„Разказите са направени на фона на общи политически впечатления, защото някои от тези разкази се отнасят за изключително сложни ситуации. Други са от по-лек характер“, посочи Гарелов. Според него, за да се разбере съдбата и философията на даден народ, човек е добре да познава и техните навици, включително тези, които са свързани с подбора и приготвянето на храната, общуването между хората и така нататък. „Разбира се, като при всяко писано слово, има няколко пласта на полезност. В книгата има дори няколко рецепти. На второ място има препоръки – ако отидете в една страна, кое е най-интересното от гледна точка на кулинарията, къде да го намерите, дали да предпочетете рибните деликатеси или самата печена риба“, посочи журналистът.
По думите му, при своите пътувания в различни страни, той никога няма предубеждения, а напротив – проявява любопитство. „Случвало ми се е, например, в някоя страна да ми кажат: „Сега, оттук нататък, в никакъв случай не мърдайте без придружител“. А аз само ги чакам да ме оставят насаме и вече съм минал оттатък забранената ивица“, разказа Гарелов. Допълни, че когато се връща в дадена страна при професионалните си пътувания, винаги тръгва по „сигурните следи“ – бежанци от даден квартал, които познава, или някоя фамилия, за която знае, че го обича.
Авторът посочи, че има самочувствието, че разказите в книгата му са полезни за читателите. „Навремето, когато започнах да разкривам пред българската публика какво е Гърция, какво е морето, какви са хората, каква е храната, колко е приятно там, какво е изкуството им, какви са големите хора и така нататък, това се възприемаше леко с недоверие, със скептицизъм. Ние, на Балканите, сме свикнали да се отнасяме с недоверие към своите съседи, ревниви сме към тях. И много трудно привикнаха към това. Сега вече те започват на мен да ми обясняват: „Ти не знаеш колко хубаво е в Гърция“, „Ти не знаеш каква музика имат“… Аз ги познавам певците, те са ми приятели повечето“, отбеляза журналистът.
Той разказа, че в работата си никога не разпределя филмите и интервютата си в категории „По“ и „Най“. „Някой път едно интервю с един обикновен човек може да има много по-голяма стойност, отколкото с някоя важна клечка, държавен глава дори, ако щете, който обаче не е казал нещо кой знае какво. Не, че единият е по-умен или по-глупав. Но обикновеният човек изразява по-дълбоко чувствата си и преките си емоции, докато при политиците мисълта е обработена. Информацията е обработена, те са свикнали да говорят така, както трябва да бъде поднесена тази информация именно на медиите“, обясни Гарелов.
Той разказа, че е писал „Тук Хемингуей не е бил“ през лятото на миналата година. „Бях зает с една друга, тежка политическа, книга. Бях и много потиснат от смъртта на жена ми и дъщеря ми каза: „Тате, напиши нещо по-леко. Напиши за тези неща, които ги разказваш на маса обикновено“. И аз започнах. Книгата вървеше много леко. Дори имаше дни, в които не излизах на морето навън, а си оставах вкъщи да си пиша. Писах с лекота“, отбеляза Иван Гарелов.
За предстоящата си книга той посочи, че иска да проследи една основна линия в нашето политическо развитие от последните 10-15 години. Според него има много здрава и стабилна връзка между описваните от него събития и личностите, които ги определят. „Има едни хора, които са винаги в тези събития, винаги участват, но винаги са и невинни. Всички излизат невинни, защото всички са заинтересовани да пазят истината. Много труд е заложен зад това, което успях да събера“, разказа Гарелов. Допълни, че следващата му книга има изцяло документален характер.
Иван Гарелов е роден на 6 февруари 1943 г. в Смилец. Завършил е Софийският университет „Св. Климент Охридски“ със специалност „Журналистика“. През годините той е работил като редактор - първо във в. „Народна младеж“ (1968 - 1969), а след това в Българската телеграфна агенция (1970 - 1973). От 1973 г. до 2000 г. е в Българската национална телевизия като заместник главен редактор и продуцент, водещ и продуцент на обзорното информационно-политическо предаване „Панорама“. По-късно работи и в други телевизии. Автор е на книгите „Идвам от Израел“, „Атила срещу Афродита“, „Недалеч и неотдавна“, „Тук и сега“, „Неизпратени писма до Маргарита“ и „Рокендрол, шпионаж и… последен валс“.