Това, че препредаваме тяхната емоция във времето, е смисълът на това място – Сатиричния театър. Защото техният живот можеше да мине и по друг начин – професионално да си свършат работата и да няма придадена стойност, да няма допълнителната страст на емоциите, които в момента ние изпитваме. Затова всеки един от тях с поведението си раждаше светове около себе си. Това бяха изключително мощни фигури. Те създаваха нови категории на взаимоотношенията.  Думите са на директора на Сатиричния театър – Калин Сърменов пред БТА по повод откриването на маската на Никола Анастасов, стенопис „Небесните зрители“ и почетен стол на името на Славчо Пеев. 
Чавдар Николов създава творбата си в продължение на близо три месеца. „Едно от указанията беше към тях да бъде подходено с пиетет, както и при първия проект – без много деформации и упражнения в тази посока. Има автори, които са ме вдъхновявали, и са ме направлявали в моето развитие – като човек на изкуството“, казва пред БТА авторът на композицията от 79 шаржа. Увековечени са ликовете на най-поставяните български и световни автори. 
„Маската на Никола Анастасов се получи от раз.  Много съм го гледала и много го харесвам като артист. Той винаги ми е изглеждал като един добър човек, готов да се усмихне на всеки, да го приеме. Така че той казва „Здравейте“ – на хората“, казва пред БТА Кунка Димитрова. Тя е автор на вече съществуващите маски – на Георги Парцалев, Татяна Лолова, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Невена Коканова и Радой Ралин.
Директорът на Сатиричния театър Калин Сърменов, скулпторката Кунка Димитрова и карикатуристът Чавдар Николов пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за маските и хората, за паметта, уважението и каузите, за добрия пример на големите артисти и най-хубавите спомени с тях. 
Г-н Сърменов, Вие познавате лично повечето от артистите, на които Сатирата открива маски, създава почетни столове или ги увековечава в стенописи. Какво бихте им казали днес, ако имахте тази възможност?
Калин Сърменов: Бих им благодарил, защото това, което те направиха, е смисъл на поколенията. Това, че препредаваме тяхната емоция във времето, е смисълът на това място – Сатиричния театър. Защото техният живот можеше да мине и по друг начин – професионално да си свършат работата и да няма придадена стойност, да няма допълнителната страст на емоциите, които в момента ние изпитваме. Затова всеки един от тях с поведението си раждаше светове около себе си. Това бяха изключително мощни фигури. Те създаваха нови категории на взаимоотношенията. Ние тогава не си давахме сметка. Но сега, като мине време, се обръщам назад и си казвам „Боже Господи, добре, че съм имал възможност да се докосна до тях“. Защото това е страхотна батерия за зареждане, страхотен смисъл...
Затова направихме „Хепи Сатира“ – новото пространство на театър. Там беше клубът, там се събираха след представление. Парцалев се имаше маса, имаше маса специално за хората, които играят същата вечер. Имаше една много сериозна, огромна жена, която въобще не ни пускаше нас, студентите. Какви ли не молби и какво ли не сме правили, за да влезем.
Тогава бяха, разбира се, съвсем различни времената. Това беше наистина дом – място, където всички живееха заедно и преживяваха, и създаваха едни светове, които ние, младите, жадно попивахме. Сега нямаме такъв пример в съвременния свят, за което аз много съжалявам, затова се опитвам да го направя. 
Какво би Ви казал Никола Анастасов днес, ако можеше да види тази маска? 
Калин Сърменов: Кольо беше вече доста болен. Трепереха му ръцете, не беше във форма... Дойде при мен и ми каза „Калинче, искам да играя“. В същото време, аз се занимавах с едни артисти тук, в Сатиричния театър, които бяха далеч по-добре в здравословно отношение, да не говорим възрастово, и те отказваха да играят – с хиляди причини. Хората като Колето водеха до последно битка за това да са сцената, да дадат всичко от себе си.  Той искаше да играе до последно...
Така ли ще го запомните, по този начин? 
Калин Сърменов: Да. Страхотен пример. Тогава им казах на другите: „Вижте Кольо Анастасов!“, който е възрастен, здравословно не е стабилен, идва и казва „Искам да играя!“, а вие? Той беше един от най-големите.
Трябва ли да изпитваме вина спрямо паметта за хората като него?
