките спечелени пари влизат банковата й сметка. Те и трябват. За колекцията.

Като пъстра картина на инпресионист изглеждат подземията на "Болшой театър". Вярна на страстта си, българката обикаля малките магазинчета, купува платове, а в ателиетата на храма ги багрят и шият новите й моделиери. Най-после тя вече има своя колекция. В Швеция я оценяват подобаващо добре. Показват я често по телевизията, а авторката й влиза в семейството на шестте най-добри дизайнери в страната. Успехът е безспорен и понеже апетитът идва с яденето, дизайнерката вече мечтае за собствена модна линия и бутик. За това разбира се трябват пари. Шие 25 часа на денонощието. Богата обаче не става. Утехата, че е облечена в собствените си модели, изглежда много добре.

Но чудото става. На улицата е и чува глас: Роклята ви е много красива, искам да ми ушиете същата. Жената до нея е Ингер Толбе, актриса, първият шведски модел и снаха на прочутия трубадур Ервен Толбе, чийто статуя се издига наблизо. Снимките й не слизат от списанията. Поръчаната рокля от ефирен лен и коприна очарова звездата. Още на другия ден тя води нови две свои приятелки. Скоро в ателието идва и Гюдрун, съпруга на създателя на групата АББА Стикън Андершон. Мира е смутена. Показва модел след модел. Реакцията на гостенката е пълно мълчание. Въздухът ще се взриви от напрежение. Накрая Гюдрун си поръчва тоалета за едно от най-светските събития на годината - раздаването на наградите за музика на шведската академия. Няма съмнение. Стокхолм вече има нов фаворит сред моделиерите. Ражда се модната линия Mira Dimiani и първият бутик, собственост на българката. Швеция се оказва обетованата земя за момичето от Казанлък. А ме беше страх да тръгна, смее се Мира днес. Напуснах България обляна в сълзи.

Спомени

Простете, г-н Павароти

Това се случи в Москва, спомня си Мира Димиани. Седях в барчето на един от най-новите и лъскави хотели и четях вестник. С периферното си зрения видях млад елегантен господин, който седна на съседния стол. После дойде още един: Да се запознаем, каза. Подадох ръка, но почти не повдигнах очи. Тогава чух: Но моля ви, госпожце. Защо така пренебрежително се отнасяте към господин Павароти. Пламнах цялата. Срещу мен беше великият тенор. Поканиха ме на обяд, но отказах. Тогава елате утре вечер на концерт, продължиха с предложенията. Съжалявам, утре пътувам, отвърнах. Настъпи всеобщо учудване: Госпожо, вие сте единствената жена на света, която отказва обяд и покана за концерт на Лучано Павароти, каза приятелят на певеца, а на мен ми идеше да потъва вдън земя от притеснение.

В едно ранно парижко утро пък бързах за поредното изложение на платове. Булевардът беше съвсем безлюден. Сигурно затова отдалеч забелязах тримата мъже, които се приближаваха към мен. Този в средата беше Елтън Джон. Той ме погледна, усмихна се и каза: Госпожице, тази сутрин вие сте като истинска фея. Изчервих се смутено и благодарих. Липсваше ми самочувствие за повече. Днес може би щях да постъпя по-различно, да се спра, да опитам да поговоря, но ... Мъдреците вече са го казали: Човек не може да премине два пъти през една и съща вода