Първите страници на вестниците това лято бяха пълни с материали за демонстрациите в Египет. Но ако се огледаме в Европа, уличните демонстрации стават все повече на фона на оглушително медийно мълчание, пише френският "Експрес".

Гражданите на България организират демонстрации от няколко седмици, но никой не знае за това. Защо? Нека, първо, припомним последните събития в България, където правителство, оглавявано от "технократ", но подкрепяно от социалистите и партията на турското малцинство. Но това мнозинство (на двете партии) не е никакво мнозинство, защото наброява 120 депутати от общо 240.

Миналата зима десетки хиляди българи излязоха по улиците на големите градове, за да протестират срещу увеличението на цената на тока. Седем души се самозапалиха и шестима от тях починаха. Под влиянието на редица групи на гражданското общество спонтанното движение се превърна в широка мобилизация срещу хроничната бедност, безработицата и корупцията, която разяжда политическата класа и институциите на страната. Предизборната кампания преди вота през май беше белязана от скандал с подслушвания. На тема изборите или демонстрациите бяха написани многобройни статии. От юни насам демонстрациите не спират. Те достигнаха кулминацията си в края на юли, когато 30 депутати и министри и трима журналисти бяха блокирани от простиращите в продължение на 9 часа в сградата на парламента. Президентът наложи вето на промените в бюджета. В края на краищата парламентът отхвърли ветото и президентът не може да направи нищо повече.

Но проблемите на Източна Европа не достигнаха до Запада. Как да си обясним това мълчание? Вината за това е единствено на медиите. Написани бяха много материали за изборите или демонстрации в печатните медии, радиото и в интернет, но останаха в неизвестност. Електронните медии изостават по този въпрос.

Политическите среди също не провят големи усилия в това отношение. На последната пленарна сесия на Европейския парламент евродепутатите от дясната Европейската народна партия се подиграваха на социалистическите си колеги, че са много по-малко шумни на тема България в сравнение със ситуацията в Унгария, където вилнее популистът Виктор Орбан (който е бил заместник-председател на групата на ЕНП). Проблемът с непознаването на български език и на кирилицата, за да се събира информация не може да послужи като оправдание.

Ситуацията в Египет е същата, но това не попречи за притока на информация. Все едно, че събитията оттатък Одер не ни засягат. България обаче заема стратегическа позиция: Северната й граница е по реката Дунав, югоизточната е с Турция, а източната е по брега на Черно море. Ако някога тази страна влезе в Шенгенското пространство (това е обект на преговори), за останалата част от Европа ще бъде много важно тази страна да не се превърне в рядко цедило за миграцията поради политическата нестабилност. Но, общо взето, истина е, че Франция слабо се интересува от това, което става в бившата "Източна Европа", превърнала се днес в страните от Централна и Източна Европа.

Афиширана воля за възстановяване на "Велика Унгария" от Орбан не ни тревожи. Фактът, че на един унгарски президент е забранено да посещава Словакия, за да открие статуя близо до границата, не ни кара да сме нащрек. Влизането на Хърватия в ЕС, не беше отразено подобаващо, а по-скоро бе скрито от общественото мнение. Затова пък станахме свидетели на негодувание от явлението полски водопроводчик и словашка медицинска сестра във Франция и Германия. Трябва да се каже, че все още има голяма разлика между нашите икономики и тези страни, които не са част от еврозоната, като изключим Словения, Словакия, Естония и Латвия (през 2014). Влезли в ЕС едва през 2004 г., те са смятани за изоставащи. Всъщност често постиженията на Франция се сравняват със старите държави от Западна Европа. А при съюз от 28 страни данните са много повече.

Ние още не мислим за европейско медийно пространство. Това може би се дължи на 24-те официални езици, на нашите 28 национални истории или просто на факта, националните, регионални и местни нива не се разглеждат като част от европейското ниво? Освен когато става дума за събития в Германия, Белгия, Италия, Португалия или Испания. Това означава, че между нас и някогашната "Източна Европа" има психологическа бариера. Но това, което става в България, засяга силно и нас. Тази страна е член на Европейския съюз, тя има депутати в Европарламента, еврокомисар и може да влее в Шенген. Така че тя има равни права с нас в европейските решения. Нещо повече, тя получава субсидии от европейския бюджет, следователно част от нашите пари.

Трябва ли националните и европейските публични власти да ангажират голяма информационна политика и да организират срещи с гражданите, които са живели отвъд Желязната завеса? Това беше направено, например, след Втората световна война между Франция и Германия. В момент, когато България преживява криза, нашите държави са в твърде неудобно финансово положение, за да повторят такъв тип политика. Така че на първо време трябва да падне информационната желязна завеса. В противен случай Европа винаги ще бъде третирана единствено като финансов или чуждестранен въпрос. А българите, които се мобилизират срещу корупцията, няма да се чувстват сами и изоставени от една Европа, на която възприемат по-скоро от гледна точка на интереса.