Калин Сърменов: Ние имаме голям проблем с това. Затова направихме кампанията за Стоян Омарчевски. Ние, като българи, имаме голям проблем с паметта. Моята теория е, че комунизмът създаде едно изкривяване на призмата. Ние не знаем кой е автор на едни от най-големите ни произведения. Ние бяхме толкова лъгани и изкривявани, нашата психика беше изкривена. Тоест, ти се променяш на генетично ниво, когато не си информиран, когато нямаш правилните устои, на базата на които да стъпиш, и тогава това те демотивира. Когато пораснеш и разбереш, че всичко е било лъжа, си казваш, че няма смисъл. В мига, в който си кажеш, че няма смисъл, всичко свършва. И това постигна комунизма, за което най-много съжалявам, най-много ме е яд, и най-много искам това да не се връща никога. Защото това изкривяване на призмата доведе до това днес никой да не знае Стоян Омарчевски. 
Какви са плановете Ви за разрастването на „отбора“ от маски? 
Калин Сърменов: Плановете за разрастването са това да става постепенно. Това е емоционален въпрос. Когато авторът на маските – Кунка Димитрова, е във форма и е готова, за да го направи. Не е петилетен план. Това е процес, който изисква време...
Кой е следващият? 
Калин Сърменов: Знаем, че следващият е Нейчо Попов, който вече е започнал да се „ражда“ през ръцете на Кунка, което е страхотно. Тя беше направила един опит с Нейчо преди време... За мен той е много важен човек за Сатиричния театър.
Кунка Димитрова: Проблемът е в това, че аз не познавам лично никоя от тези личности, нямам непосредствени впечатления от тях като хора. Познавам ги от сцената и от киното. Но портретът винаги е предизвикателство и нещо много интересно, и абсолютно не е невъзможно да се направи, дори да не познаваш лично човека.
Никола Анастасов се получи от раз.  Много съм го гледала и много го харесвам като артист, за разлика от Нейчо Попов, който е починал малко след моето раждане. 
Какво „казва“ маската на Никола Анастасов?
Кунка Димитрова: Той винаги ми е изглеждал като един добър човек, готов да се усмихне на всеки, да го приеме. Така че той казва „Здравейте“ – на хората. 
След „Небесен театър“ – в централното фоайе, на втория етаж вече има „Небесните зрители“... 
Калин Сърменов: Това са авторите, на чиято основа Сатиричният театър съществува и се развива, и до ден днешен.
Чавдар Николов: Някои от лицата съм ги рисувал и преди. Но сега, специално за Сатирата, са рисувани наново, защото едно от указанията беше към тях да бъде подходено с пиетет, както и при първия проект – без много деформации и упражнения в тази посока. Мисля, че се получи. 
На какъв принцип е направено подредбата на тези 79 личности?
Чавдар Николов: С тези, които бих искал да пия вино, са в средата, другите са по-вкрая (Смее се – бел. а.). Има автори, които са ме вдъхновявали, и са ме направлявали в моето развитие – като човек на изкуството. 
Калин Сърменов: В целия „разказ“ е и Чавдар Николов, който все пак е останал в историята. Самият той е отзад, като един човек, който държи здраво в ръцете си историята на Сатиричния театър.
Новият почетен стол – на Славчо Пеев, е на ред 14, място 4. Има ли някаква символика в този избор? 
Калин Сърменов: Не, това е поредният стол, който кръщаваме на създателите и вдъхновителите на Сатиричния театър. Той е сред хората, които наистина са дали всичко от себе си. На практика, целият му творчески път, цялата му енергия е минала тук и аз съм много щастлив, че ние имаме възможност да говорим за него, да има смисъл от един такъв емоционален човек.
Той беше много доблестен човек. Човек, който защитава каузи, а в днешно време ние имаме проблем с каузите. Нашето общество започна да зацикля откъм каузи, нямаме ясна пътека. А и за Славчо, и за Калата, независимо от някакви лични пристрастия и мисления, каузата си е кауза, и тя се защитава. Никога не съм ги видял да се предават, да предават убежденията си и начина си на мислене, което е много важно. И искам това да го разказвам, и да го предавам на младите артисти в Сатирата – че позицията ти трябва да се отстоява.
Славчо Пеев игра почти до последно. Какви са последните Ви спомени с него?...
Калин Сърменов: Той игра един мой текст в „Сатирично кабаре“, написан специално за него, на финала на представлението. Казвах му: „Славенце, не може като на партийно събрание да бъде този финал. Искам да го направиш с любов“. Той почва отново, аз пак му казвам: „Славчо, пак става като на партийно събрание“. И той ми отговаря: „Ти си виновен, ти си го написал така, ти си ме подвел!“. Така съм се смял на това... Тоест, с него се работи много лесно, той можеше да се отказва и да се запалва по разни идеи. Имахме един период, в който ме караше да участвам в едно представление, а аз отказвах, и той ми беше сърдит. Поне половин година не ми говореше.  Минава време, ние вече си говорим си и той ми вика: „Да знаеш обаче, че аз не разбирам защо отказа“.
/ДД