Сесилия Атиас е родена на 12 ноември 1957 г. Омъжва се за Никола Саркози през 1996 г. Това е вторият й брак. Става първа дама, когато на 16 май 2007 г. Саркози влиза в Елисейския дворец като президент на Франция. Двамата се развеждат през октомври същата година.
През юли 2007 г. лети за Либия за преговори с Муамар Кадафи и довежда в България с френския президентски самолет освободените български медицински сестри. В самолета е и представителката на ЕС Бенита Фереро-Валднер.
Днес бившата съпруга на Никола Саркози е омъжена на бизнесмена Ришар Атиас. Тя живее в САЩ. В България сега пристигна и се среща с медсестрите със съдействието на Мария Димитрова-Пишо от радио България на БНР.
На пресконференцията на Сесилия Атиас в БНР присъстваха три от сестрите -  Кристияна Вълчева, Валя Червеняшка и Валентина Сиропуло.

- Госпожо Атиас, аз съм журналист от вестник “24 часа”, чиито читатели през 2007 г. ви обявиха за “Достоен българин”...

- О, да, разбира се, спомням си много добре, благодаря ви.

- Идвате в България 7 г. след като доведохте с френския президентски самолет освободените български медсестри. Как ги намирате днес?

- Щастлива съм, че ги откривам в много добра форма. През юли преди 7 г. кацнахме на летището в София и тогава ги предадох на техните семейства и близки. Престоят ми тогава беше много кратък, видях само пистата на летището.

Срещата ни сега беше много емоционална Възползвахме се от възможността да поговорим за неща, които преди 7 г. за мен бяха останали без отговор.

- Какви бяха те?

- Исках да знам при какви условия са били държани в затвора, а също в какъв момент са им съобщили или са усетили, че ще бъдат освободени. Исках да знам какво е изтърпял палестинският лекар Ашраф, защото той е бил затворен на друго място. Това, което разбрах от тях сега, е, че смъртната присъда продължава да виси над главата им в Либия. Те бяха помилвани от българския президент след пристигането в София, но в Либия смъртното им наказание е в сила. И те ме помолиха да опитам да им помогна, да им съдействам, като се има предвид сегашната конюнктура в Либия, за да бъдат отменени тази тежки присъди.

- Защо точно вие бяхте избрана за мисията по освобождаването през 2007 г.?

- В началото не бях предвидена за тази мисия. Клод Геан, който бе генерален секретар на Елисейския дворец и емисар на президента, трябваше да вземе самолета, за да отиде да преговаря с полковник Кадафи за освобождаването на сестрите.

Но тогава бившият ми съпруг Никола Саркози прецени, че е добре и аз да тръгна, че може би една жена ще бъде по-убедителна, че аргументите ѝ може би ще са по-важни, ще натежат повече на везните в едни такива преговори. Именно по този начин бе взето решението.

- В какво състояние на духа тръгнахте за преговорите с Муамар Кадафи? Не се ли страхувахте поне малко. Полковникът имаше славата на опасен човек...

- Не, подсъзнателно не съм се страхувала в нито един момент. Мисля, че във важни мисии като тази, ако човек се съмнява, ако има страхове, той няма шанс да успее, липсва му решителност. Нямах нито съмнения, нито страхове.

Кадафи беше

тъмна и сложна

личност,

човек, който нямаше скрупули да използва насилие. Отношенията ни от самото начало бяха на противоборство, което изненада и самия него.

Преговорите бяха не само с полковника, но и с премиера, правителството, с хората на сина му Сейф ал Ислам. Имаше много противоречия между тях и макар в началото Кадафи да беше склонен да се върви към освобождаване на медиците, хората зад Сейф ал Ислам не бяха на такова мнение и тези вътрешни противоречия трябваше да бъдат преодолени.

През тези дълги 45 ч на преговори трябваше да воювам и да се боря. Защото вътрешното ми желание беше при никакви обстоятелства да не си тръгвам без сестрите.

