Странно нещо е историята – всички очакват от нея окончателни истини, които да поставят нещата по местата им и да възвестят справедливостта, а всъщност тя повтаря политическите митове и националните предубеждения. Най-ярка характеристика на историята, за съжаление, винаги е обслужващата ѝ политическа функция.

Няма как да избягаме от този извод през последните месеци, когато се разрази украинската криза и отново се заговори разнопосочно за Русия. Затова днес искам да припомня онова, което предопределя трайната емоционална привързаност на много българи към Русия – освободителната ѝ мисия.

Ще започна с това, че идеята за безкористното освобождение на един народ от друг е по-скоро в сферата на митологията и националната пропаганда, тъй като основната цел на всяка държава е

да защитава своите
интереси, а не
да се грижи за
другите народи

Но понякога се случва и това – една или няколко държави да освободят други, но само когато освобождението съвпада с държавния интерес. След тези необходими уточнения мога да посветя следващите редове на въпроса доколко в руската история може да се говори за освободителни мисии за други народи.

Руската империя наследява държави – Киевската, Московското княжество, с трудна съдба, често подложени на азиатски нашествия. След отхвърлянето на татаро-монголското нашествие обаче Русия започва своето разширяване на север, юг и изток, което постепенно успява да я превърне в най-голямата държава в света (в края на ХIХ в. Русия достига 22,4 млн. кв. км, като

само Британската
империя е
по-обширна,

но заради отвъдморските си владения), каквато остава и до ден днешен. Едва ли може териториалното разширяване на три континента – Европа, Азия и Америка (Аляска), да се нарече по друг начин освен завладяване на територии. С други думи Руската империя заедно с Великобритания са най-успешните завоевателни държави. Тогава за каква освободителна мисия става дума?

Образът на Русия като освободителка на народите се отнася само за един регион – овладения от Османската империя Балкански полуостров. Стремежът на Русия да постигне свободен достъп до топло море неминуемо я сблъсква с Османската империя, с която води най-много войни – по различни изчисления можем да ги изброим от 10 до 14. В хода на тези войни се ражда образът на Русия като защитничка и освободителка на поробените православни. Благодарение на военната си мощ тя получава правото да ги защитава, а и

да използва всеки
проблем на
православните
като възможност

за нова война или за постигане на свои цели.

Как изглежда освободителната мисия на Русия на Балканите? Когато през 1804 г. избухва сръбското въстание под ръководството на Георги Караджорджевич Русия търси и намира повод – смяната на владетелите на Молдова и Влахия, за да започне война с Османската империя. Войната от 1806-1812 г. завършва с Букурещкия мир, който предоставя Бесарабската област на Русия (която до момента е била част от Молдова), а 8-ата му точка дава на Сърбия (Белградския пашалък) автономия и право на сръбските чиновници да събират данъци (в полза на Османската империя).

Това е началото на
модерна Сърбия

и първата освободителна мисия на Русия по отношение на поробените балкански народи.

Втората освободителна намеса на Русия на Балканите е предизвикана от гръцкото въстание от 1821 г., ръководено от Александър Ипсиланти. Идеята за Филики Етерия има подкрепата на Русия – първата организация е учредена в Одеса през 1814 г., но гръцкото въстание има трудна съдба заради пресичането на интересите на Великите сили. Въпреки това то води до Лондонската конвенция от 1827 г. в подкрепа на Гърция и успешната морска битка на 20 октомври 1827 г. при Наварин, в която британци, французи и руснаци разгромяват османско-египетския флот. С нея приключват съвместните действия на европейските сили, но султан Махмуд ІІ обявява война на Русия, която приключва през 1829 г. с победоносния за Русия Одрински мирен договор от 2 (14) септември 1829 г. Той оповестява следващата освободителна стъпка на Русия за балканските народи – отново е призната

автономията на
Сърбия, Влахия и
Молдова,

но най-важно е задължението на Османската империя да признае автономията на новата гръцка държава.

