Светът разчита на полицейската роля на САЩ повече, отколкото ни се струва. Това се казва в анализ на Гидиън Рахман, поместен на страниците на "Файненшъл Таймс".

През 1899 бардът на британския империализъм Ръдиард Киплинг е написал няколко реда и за Америка: "Носи бремето на Белите - За да заглъхне шума на войните, и нахрани гладните, и излекувай болните". Днес в САЩ управлява тъмнокож президент и едва ли ще се намери някой от известните интелектуалци, който би се осмелил да говори с имперския език на Киплинг. Но идеята, че Америка носи особена отговорността за света, както и преди е жива. Именно тя лежи и в основата на призива на Барак Обама за военна намеса в сирийските дела. "Ние - Съединените американски щати!", провъзгласи президентът, подчертавайки, особената роля на тази нация в създаването и защитата на световния ред след Втората световна война /1939-1945/.

Но готова ли е Америка и занапред да играе ролята на световен жандарм и да полага усилия, "за да заглъхне шума на войните"? Конгресът предстои да реши този въпрос. И нерешителността на самия Обама, и допитванията до общественото мнение доказват, че мнозина американци също са разкъсвани от съмнения. Те са усилвани и от намерението на Великобритания да се въздържи от военна операция в Сирия. От смъртта на Киплинг не са изминали и 80 години, а в решението на британския парламент много англичани виждат свидетелство, че тяхната страна най-накрая се е отказала от постимперския си навик да надзирава света, даже и в ролята на помощник на американския шериф.

Великобритания разполага с четвъртия по големина военен бюджет в света, членува в Съвета за сигурност на ООН, така че нейният отказ да участва в сирийската операция ще има далечни последици. Но ако тя бъде последвана и от Америка, това ще разтърси целия свят. След Ирак и Афганистан САЩ са уморени от войни, а тяхната икономика е отслабена от рецесията. Шистовата революция намали зависимостта от Близкия Изток. Американците, започвайки от Обама, вече не изпитват илюзии, че тяхната армия ще бъде посрещана с цветя. Напротив, те вече са свикнали да очакват, в пълно съответствие с предупрежденията на Киплинг, "омразата на спасените".

Изглежда, че в САЩ, както и във Великобритания расте пропастта между външнополитическия елит, свикнал да възприема управлението на света като нещо естествено, и далеч по-скептично настроената общественост. Решението на британския парламент за Сирия се одобрява от почти три четвърти от гражданите, сочат допитванията. А американските конгресмени ще взимат решение за Сирия в ситуация, когато привържениците и противниците на планираната от президента ракетна атака са разделени поравно.

Нервността на политиците е разбираема. Макар Обама многократно да е подчертавал, че планира ограничена военна намеса, редица въпроси остават без отговор, както и преди. А какво ще се случи, ако след удара се появят нови съобщения за използването на химическо оръжие от Башар Асад? Готови ли сме да игнорираме всички останали видове нарушения на човешките права в Сирия, освен зарина? Имат ли САЩ ясна визия за политическото бъдеще на Сирия? Надеждата, че обстрелът на Дамаск с крилати ракети ще реши всички проблеми, не е далновидна стратегия.

Съществуват и по-общи въпроси. От 1945 САЩ се смятат за гарант на международната сигурност, но това никога не е означавало, че те трябва да се намесват във всеки конфликт или да пресичат всяко нарушение на човешките права. САЩ не се намесиха в ирано-иракската война през 1980-1988, в която, както и в случая със Сирия, Америка не се доверяваше на нито една страна и където също беше използвано химическо оръжие.

Представата, че Америка е задължена да пресича особено кървавите междуособици или да забранява използването на отделни видове оръжия се появи едва през 90-те години на ХХ век в резултат на геноцида в Руанда, войните в бивша Югославия и изработването на нова доктрина, която включваше борбата с разпространението на оръжие за масово унищожение в понятието война с тероризма.

Бившият британски премиер Тони Блеър, който направи много за развитието на либералната доктрина, допускаща намесата в делата на суверенни държави, заяви в една от речите си през 2009: "Наистина ли трябва да се върнем към по-традиционна външна политика, по-малко енергична и по-предпазлива, по-малко идеалистична и по-прагматична, по-разположена да се приема недопустимото, страхувайки се от непредсказуемите последици, до които може да доведе интервенцията?" Камарата на общините отговори на този въпрос еднозначно утвърдително, отричайки се от наследството на Блеър.

Ако Конгресът се откаже от операцията в Сирия, това ще бъде сигнал, че и САЩ се завръщат към по-традиционни и ограничени възгледи затова, какви действие на чужди страни могат да станат повод за привеждане в действие на американската бойна машина. На теория ненамесата в сирийските дела не означава, че САЩ се отказват от ролята на световен жандарм. Проблемът е в това, че подобно решение неминуемо ще бъде интерпретирано като далеч по-знаково, отколкото е то в действителност. А всичко е заради увереността, че границите на допустимото, определяни от американците, са основния фундамент на зданието на световната сигурност, от Тихия океан до Персийския залив и руско-полските отношения.

Както и да е, Обама набеляза тези граници по отношение на сирийския конфликт. Както той вярно предположи през почивните дни и противниците, и съюзниците на Америка ще си направят своите изводи от решението на Вашингтон да не нанася военен удар. Япония, Израел и Полша - и това далеч не е пълният списък със страни - ще се почувстват по-малко сигурност, ако Конгресът гласува срещу намеса. Светът разчита на световния жандарм много повече, отколкото му се струва.