Далече на запад - в града, където се коронясват френските крале, един от най-образованите за своето време мъже на Европа се е навел над внушителен ръкопис. Годината е 866, а Реймският архиепископ Хинкмар довършва изречението: “А на тези, които били въстанали срещу него, се сторило, че върху тях пада огромна пламнала сграда.”, описвайки потушаването но бунта срещу Княз Борис I, който по-късно

ще получи прозвището Покръстителя

Западът гледа към Изтока с пресметлив интерес. Площадите на Изтока са озарени от пожарите на бунт и неподчинение. Онова, за което пише Хинкмар, се е случило преди две години.

През далечния европейски IX век понятието “енергия” има значение, твърде встрани от съвременната му употреба. Фосилите (въглища и нефт) дремят дълбоко погребани под тонове земна маса. Много по-късно ще променят континента и целия свят. Във века, през който архиепископ Хинкмар пише своите Бертински ръкописи, геополитическата сцена е твърде тясна – само един континент, – а думата “енергия” означава само онова, което разбира и Аристотел - “действие”. А тогава действията винаги са предшествани от вярата в нещо - най-често Бог. И са предшествани от избора – на съюзник, на враг... на Бог. А една-единствена енергия променя всекидневно Европа преди 1150 г. – действието - вяра на християнската религия.

Огромната пламнала сграда от споменатия френски ръкопис се е намирала в равното поле край първата българска столица Плиска. Според археолога доц. Павел Георгиев, ръководител на филиала на националния археологически институт в Шумен,

това най-вероятно е бил християнски храм,

посветен на първия български мъченик светец Енравота.

Синът на хан Омуртаг се превърнал от престолонаследник в повратна точка в българската история – избрал вярата в Христос и предопределил драматични събития по високите етажи на властта.

Огънят от страниците на Бертинските ръкописи осветлява едно ново начало в българската история. Той е запален от бунта на 52-ма боляри срещу избора на българския владетел Борис. Ключовият въпрос обаче и си остава дали наистина бунтът на недоволните е бил срещу самия акт на покръстване или срещу нещо друго. Дали недоволството не е било свързано с избора Изток или Запад.

Утвърденото в българската образователна историография становище, че метежът е предизвикан от езическа съпротива срещу покръстването на България и приемането на християнството от Борис I за официална държавна религия е прекалено схематично, за да бъде истина. Владетелският акт от 864 г. просто е финална точка на един процес на християнизация сред българите, започнал още през VII век и породен от прекомерната близост с една от двете европейски столици на Христос – Константинопол. Този процес тръгва някак си подмолно и скрито – точно както археолозите откриват в сърцето на езическия български храм в цитаделата на Плиска тежък блок с издълбан на него християнски кръст с птици в стилистиката на арменската каменна пластика. Този процес ще продължи, носен от думите и вярата на византийците – или пленници, или бегълци, – които не само наново строят опожарената столица на Крум, а дори командват войските му. В прословутия Хамбарлийски каменен надпис от 813 г. (анализиран подробно от проф. Веселин Бешевлиев) пише как командването на левия и десния фланг на войските на страшния за враговете си езичник хан Крум

е поверено на стратези с арменски и гръцки имена

Християни. Половин век преди покръстването на самите българи.

А през този половин век на техния трон ще властват Омуртаг с опитите му да утвърди “отческите си богове”, жестокият към християните хан Маламир, отнел живота на собствения си брат християнин Енравота, после толерантният и веротърпим хан Пресиян.

А след него на престола се качва Борис. Дванадесет години по-късно покръстването ще стане държавнически акт, но много преди това в столицата Плиска ще бъде построен християнският мартириум, посветен на мъченическата смърт на Енравота. За да запази място за съграждането на нещо голямо.

След всичко изписано и изговорено относно съдбоносното решение на Борис Покръстителя от 864 г. все повече става ясно, че

дилемата на българския
владетел не е била езичество

или християнство Приемането на християнството не е имало алтернатива. Но и тогава изборът се е движил по оста Изток-Запад. Но с други центрове на политическо влияние - Константинопол и Рим.

Много се знае и за дипломатическите сондажи на Борис в двете географски посоки преди самия акт на покръстването. Най-вероятно и изборът е бил вече направен – сключеният съюз с Източнофранкското кралство от 862 г., започналото частично покръстване на населението (според проф. В. Гюзелев), поетото обещание за цялостна християнизация определят избора на българския владетел – Запад. Но и тогава, както и днес, решенията се променят внезапно под натиска на два фактора – икономика и политически натиск. Гладът през следващата година и струпаните византийски войски по границите рязко променят нещата. Изборът на Изтока (Византия) и покръстването стават набързо, тайно, в тясното обкръжение на най-близките на Борис. Защото владетелят се опасява от реакция и тя не закъснява. Българският елит е разцепен на две.

Срещу Борис въстават 52 рода,

а в негова подкрепа са 48 – онези “четиридесет и осем души”, за които пише Реймският архиепископ.

Бунтът срещу покръстването е обяснен и многократно обясняван единствено с религиозния аргумент на сблъсъка езичество – християнство. И се е превърнал в образователна аксиома. Почти сигурно, обаче не е така. Най-вероятно разбунтувалите се не са били съгласни с прекаленото сближаване с геостратегическия враг Византия. Най-вероятно и обществените настроения са били в подобна посока, щом само година след бунта Борис отново търси сближаване със Запада и както пише в Бертинските ръкописи от 866 г.: “Той (Борис)

проводил пратеници при
германския крал Людовик,

с когото бил сключил мирен договор, и поискал от него епископ и свещеници. И когато му били изпратени, той ги приел с дължимата почит.”

В сложната тройна политическа игра християнската вяра е само видим аргумент, с който лесно и просто може да бъдат обяснени невидимите интереси. По аналогия със съвременността решенията се случват в резултат от разпределението на силите. Силна Византия (сключила примирие с арабите), криза в Рим (арабски нападения в Южна Италия), сближаване на позициите на Византия и Рим с доминация на Константинопол. Изборът на Борис и след покръстването вече изглежда окончателно предрешен в посока Изток.

Тази политическа разколебаност приема странни измерения. Най-вероятно през 867 г. е поставено началото на един строеж, който ще издигне най-голямата християнска катедрала за IX век в Европа. Това е Голямата базилика в Плиска, съградена на мястото на опожарения по времето на бунта християнски мартириум на Енравота. Строежът продължава почти десетилетие докъм 875 г., но в началото архитектурните планове на Голямата базилика са в стилистиката на Западната църква

(едноабсиден, с голям портал в западна посока), по-късно плановете са променени и съобразени със строителството на християнските храмове на Изток.

Точно като колебанията на българската политика по това време. А тя ще изпадне в още едно съкрушително колебание. Днес е повече от сигурно, че драмата с престолонаследника на Борис Владимир-Расате не е била предизвикана от желание на младия владетел да връща езичеството сред българите. Това вече е било невъзможно, а Расате просто отново потърсил сближение със Запада, сключвайки мирен договор с немския крал Арнулф.

Свалянето на Расате от трона

е с решително византийско участие, а новият владетел Симеон е удобен за Константинопол със своето византийско възпитание. Друг е въпросът какво по-късно самият Симеон ще причини на своите възпитатели, но за момента тяхната пропаганда демонизира образа на Расате като езичник и отстъпник от християнството.

Доц.Юрий Проданов, прeподавател в Шуменския университет