- Казвате, че Кадафи е бил тъмна личност, но в книгата ви “Желание за истина” сте го описали по-скоро като изтощен и изолиран от властта...

- Да, наистина беше изтощен, мисля, че беше под влиянието на лекарства. По онова време не само правителството му, но и децата му бяха започнали да подготвят предаването на властта. Това беше преди всичко човек, който изпитваше жажда да бъде признат от международната общност. Видяхте, когато замина в Ню Йорк на генералната асамблея на ООН, че произнесе там една безкрайна реч. Действително, когато го срещнах, беше изключително изтощен.

- Двама френски журналисти нарекоха “мисия на командос” посещението в Либия, при което бяха освободени сестрите. Наистина ли бяхте готова да разбиете вратите на затвора само и само да не се върнете без тях?

- То почти така и стана. Само че изпратих в затвора двамата френски офицери по сигурността, които ме придружаваха. Затова исках да имам версията на българските медсестри, да знам какво са преживели те вътре в затвора.

Отвън аз изпратих тези двама офицери, които блъскаха по вратата на затвора посред нощ, за да събудят всички и да измъкнат насила сестрите, ако е нужно.

- Казахте, че е имало много противоречия между либийските власти, които е трябвало да преодолявате. Как в крайна сметка успяхте да ги накарате да отстъпят?

- Трябваше наистина да намеря начини и лостове. По време на първото ми пътуване в Бенгази (10-ина дни преди второто - б.а.), когато преговарях 20 ч само с Кадафи,

ходих да видя

заразените деца.

По онова време те

бяха между 8- и

10-годишни

От 450-те заразени деца 50 бяха починали, другите не бяха в добро състояние. Самата болница в Бенгази беше в плачевен вид. До нея имаше една изключително модерна сграда, която беше построена, но беше празна черупка, нямаше нито лекари, нито оборудване.

Така че се ангажирахме да екипираме напълно тази болница, да внесем лекарства, да обучим африкански лекари. Кадафи имаше амбицията да превърне Либия във врата към Африка.

- Имаше ли все пак някаква сделка между Запада и полковника за освобождаването на сестрите?

- Не съм била в течение. Знам, че имах определен брой аргументи, с които можех да играя, за да постигна освобождаването. Един от тях беше болницата в Бенгази. Нямам представа дали е имало някакви сделки. Но съм убедена, че

моята

решителност

изигра своята

роля, за да

получат

българките

свободата си

- Какво все пак си спомняте от емоцията на 24 юли 2007 г.?

- Бях посрещната тогава от официалните лица, от семействата на сестрите, имаше много журналисти, много камери, аз останах съвсем малко. Слязох, срещнах се с президента, поседях с него. Но когато в продължение на 45 ч нервите ви са били абсолютно опънати - не бях спала, не бях яла, бях в пълно нервно изтощение - имах нужда просто да се възстановя.

- Българите ви чакаха с огромно нетърпение през октомври 2007 г., когато президентът Никола Саркози дойде у нас. Защо не пристигнахте с него?

- Защото имах лични проблеми.

- Позицията ви на първа дама очевидно ви даваше много възможности да помагате на другите. Днес вече нямате такъв статут. Липсва ли ви това?

- Не, защото днес имам фондация, чрез която помагам на много жени по света и която създадох след освобождаването на българските медсестри. Наистина, когато си първа дама, имаш голяма власт и можеш да направиш много неща. В момента във Франция има дебат за статута на първата дама.

Но вижте в САЩ Мишел Обама колко много неща прави, бори се със затлъстяването при децата, съпругата на вицепрезидента помага на ветераните и семействата на военните. Първите дами имат истински възможности да помагат на другите. Чест и дълг е човек да прави това.

- Добри ли отношения поддържате с бившия си съпруг Никола Саркози?

- Разбира се, ние имаме син, отношенията ни са много добри. Нямаме никакви проблеми.

Интервюто взе Мария Незнакомова