68-годишният Васил Василев от пазарджишкото село Братаница от 1970 г. гледа пауни в двора си. Сега се грижи за 11 и няма никакво намерение да се разделя с тях.

Те обаче не са единствените птици в клетки. “Понякога се шегувам, но то си е факт - 150 клюна имам в двора си!”, смее се бай Васил. Той отглежда и над 10 вида декоративни гълъби, златен, сребърен и обикновен фазан, токачки, гъски, мисирки и кокошки.

“Любовта си към животните наследих от дядо си. Първите ми птици бяха гълъби. В онези години бях шофьор към предприятие “Оранжерии”. Карах камион с прикачена цистерна, в която превозвахме мазут. Редовно правех курсове до една оранжерия в Петрич. Там имаха пауни. Още първия път, като ги видях, се влюбих в тези красиви и грациозни птици,” разказва бай Васил.

Случило се така, че камионите на петричката оранжерия аварирали, а мазутът им свършил. Изпратили го да спасява положението.

“Три денонощия не слязох от камиона. Но бях 25-годишен, не чувствах умората. Превозих 600 т мазут”, спомня си шофьорът. Директорът на оранжериите го извикал да му благодари. Казал му, че заслужава награда, попитал какво иска. “Два пауна”, казал Васил, без да се двоуми.

“Човекът се стресна и отначало категорично отказа. Но аз му рекох, че в такъв случай повече няма да стъпя в оранжерията”, разказва възрастният мъж. Така си получил своето.

Двете птици били сравнително млади, все още нямали красиви дълги пера на опашката. Нищо неразбиращият тогава Васил помислил, че са мъжки и женски. След няколко месеца обаче му направило впечатление, че пауните постоянно се бият. Така разбрал, че са мъжки. После успял да измоли и женски паун, за да започне да ги развъжда.

“Пауните не са капризни и лесно се гледат. При тях проблемът е до края на първата година. Женската снася по 10 яйца, но често мъжкият ги чупи, затова трябва голямо внимание. Малките също трябва много да се пазят. Например достатъчно е да си намокрят краката и умират. Мине ли годината, няма вече проблем. Пауните се хранят малко и почти не боледуват. Например 5 пауна изяждат дажбата само на една кокошка”, обяснява бай Васил.

Черна за стопанина се оказва 1986 г. Тогава в последните дни на април Васил вижда, че нещо става с птиците му. Били умърлушени, не кряскали оглушително, не разпервали опашки.

“Ветеринарите от Пазарджик в продължение на седмица идваха всеки ден с един джип. Даваха им лекарства, преглеждаха ги, но всичките ми 13 пауна измряха, без да можем да разберем от какво”, спомня си бай Васил.

В онези дни обикновените български граждани нямат и представа за аварията в Чернобил и отровния радиационен облак, който преминава над страната. Когато това става известно, Васил Василев си спомня, че е хранил пауните си с маруля от градината. “Радиацията от Чернобил ги уби”, категоричен е днес стопанинът.

Когато остава без пауни, започва да обикаля по зоопаркове, моли се, предлага пари, но навсякъде отказват да му продадат. След няколко години, вече като международен шофьор, при един от курсовете си в Сърбия научава, че в Ниш частник развъжда пауни.
“Вдигнах се и отидох. Купих една двойка мъжки и женски за 1000 лв. Бяха много пари, но това нямаше значение за мен”, казва бай Васил. Така отново завъжда любимите си птици. Сега сред тях е съвсем рядък чисто бял паун, който скоро ще навърши 3 г. Опашката му още не е пораснала истински. При пауните това се случва след третата година, когато узряват и за поколение.

“Някога пауните ми бяха свободни. Летяха навсякъде. Намирал съм ги кацнали върху камбанарията на черквата, върху училището и къде ли не. Никой не ги закачаше и сами се прибираха в двора вечер. Обичаха да спят върху един висок орех. Сега обаче времената са други, хората станаха лоши. Ако пусна пауните свободно, ще ги избият”, въздиша мъжът.

Птиците му го обичали. Наскоро влязъл в болница. Докато го нямало, съпругата му забелязала, че те го търсят и тъгуват.

Бай Васил е опитвал само веднъж от месото им. Преди години един от пауните влязъл в съседски двор. Собственикът опитал да го прогони с тояга и по невнимание му счупил крака.

“Трябваше да го заколим, защото нямаше никакви шансове да се оправи. Щеше да се мъчи, докато умре. Сготвихме го. Месото е хубаво, като на пуйка”, разказва бай Васил.
През годините той грижливо събира красивите пера. Пауните сами си ги свалят през август, до декември им поникват нови. Изглеждат различно оцветени в зависимост от това как пада слънчевата светлина върху тях.


Васил обича да раздава паунски пера на приятели или на децата от местното училище, които редовно го посещават в неговата своеобразна зоологическа градина.

“Ще гледам пауните, докато съм жив. Казал съм на роднините, че само като склопя очи, могат да отворят клетките.”