Иво Братанов е доцент по история на новобългарския книжовен език в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, доктор по български език. Той е индивидуален член на Съюза на учените в България. За читателите на в-к „Утро“ доц. И. Братанов изяснява произхода на думи, изрази и обичаи, чийто смисъл е известен на малцина от нашите съвременници.

В продължение на векове българският народ е бил под османско владичество, затова е естествено, че в нашия език има много турски думи. Според класификацията, разработена от изтъкнатия наш езиковед акад. Беньо Цонев, към тях принадлежат названия на: 1. природни явления, минерали, растения и животни (напр. думан, Балкан, канара, дере, меше, бахча, чукундур, коч, катър, малак, керкенез, юрдек); 2. на стопанството, покъщнината и семейството (напр. егрек, чифлик, яхър, харман, кюспе, сюрия, тулумба, чанта, калъф, самар, халка, харания, кепче, тава, тиган, сахан, буркан, бакър); 3. на различни занаяти, професии, парѝ, мерки и теглилки (напр. абаджия, бояджия, гайтанджия, касапин, терзия, чобанин, дарак, менгеме, ортак, мангър, махмудия, меджидия, ока, аршин); 4. на градежи и градежни части (напр. дирек, чивия, джам, джамлия, дувар, резе, дюшеме, таван); 5. на дрехи и накити (напр. басма, астраган, ибришим, гайтан, тигел, чапраз, антерия, елек, шалвари, пафта, сърма); 6. на ястия, питиета и вкус (напр. симид, кускус, шарлан, шкембе, суджук, кавърма, кайма, мусака, чеверме, буламач, боза); 7. на игри, свирни и забавления (напр. тамбура, кавал, кошия); 8. на части от тялото, болести и лекарства (напр. чене, далак, бут, кел, келеш, думбаз); 9. на личността, обществени чинове, вяра и народност (напр. ага, бей, комшия, адаш, ерген, бекярин, калабалък, кавга, муска, юрук); 10. на управлението и съдебната система (напр. ятак, бей, бейлик, вергия) 11. на военното дело (напр. бюлюк, онбашия, башибозук); 12. укорни прозвища (напр. хаймана, хайта, дангалак, бекрия, зевзек, брантия); 13. други думи, които не са обхванати в тази класификация (напр. акъл, чоп, леке, дамга, боя, такъм и др.; подробно вж. в проф. Б. Цоневъ. История на българский езикъ. А. – Обща часть – Б. Специални части. Т. II. Под ред. на Проф. Д-ръ Ст. Младеновъ. С. 1934, с. 177 – 191). 
Чрез турското езиково посредничество са преминали също така много арабски и персийски думи. От арабски произход са напр. думите мелез, сайбия, бакалин, калфа, калай, везни и мускал, а от персийски – бостан, харман, чадър, пехливанин, наргиле, кехлибар, пердаша и кирпич. Някои от тези думи вече не употребяват в съвременния български език.  Такива са напр. баджак „бедро“, берберин „бръснар“, аджамия (от арабски – „неопитен“), адет (от арабски – „обичай“), нафиле (от арабски – „напразно“), чунким (от тур. çünkü „сякаш, като че ли‘). Малко от тези думи отново придобиха популярност в съвременния български език, напр. чалгаджия (от тур. çalgɪcɪ „музикант“). 
Съдбата на турските думи в българския книжовен език е интересна. Например Петър Берон в известния „Рибен буквар‘ (I издание – 1824 г.) пояснява по-малко познати думи, като след тях поставя турските им съответствия в скоби, напр. „аритметика (хисап)“ (с. 10 – 11), „лукави-тѣ (шиирети-тѣ)“ (с. 55), „слонъ (филь)“ (с. 98; думата е арабска), „вѣсть (хабер)“ (с. 112; думата е арабска). Очевидно е, че преди 2 века тези турцизми са по-познати на българите.
Още през втората четвърт на XIX в. обаче започва постепенната замяна на турски думи със старобългарски или с руски. Така например Неофит Рилски към своята „Болгарска грамматика“ (Крагуевац, 1835 г.) е прибавил малък речник на турски и гръцки думи, „истолкувани по возможности с равнознаменователни Славянски, или Российски“ (с. 204 – 211), вж. напр. арабаджия – колар, колесницеделател; бакалин – лавощник; барем – поне; берекет – изобилие; борч – долг; везна – вес, мерило; гюлле – ядро; душманлък – вражда; емфие – табак, нюхалний табак; зейтин – древянное масло, елей; калъп – форма, вид; комшия – сосед.
Тази дейност е продължена и от следващи български книжовници. Поради това броят на турските думи в нашия език намалява. Повече турцизми се срещат в произведенията на наши писатели от миналото, където често са употребени със стилистична цел. Ето пример от разказа „Бай Ганьо у Иречека“ на Алеко Константинов: „Това какво е, супа ли е? А, аз обичам супа. Чорбата е турско ядене. И ний сега повече супа ядем.“ Разбира се, съществителните имена „чорба“ и „супа“ означават едно и също ястие, но героят вече усеща турската дума като непрестижна.

Иво БРАТАНОВ