Тук искам да отделя внимание и на българското участие в събитията. Руското настъпление ентусиазира българите от Източна Тракия, които въстават. След сключването на мирния договор кап. Георги Мамарчев се опитва да продължи борбата, но това влиза в противоречие с руските интереси и той е арестуван, а единственото решение за въстаналите българи, предложено им от Русия, е да се изселят. Така се създава българската общност в Бесарабия.

Гръцка връзка има и в избухването на катастрофалната за Русия Кримска война (1853-1856). Заради руското поражение тя не може да изиграе никаква освободителна роля, въпреки големите надежди на българите за това – прошение на цариградските българи за автономия, създаване на Епитропията в Букурещ, на Одеското българско настоятелство и организиране на доброволчески отряди.

Венецът на освободителната мисия на Русия на Балканите безспорно е Руско-турската война от 1877-1878 г., превърнала се в освободителна за нас.

На пръв поглед
сценарият се повтаря:

въстанието в Босна и Херцеговина (1875), отчаяното българско Априлско въстание, потушено с традиционната за Османската империя жестокост, Сръбско-турската война (1876), създават повод за войната. Какви са разликите?

Първата е, че войната е предшествана от широка кампания на съпричастие на руското общество към страданията на братята славяни и записването на огромен брой доброволци. Втората е, че основните военни действия (на ключовия Балкански военен театър) се водят в българските земи и българите не само са преки наблюдатели, но и се чувстват непосредствено ангажирани. Третата е, че съюзници на Русия във войната са вече създадените с нейна помощ православни балкански държави, на първо място Румъния. Четвъртата – че тази война дава възможност на Русия да се завърне на международната арена след унизителната Кримска война.

Не мисля, че трябва да разказвам още за тази война, превърнала се в най-важното събитие за възраждането на българската държава. Дали можем да я възприемем като руска освободителна мисия? Според мен това е несъмнено – по този начин тя се възприема от тогавашното българско общество и продължава да бъде такава за значителна част от българите до ден днешен. Тя обяснява и необикновено високата степен на одобрение за Русия сред българите в сравнение с останалите членове на ЕС – такива са данните на всички проучвания на Евростат до момента.

Същевременно искам да подчертая и безспорния факт, че освободителната мисия на Русия се отнася само за Балканите, където тя влиза в тази роля не само за да освободи православните (месианската идея за Москва като Трети Рим) и славяните (славянската идея), а и за да осъществи имперските си цели – свободен и безпрепятствен излаз на топло море чрез овладяването на Босфора. Не виждам нищо лошо в съчетаването на двете цели – имперската (велико)държавна с освободителната обществена, особено като имам предвид, че резултатът им е изтласкването на ислямската Османска империя от Балканите и създаването на нейно място на модерни европейски държави. Но гледната точка може да бъде и друга – такава е например с позицията на Маркс и Енгелс, които смятат, че освободителната мисия на Русия на Балканите е вредна, защото засилва консервативните сили в Европа – това е революционната гледна точка, която е също толкова легитимна, колкото са националната и имперската.

Можем ли да открием продължение на освободителната мисия на Русия, след като става Съветски съюз? И тук нещата не са еднозначни. Защото победата на Съветската армия над германския Вермахт може да се разглежда както като освободителна мисия за цяла Европа и света, така и като завоевателна за широки територии в източната половина на континента. Ярък пример за разнопосочието е Австрия, в центъра на чиято столица

Виена се издига един
от големите
европейски
паметници на
Съветската армия

Как може да се интерпретира победоносният ход на Съветската армия през австрийските земи в края на Втората световна война? От една страна, той възстановява австрийската държавност, потъпкана през март 1938 г. от Хитлер. От друга страна обаче, то е съпроводено от сражения, в които на страната на Вермахта участват хиляди австрийци и е резултат от поражение. Този пример демонстрира колко лесно историческите факти могат да бъдат използвани за политически цели в коренно противоположни посоки.

Проф.Искра Баева, историк, преподавател в СУ